Свещеното пътуване на мирния воин

— Ще го направя, Мама Чия, но оценявам също и достойнствата на чашата.

Засмяхме се и двамата, но малко по-късно усмивката й помръкна.

— Има нещо, което трябва да ти кажа, Дан. Просто за всеки случай. — Тя се поколеба за миг. — Страдам от тромби и съм изложена на голяма опасност от сърдечни удари. Последният ми донесе куцането, треперещата ръка и частична загуба на едното око. Следващият, ако се случи, ще бъде фатален.

Мама Чия каза всичко това съвсем делово. Усетих през тялото ми да минава студена вълна на потрес.

— Докторът, който първоначално постави диагнозата ми — продължи тя, — и специалистът, който потвърди заключението му, ми казаха, че мога да продължа да живея нормално, взимайки обичайните предпазни мерки. Но относно това колко ми остава, предвиждането не беше особено оптимистично. Истината е, че те не могат да направят много за мен, изписаха ми някакви лекарства, но…

Мама Чия замълча, давайки ми време да осмисля думите й. Погледнах я в очите, сетне наведох поглед към пода и отново вдигнах очи към нея.

— А тези „обичайни предпазни мерки“ на лекарите да не би да изключват изтощителни преходи за проверка на издръжливостта?

Тя ми се усмихна със съчувствие.

— Сега разбираш защо не ти казах по-рано.

— Да, защото ако беше го направила, никога нямаше да тръгна! — Обзеха ме едновременно чувства на гняв, загриженост, страх, нежност, вина и болка, сякаш съм бил предаден.

В стаята настъпи мъчителна тишина.

— Спомена, че следващият удар ще бъде фатален. Не искаш ли да кажеш, че може да бъде фатален?

Тя се поколеба, преди да отговори.

— Имам усещането, че скоро ще си отида. Чувствам го. Просто не зная точно кога.

— Има ли нещо, което мога да направя за теб? — попитах накрая аз.

— Ако има, ще те известя — каза тя с утешителна усмивка.

— С всичко онова, което знаеш… и хармонията ти с Първичната ти същност, не можеш ли да се излекуваш сама?

— Задавала съм си този въпрос много пъти, Дан. Правя, каквото мога. Останалото ще се реши от Духа. Има неща, които човек трябва да приеме. Всичкото позитивно мислене на света не може да върне липсващия крак на сакатия. Моят проблем е подобен.

— Приятелят, за когото ти споменах… онзи, който почина — припомних й аз. — Когато за първи път научи, че е болен, той изживя всички онези неща, които хората обикновено чувстват в такава ситуация — шок, отхвърляне, гняв и накрая приемане на реалността. Е, тогава си помислих, че пред него има две възможности. Или да победи болестта, да впрегне цялото си време, енергия и воля за излекуването си, или да приеме възможно най-дълбоко факта, че ще умре, да се предаде, да се помири със света, да се погрижи за деловите неща и някак си да използва всичко това за личното си израстване.

Но той не направи нито едно от тези неща — казах тъжно аз. — Вместо това постъпи така, както правят повечето хора — люшкаше се в апатични усилия. Нито се бореше истински със смъртта, нито я прие, чак до самия край. Аз бях… разочарован от него. — За първи път споделях това чувство с някого.

Очите на Мама Чия сияеха.

— Сократ щеше да се гордее с теб, Дан. Проявил си голяма мъдрост, откривайки всичко това. Виждала съм хора, предали се напълно на смъртта и този отказ от борба им донасяше спасението.

В моя случай аз едновременно се боря за живота си и приемам смъртта си. И аз ще живея, ще живея истински чак до последния си миг — независимо дали ще дойде днес, утре, идния месец или догодина. Това е всичко, което можем да направим.

Мама Чия ме погледна и ми се стори, че почувства моето безсилие и колко много искам да й помогна.

— Нищо не е гарантирано в живота ни — каза тя. — Ние всички се опитваме да живеем възможно най- добре. Аз се вслушвам в посланията на Първичната си същност. Но понякога, въпреки всичко… — Мама Чия завърши мисълта си просто със свиване на рамене.

— Как живееш с това… с мисълта, че всеки момент може…

— Не се боя от смъртта. Разбирам я твърде добре. Но аз наистина обичам живота! И колкото повече се смея и забавлявам, толкова повече енергия получавам от Първичната си същност, за да продължа да живея истински. — Тя стисна двете ми ръце. — Ти самият ми донесе много смях и радост през последните няколко дни.

Усетих в очите си парене. Когато сълзите се търкулнаха по страните ни, ние се прегърнахме.

— Хайде — рече Мама Чия, — ще те изпратя до колибата ти.

— Не! — отговорих бързо. — Искам да кажа, че знам как да намеря пътя. Ти остани тук и си почини.

— Звучи привлекателно — каза тя, сетне се протегна и прозя.

Тъкмо излизах, когато тя ме повика:

— Дан, и понеже спомена, има нещо, с което можеш да ми помогнеш.

— Само кажи.

— Имам да свърша някои неща, да посетя едни хора. Можеш да ми асистираш, ако искаш — ще носиш раницата ми и други такива неща. Зает ли си утре!

— Ще проверя в бележника си какъв ми е графикът — отвърнах аз, зарадван от предложението й.

— Е добре! — каза Мама Чия. — До утре тогава. И Дан, моля те, не се тревожи. — След това тя ми махна леко с ръка и се обърна.

Слязох бавно по стъпалата на хижата й и потърсих с очи пътеката, която водеше към моята колиба. Докато вървях между дърветата, си мислех дали бих могъл някога да бъда като нея — да помагам на другите просто от обич, без да мисля за себе си. След това ми хрумна нещо друго. Възможно ли беше Сократ да ме е пратил тук не само да получа помощ от нея, но и самият аз някак да й помогна? И отново ми се стори, че във фактите имаше нещо необикновено — той работеше в сервизна бензиностанция, която служеше на хората.

Когато стигнах колибата си, две неща ми бяха станали ясни. Първо, Сократ наистина ме беше изпратил тук, за да се науча как да служа. И второ, имах да плащам много дългове.

На другата сутрин, ярка и сияйна, чух силно птиче чуруликане точно до ухото си и почувствах лека тежест на гърдите си. Отворих предпазливо очи и видях Червенка, приятеля на Мама Чия, птицата апапане.

— Здравей, Червенке — казах тихо, без да помръдвам. Птичката само килна главица, изчурулика още веднъж и излетя навън през прозореца.

— Виждам, че една ранобудна птица е дошла тук преди мен — каза Мама Чия и махна с ръка към едно дърво пред колибата, където апапането пееше сега.

— Готов съм да тръгвам — казах аз, докато връзвах обувките си и в този момент си спомних за обещанието си да не се държа унило и сантиментално, когато съм с нея. Каква е точка номер едно в графика ни?

— Закуска. — Тя ми подаде къшей все още топъл хляб.

— Благодаря — казах аз и седнах на леглото да хапна. — Между другото, все се каня да те питам твоя ли е тази колиба.

— Получих я като подарък. Бащата на Сачи ми я построи преди няколко години.

— Чудесен подарък — изкоментирах аз с пълна уста.

— И той е чудесен човек.

— И кога ще се запозная с него?

— Той сега не е тук, работи на един строеж. Напоследък не се строи много на Молокай и затова, когато се открие възможност… — Мама Чия сви рамене.

— А Сачи къде е?

— Всеки момент трябва да дойде. Казах й, че може да се отбие тук.

— Много добре. Наистина харесвам тази малка дама.