Каза го равно, някак между другото. А Симеонов се задави, закашля се — именно Симеонов бе загубил това, на пръв поглед спечелено дело, което обещаваше първия провал на Първов.
Сега старият адвокат се усмихна иронично, а Ана презрително поклати глава. Дано продължи да се храни. Ама, че удар! — възхити се Първов. И по нищо не му личи, че го е нанесъл. Мисълта на този младеж е така фино наточена, че острието й е невидимо, а рязването й се усеща, когато вече е сторено.
— Приятен път! — пожела им Дано на изпроводяк. — Съжалявам, че царското събитие се оказа бедно, но в града имате и други възможности.
Заредиха се трескави дни.
Именно те бяха празниците на Дано Сребров. Обмисленото и преобмислено се реализираше. Каруцарите вече пълнеха товарището на гарата, а то пълнеше вагоните с въглища за електроцентралата. Всичко това беше добре, но го правеше уязвим, много по-уязвим. При една евентуална стачка на миньорите, или проблеми с каруцарите, или при една тежка зима щеше да е невъзможно да изпълнява договора с електроцентралата. За последните две опасности бе намерил решение — индустриален клон от железницата до двете мини. Той вече се строеше. Но проблемът с миньорите оставаше и той бе основен. Каква полза щеше да има от железопътните вагони до самите мини, ако от тях не излизат въглища!
Този проблем занимаваше Дано непрестанно. И не за това, че нямаше решение, решението го бяха намерили прозорливи индустриалци в напредналите страни, а за това, че то щеше да го изправи срещу съдружниците му от „Речни мини“. Но друг изход не виждаше.
Наред с всичко следеше и електрифицирането на Землен. То щеше да му даде възможност да замени конската тяга с хаспели при изкарването на вагончетата с въглища от мините. И всичко това трябваше да се свърши преди настъпването на зимата.
Есента бе мека, мъдра и топла, обагрена с всички възможни цветове, но дните и нощите й за Дано Сребров бяха дни и нощи на трескава дейност и размисъл. Не малко работа бързаха да отхвърлят и земленци — прибираха царевици и слънчогледи, оряха и сееха.
Може би единствена Маргарита се бе потопила в есента и попиваше всичко от нея — мекотата й, тъжната й пъстрота и обречеността й пред идещата зима. Тя откъсваше очи от Мопасановите разкази, за да потъне в същата меланхолия на есента, над която чертаеха вечните си кръгове двата ястреба. А залезите й приличаха на смалена газена лампа, поставена на перваза на хоризонта — притеглящи и гаснещи…
Дано Сребров мина с коня си покрай стаичката на Маргарита, кимна й и отмина. Беше се разпоредил миньорите от двете мини да се съберат и да го чакат.
Очакваха го, насядали направо на есенната трева. Само Петър Каменов и Тошето стояха прави до фигура с дървен подпорен материал.
— Да не би чорбаджията да е решил да почерпи — каза високо Тошето.
Дано слезе от коня.
— Кръчмарската почерпка е най-лесна и ще ми излезе най-евтино — отговори той. — Предлагам ви много повече, а вие помислете!
— Значи, почерпка няма да има — измърмори Тошето.
— Да. Но ще имате повод сами да се почерпите. Ето какво ви предлагам! — Дано се отмести така, че да вижда всички миньори, и Петър Каменов. След което продължи: — „Топлик“ вече е акционер в електроцентралата, печалбите му ще растат, предлагам ви и вие да участвате в тези печалби.
— Как? — надигна се един от миньорите. — Като ни повишите заплатите ли?
— И това, но главно — като станете акционери. Предлагам на всеки по една акция, която ще изплащате на вноски за една година. Повишението на заплатите ви ще покрива тези вноски. А в края на годината акцията ще ви донесе печалба накуп. Така ставате съсобственици на „Топлик“ и неговата печалба става ваша. Е?…
— Тази работа ми се струва питомна — каза надигналия се миньор. Наставаха и останалите. — Хем ще имаме заплатите си, хем в края на годината печалба, с която можем да си покрием някой харч.
— А като изплатим акцията, повишението на заплатата ще си остане ли? — попита друг.
— Да — отговори Дано.
— Ами ако някой напусне, разболее се, всичко става?
— Акцията си е негова. Може да я задържи и да получава дивидентите й всяка година, или да я продаде, както реши.
Миньорите се оживиха. Коментираха помежду си, съветваха се. Само Петър Каменов мълчеше замислен.
— А кой ще ни каже колко печели „Топлик“, та да знаем, че плаща честно и на нас? — провикна се Тошето.
— Това вече ще е грижа на вашия профсъюз. Негов представител ще участва в контролния съвет, който следи за общата печалба на акционерното дружество и как се разпределя тя.
— Това също ми изглежда питомно — каза старият миньор. — Аз съм съгласен, съгласни сме — пиши ни!
— Подписването на договорите ще стане утре, в канцеларията. — Дано вече се канеше да яхне коня, но старият миньор го спря:
— Защо в „Речни мини“ не е така? Там не съм го чул даже.
— Защото мислим различно — отговори Дано. — Аз смятам, че е най-добре за всички, ако имаме еднакви интереси и вървим заедно, а не един срещу друг. Точно затова очаквам собствениците на „Речни мини“ да ме притиснат, да притиснат „Топлик“, но заедно ще се справим.
— Е, това е съвсем питомно!
Въпреки мълчанието на Петър Каменов, Дано непрекъснато усещаше внимателния му, замислен поглед, отправен към него. Тръгна си, сподирен от този поглед.
— Какво ще кажеш? — попита веднага Тошето.
— Умно измислено — отвърна му Петър. — Честно и изгодно за всички. Макар че най-голяма изгода ще има той.
— Нали? И ни връзва… Иди сега стачкувай, като знаеш, че сам губиш.
— Но и печелиш!
— Там е работата — изпъшка Тошето. — Хората веднага го усетиха.
— Прави са. В тези условия по-добро нещо не може да им се случи.
Тошето хвърли бърз, подозрителен поглед на Петър Каменов. Дали Дано Сребров не го е вързал с надзирателската длъжност?
На побой и затвор се издържа, мъжко е, но на лесни пари, знае ли човек…
Собствениците на „Речни мини“ се забавиха само два дни. На третия двама техни представители посетиха Дано направо в дома му.
— Сещаш се за какво идваме, нали? — започнаха още с влизането си в хола на Дано. Изражението и тонът им бяха повече от ясни.
— Предполагам — посрещна ги спокойно Дано. — Но между деловите хора е прието да се говори ясно и точно. Конкретно.
— Конкретно? — каза високомерно възрастният. Ланецът на златния му часовник изглежда му помагаше и на мисленето, и на говоренето — подръпваше го на всяка дума. По-младият му спътник се държеше потайно, но не успяваше да скрие злобата си.
— Ето ти няколко конкретни неща, с които ако не се съобразиш, ще си строшиш главата, младежо. Ние сме собствениците на „Речни мини“, ние сме главните акционери на електроцентралата, ние си играем не със стотинки, а с милиони, и който не се съобразява с всичко това, го удряме с тези милиони. Ще ударим и тебе,
