— Нищо ми няма — отвърнах аз, но знаех, че това е само отчасти вярно. Съзнателната ми същност бе останала хладна, но първичното в мен беше сериозно раздрусано. Още от момче ми казваха „Никога не се бий! Никога не се бий!“ Такива бяха заръките на моята майка идеалистка в един не толкова идеален свят. Нямах братя и просто така и не се научих как да се справям с физическите конфронтации. Колко ми се искаше Сократ да ме беше научил на някое от бойните си изкуства.
— Ще се оправя — казах аз. — А ти как си?
— Добре, струва ми се — отговори тя. Подадох й цветето.
— Ето ти го — почти като ново.
— Благодаря. — Сачи се усмихна, но после отклони поглед и лицето й се помрачи, докато наблюдаваше отдалечаващата се шайка от свадливи хулигани. — Виждала съм ги и преди. Те са просто грубияни. Да влезем вътре. Мама Чия сигурно е приключила с пазара.
Докато вървях с покупките към пикапа, се огледах за момчетата и се зарекох да се науча да се отбранявам и да защитавам другите, ако е необходимо. Светът можеше да бъде опасно място и не всички хора бяха мили. Угрозата можеше да дойде от уличен хулиган или от другаде. Не можех да пренебрегвам това поле от живота си. Ако онзи магазинер не беше изскочил навън… Заклех се никога повече да не допусна да се случи подобно нещо.
— Добре ли прекарахте вие двамата? — попита Мама Чия, когато се качихме в пикапа.
— Разбира се — отвърнах аз и хвърлих поглед на Сачи. — Дори успях да си спечеля няколко приятели.
— Чудесно — усмихна се тя. — След като оставим тези покупки, ще те запозная с едни специални хора.
— Много хубаво — отвърнах механично, без да имам и най-малка представа за какво говори.
В късния следобед, когато приключихме с всичките си задачи, ние върнахме пикапа на Фуджи. Сачи скочи от ремаркето, каза „Доскоро!“ и с летящ старт хукна нагоре по черния път.
— Ключовете са в камиона! — извика Мама Чия на Фуджи, махна му с ръка и ние двамата тръгнахме по пътеката към нейната хижа.
Настоях да нося повечето покупки — три големи торби — но един малък плик остана все пак за Мама Чия.
— Не виждам защо трябва да нося този плик — завайка се тя шумно. — В края на краищата аз съм важна кахуна, шаман и по-старша от теб. Освен това ти можеш лесно да го носиш в зъбите си или между краката.
— Мързелив човек съм — признах си аз, — но зная, че ти ще ме отучиш от леността ми.
— Ленивият воин — рече тя. — Това ми харесва. Доста е звучно.
Помогнах и да прибере покупките и тръгнах към вратата. В този момент чух гласа й зад мен:
— Ще бъда при теб в колибата след около час.
Смелостта на изгнаника
Ако сам не мисля за себе си, кой ще помисли за мен?
А ако мисля само за себе си, какво съм аз?
И ако не сега, кога?
Следващият ни преход се оказа почти толкова дълъг, колкото и предишният, но в противоположна посока. Черният път, по който поехме, се изкачваше към едно молокайско ранчо високо горе, почти до билото. Оттам продължихме по пътеката, която след известно време се спусна стръмно надолу и после отново нагоре.
Всеки път, когато Мама Чия започнеше да диша тежко, аз я питах как се чувства. Това се повтори четири-пет пъти и накрая тя се извърна, стори ми се почти гневно, и ми каза:
— Ако още веднъж ме попиташ как съм, ще те отпратя в колибата ти с ритник. Разбра ли ме?
В късния следобед, в самия край на нашето изкачване, Мама Чия изведнъж се спря и ми даде знак с ръка да направя същото. Ако го беше сторила миг по-късно, аз щях за кратко да поживея като птица. Стояхме на ръба на пропаст, дълбока около триста метра. Гледката, която се откри, беше наистина възхитителна. Над синьо-зеленото море се носеха облаци и далече долу един албатрос летеше плавно над прибоя. Проследих реещата се птица с поглед и точно тогава забелязах край брега някакво селище, заобиколено от високи палми.
— Калаупапа — каза Мама Чия, сочейки с ръка.
— Какво има там долу? — попитах аз.
— Копче за асансьора — отвърна тя.
Не ми остана много време да разсъждавам над думите й, защото само миг по-късно Мама Чия се обърна и се спусна в някаква дупка в земята. Последвах примера й и установих, че стъпвам на някакви скрити стъпала в скалата. Спускането ни беше стръмно и нямаше много светлина. Изобщо не разговаряхме. Налагаше се да съсредоточа цялото си внимание в това да не се подхлъзна някъде.
Докато слизахме, върху нас игриво падаха светлини и сенки от слънчевите лъчи, които проникваха през отворите на виещата се стълба. Най-накрая спускането покрай скалата свърши и ние се озовахме на открито слънчево място. Продължихме надолу, търсейки от време на време опора с ръце, за да не политнем в пропастта.
— Само няколко души използват тази стълба — каза Мама Чия.
— Мисля, че имам обяснение за това. А ти сигурна ли си, че си добре, защото…
Тя ми хвърли гневен поглед и ме прекъсна.
— Има една друга пътечка за товарни животни, но тя двадесет и шест пъти прави резки завои в обратна посока. По тази слизането става по-бързо.
След това замълчахме за дълго. Пътят направи остър завой и после навлязохме в широката долина. От едната страна се издигаха високи хребети и скали, а от другата беше морето. Буйна растителност и редици от дървета опасваха малкото поселище отпред, а отвъд него имаше само пясък и вода. Покрай брега, сред палмите имаше стройни редици от подобни на казарми, бараки и няколко малки бунгала. Дори в този закътан залив селцето имаше по-скоро спартански, а не луксозен вид и приличаше повече на стражеви пост, отколкото на ваканционно селище.
Когато наближихме, видях отвън неколцина души. Няколко стари жени копаеха нещо, което приличаше на градина. На известно разстояние от тях един мъж, също възрастен, работеше с някаква машина за мелене — бяхме още далече и не се виждаше точно какво прави.
Когато навлязохме в селцето, хората започнаха да вдигат глави към нас. Лицата им бяха дружелюбни, но често набраздени с белези. Повечето кимваха и се усмихваха на Мама Чия — очевидно позната личност тук — докато други оставаха погълнати в работата си.
— Това са прокажените на Молокай — прошепна Мама Чия тихо, когато над нас заръмя топъл дъжд. — Началото било сложено през 1866 г. Те били захвърлени тук от страх и невежество, изолирани и оставени да очакват смъртта си. През 1873 г. на острова пристигнал отец Деймиън и започнал да помага на тази общност, докато самият той не се заразил и не умрял шестнайсет години по-късно.
— Умрял е от проказа? Тя заразна ли е?
— Да, но не се прихваща лесно. Аз не бих се безпокоила.
Въпреки уверенията й, аз
