само нейно.
— За тебе ще има работа от утре нататък. Днес си булка, днес трябва да си само хубава — отвръщаше й баба Стефана. В един момент я огледа и рече: — Ама ти, дъще, наспроти орисията ти, от къде се взе такова хубавко?
Права беше старата жена, разхубавено от радост младото момиче излъчваше една здрава, чиста и малко дива хубост. Сякаш бе изваяно от брястово дърво, расло на безводна земя — дребно, но с жилава, усукана дървесина.
— Не знам — посърна изведнъж Здравка. — Ако съм хубава, днес се радвам на този дар. До днес ми е бил душманин…
— Тури му пепел, плюй през рамо и го забрави! — рече строго баба Стефана. — Важно е не какво е било, а какво ще бъде. И ти каква ще бъдеш, за досегашното вината не е твоя.
— Знам аз! — каза с неочаквана коравина Здравка. В зелените й очи светнаха сурови пламъчета. После се обърна към прозореца, където Дано обясняваше нещо на Михал за парното отопление, и лицето й се озари: — Боже, как ще се отблагодаря на този човек! Той… той… — засмя се и заплака. Смееше се и плачеше.
— Къде по-голяма благодарност от тази — погали я баба Стефана. — Само че той не обича много-много да му благодарят, да знаеш!
Старата жена огледа стаята, кимна доволна и рече:
— Е хайде, поподредихме, сега да сложим трапезата — на гости сме ви, на сватбата ви!
Маргарита отнесено придърпваше и оправяше покривката на масата. Приличаше на лампа със смален фитил.
Баба Стефана въздъхна.
На следващия ден, понеделника, Дано отиде рано на мината.
Слана покриваше земята. Земленските комини вече пушеха. Огньове горяха между няколкото десетки коли и каруци, които чакаха за въглища. Бяха предимно другоселци, привършили полската работа, те едва сега можеха да си позволят да загубят ден-два за топливо. Бяха премръзнали, нервни и току подканяха миньорите да влизат по-бързо, та по-бързо да натоварят и те и да се прибират. Но миньорите се помайваха.
— Бързата работа… нали знаете! — отговаряше им мрачно Тошето. И местеше погледа си от Петър Каменов към идващия Дано. „Сега ще си изплюеш зъбите, Дано!, казваше си злорадо Тошето. Не приемеш ли условията ни, ще те оставим без въглища и сам срещу тези премръзнали хора!“.
Но Дано го отмина. Спря при Петър Каменов и останалите миньори.
— Добро утро! — поздрави. — Батов тук ли е?
— Не — отговори Петър. — Влезе да огледа крепежа.
— Добре, после ще го уведомя.
Дано остана миг-два замислен, после вдигна очи и огледа миньорите.
— От днес — рече той, — преминаваме на две смени. В договорите ще се включат осигуровки и застраховка за злополука. Отделно увеличено заплащане на нощния труд. Ето списъка на петнайсетте нови миньори, които ще дойдат в четири часа след обед. — Той подаде листа на Петър Каменов и продължи: — Надзирател ще им бъдеш ти, господин Каменов. Батов остава главен надзирател и надзирател на едната смяна. Въпроси?… — попита Дано. — Каменов, ти приемаш ли?
Петър Каменов кимна.
— Благодаря! Спорна работа — пожела им Дано и си тръгна.
— Какво става? — Тошето дръпна Петър Каменов.
— Изпревари ни — отговори спокойно Петър. — Изпреварва ни в мисленето и в действията си. Умен е. Но засега е умен и за нашите интереси. По-нататък ще видим.
— Ее-х! — изпъшка Тошето. — Така ми се щеше да го видя на колене.
Миньорите възбудено обсъждаха новите условия. Радостна възбуда бе събрала и чакащите за въглища около Дано Сребров. Един от тях попита:
— Какво ще ги правиш тия новите през зимата, когато няма да се търсят въглища.
— Ще започнем втората мина — отговори Дано.
— Чу ли? — кимна към Дано Сребров Петър Каменов. — Всичко е предвидил.
— Ммм!… — изръмжа Тошето. Грабна кирката и се заспуска по наклона на галерията.
Втора част
Изпреварил баба Стефана, тази сутрин Дано сам кипна кафето си. Усмихна се при мисълта, че старицата ще го мъмри и се улови, че без нейното присъствие и мърморене нищо няма да е както трябва. Дори големите неща в неговия свят като двете мини и железницата, нямаше да са същите. Тя сякаш имаше свое естествено място в големия свят между големите неща: между него и хер Нунке, между него и Топчев, между него и Първови, между него и всички останали, и всичко останало. Сякаш подредбата на малкия свят около него, че и на големия, не би била пълна без баба Стефана. Мъдростта и добротата имат свое място винаги и навсякъде. За съжаление — и злото.
Ето, за две години двете му мини и строящата се вече железница се вместиха в стародавния живот на Землен и околността съвсем естествено. Така естествено ще дойде и електричеството, и разработката на минералния извор, защото са издънки от корени, които са лежали дълбоко в тая земя. Никой не се учудва на младите издънки там, където е имало брястове.
Той отпиваше от кафето, отпиваше от миналото, отпиваше и от бъдещето, и всички те имаха добър, ободряващ вкус.
Днес например му предстои да подпише договора за доставка на една пета от въглищата за електроцентралата и също толкова от акциите й след построяването на железницата. Топчев е подготвил и уредил всичко. Срещата е в околийския град.
— Подранил си! — Каза сърдито баба Стефана още с влизането си и метна недоволен поглед към чашката с кафе. Бе посегнал на владенията и задълженията й!
— Бързам за града.
— Тъй, и ще бързаш с кафе на гладен стомах! А сетне пак аз ще тичам за доктора и ще варя билкови чайове, тъй ли?
Дано се засмя.
— Не се смей, не се смей! И бързането ти ще е до тук, иде Нунке. — Тонът на изреченото от баба Стефана направо му казваше: „Без мене до там я докарваш!“. И удовлетворена напълно, побърза да се скрие в кухнята.
— Какво, мъмрят ли те? — влезе хер Нунке.
— Грешен съм — отговори Дано. — Позволих си да си направя кафето сам. Кафе? — предложи на госта.
— Да, на крак… Отивам в града. А трябва и да поговорим.
— В такъв случай ще говорим по пътя. И аз отивам в града.
— Отлично! — Но настроението му никак не бе отлично. Изглеждаше замислен, подтиснат.
Докато пътуваха през Землен, хер Нунке остана мълчалив и замислен. Заговори, едва когато превалиха първия хълм.
— В Германия Безум дойде, хер Сребров — каза. — А Германия и Безум означават Голям Безум!
Хер Нунке говореше, сякаш мислеше на глас.
— Националсоциализмът взе връх. В родината ми някои вече плащат. Но ще плаща и света… Плащам и аз — отзовават ме, хер Сребров. Не харесват докладите ми, искат друга Германия и ще я имат. Не знам само дали след тях ще я има Германия…
