Сачи влезе поруменяла, защото беше чула думите ми. Мама Чия вдигна една раница и ми посочи друга, която трябваше да нося аз. Наведох се да я взема.
— Охо, много е тежка — рекох аз. — Да не е пълна с камъни или нещо такова?
— Всъщност е точно така — отговори тя. — Исках да занеса на Фуджи и Мицу някои подбрани камъни за скалната им градина. И освен това упражнението ще ти се отрази добре.
— Ако ти стане твърде тежко, аз мога да я нося — предложи Сачи и на усмихнатото й лице се появиха трапчинки.
— Ако ми стане твърде тежко, можеш да поносиш и мен — ухилих и се аз и се обърнах към Мама Чия. — Фуджи ли е фотографът, за който ми разказа? На него ли му се роди бебе съвсем наскоро?
— Да. Сега той се занимава с градинска украса. Работи в ранчото „Молокай“. Много го бива с инструментите.
Фуджи и Мицу ме посрещнаха топло и с поклон. После ми представиха невръстния си син Тоби, който спеше дълбоко и не беше особено впечатлен от запознанството.
— Той дойде при нас само преди няколко седмици, с помощта на Мама Чия — съобщи Фуджи.
— Същото важи и за мен. Надявам се пътуването му да е било по-леко от моето — казах аз и се ухилих на Мама Чия. После свалих пълната с камъни раница от раменете си и я пуснах шумно на верандата.
— Камъни за градината ви — обясни Мама Чия на Фуджи, докато аз разкършвах ръце и рамене. После, най-вече за мое задоволство, тя добави: — Ако не са точно такива, каквито ви трябват, нямаме нищо против да ги върнем обратно.
Изразът на лицето ми накара всички да прихнат.
Къщата им беше пълна с разни джунджурии и спомени от миналото, подредени грижливо по многобройните лавици. Забелязах също чудесни снимки с морски прибой, дървета и синьо небе, вероятно направени от Фуджи. Това беше красив и щастлив дом, опасан отвсякъде от дървета, със стени, обрасли с пълзящи растения. Чухме сърдития плач на бебето, което се събуждаше гладно.
Докато Мама Чия се занимаваше с Мицу и новородения и син, Фуджи предложи двамата с него да се разходим из градината.
— Мицу и Фуджи имат прекрасна градина — каза Сачи възторжено.
И това си беше самата истина: зеле, царевица, бобени лехи и тикви. Видях от земята да се подават зелените стволчета на корена таро. В единия край на градината имаше дърво авокадо, а в другия една смокиня стоеше като часовой.
— Имаме също и хубави картофи! — каза Фуджи гордо. Почувствах природните духове, които витаеха над това място. Бях забелязал, че Първичната ми същност говореше по-ясно напоследък. Или може би аз слушах по-внимателно.
След разходката ние седнахме на верандата и се заговорихме за озеленяване, фотография и други неща, докато накрая Мама Чия излезе от къщата.
Когато си взимахме довиждане, Фуджи раздруса силно ръката ми.
— Ако има нещо, което мога да направя за теб, Дан, просто кажи.
— Благодаря ти — отвърнах аз. Искрено бях харесал този човек, макар да не се надявах, че ще го срещна отново. — Желая всичко най-добро на теб и на семейството ти.
Мицу ни махна с ръка, държейки бебето до гърдите си и ние поехме надолу по пътя.
— Отиваме в града — каза ми Мама Чия. — Понякога вземам пикапа на Фуджи, когато не се нуждае от него.
Тя се мушна зад волана на малкия камион и дръпна седалката назад, за да може да диша. Седнах до нея на предната седалка, а Сачи се метна отзад в ремаркето.
— Дръж се, ако ти е мил живота! — извика Мама Чия на Сачи, която изписка от радост, когато заподскачахме по чакъления път към двупосочното шосе.
„Отиваме в града“, помислих си аз. „Как само звучи това!“ Бях се откъснал напълно от цивилизацията от часа, в който тръгнах към Макапу преди няколко седмици. Чувствах се малко глупаво, но наистина се вълнувах.
Град Каунакакай, на южния бряг на острова, ми напомни за холивудски декор — дълга търговска улица с постройки от дърво, тухли и избеляла боя. Табела в началото на града съобщаваше: „Население 2200 души“. Кеят се простираше на около километър и половина навътре в пристанищния залив на това морско селище.
Мама Чия влезе да пазарува в един магазин. Останах да чакам навън със Сачи, която се беше вторачила като омагьосана във витрината на един съседен магазин за подаръци. По едно време четири хавайски момчета на около 18–19 години се приближиха и се спряха близо до нас. Пренебрегнах сигнала на Първичната си същност, че „нещо тук не е наред“ и не обърнах голямо внимание на младежите до момента, в който един от тях се извърна изведнъж и грабна цветето от косите на Сачи.
Тя застана срещу тях и каза с негодувание:
— Върни ми го!
Онзи се направи, че не я вижда и започна да къса венчелистчетата на цветето.
— Обича ме, не ме обича, обича ме, не ме обича…
Едно от другите момчета подвикна:
— Кой го е грижа… тя не е достатъчно голяма и не става за нищо освен да…
— Хайде, дай ми това цвете — казах аз наперено. Или може би постъпих глупаво. След намесата ми, всичките момчета се бяха обърнали към мен и ме гледаха свирепо.
— Искаш това цвете? — каза най-едрото от момчетата. То беше поне петнадесет сантиметра по-високо от мен и по тегло ме превъзхождаше с около петдесет килограма; имаше бирено коремче и предположих, здрави мишци под отпуснатото си тяло.
— А защо не си го вземеш сам? — предизвика ме хулиганът и се ухили на приятелите си.
Побойниците ме заобиколиха и Биреното коремче подхвърли:
— Може би искаш да го поносиш самият ти?
— Ъ-ъ — обади се друг от шайката. — Тоя май не е обратен. Сигурно тя е гаджето му — предположи гаменът и посочи с глава към Сачи, която сега беше объркана и малко уплашена.
— Просто ми дай цветето! — наредих аз и допуснах голяма грешка.
Биреното коремче направи крачка напред и ме блъсна силно.
— Защо не си го вземеш сам,
Сграбчих китката му с едната си ръка и се опитах да изтръгна цветето. Той го хвърли на земята и замахна към мен.
Наведох се бързо и ударът се плъзна покрай главата ми. Не исках да се бия с този момък. Просто трябваше да измъкна Сачи оттук. Но нещата бяха отишли твърде далече. Блъснах го на свой ред с всичка сила. Той отскочи назад, спъна се в една бирена кутия и се сгромоляса тромаво на земята. Един от приятелите му се изсмя. Едрият хулиган се изправи побеснял, достатъчно вбесен, за да иска да ме убие и напълно способен да го направи. Но точно в този момент магазинерът изтича навън и ми спаси кожата.
— Хей, момчета! — извика той, сякаш ги познаваше. — Не искам никакви сбивания наоколо, ако искате да припарите отново тук, чухте ли ме?
Биреното коремче се спря, погледна магазинера, сетне ме стрелна гневно с очи и ме посочи, придружавайки движението си с рязко мушване като с нож.
— Следващият път, когато те срещна, си мъртъв, братко! — подвикна малолетният бандит.
После шайката тръгна нехайно по улицата и се отдалечи.
— Току-що си спечелихте лош неприятел — каза ми магазинерът. — За какво се скарахте?
— Ето за това — отвърнах аз, взех цветето от земята и го издухах от праха. — Благодаря Ви, че ги прогонихте.
Магазинерът поклати глава и се прибра в магазина си, промърморвайки нещо като „смахнати туристи“.
Когато Сачи дойде до мен и ме докосна по ръката, разбрах, че треперя.
— Добре ли си? — попита ме тя.
