ако не спреш да ни мътиш водата, да мътиш главите на барабите с акции на съсобственици и не знам още какво, ясно ли е! — Той така подръпваше ланеца, че Дано се загледа в него: Здрав ланец и здраво закрепен!
— Храни куче, да те лае… — намеси се по-младият. — Дай му миньори, дай му инженер, дай му надзирател — дай му да си стъпи на нозете, а то се обръща и те захапва. Или ще работиш като всички, или…!
— Аз виждам и трета възможност — каза спокойно Дано.
— Каква е тя?
— Да приложите и вие моята система.
— Какво? — скочиха двамата.
— Виждам, че бързате! — усмихна се хладно Дано. — Ваша работа е как и с какво ще ме ударите. Довиждане, господа!
— Ще се разкайваш! — дръпна ланеца си възрастният.
— А вие се научете да броите стотинки, много е полезно, особено за милионери. Препоръчвам ви го!
Двамата излетяха. По-младият каза:
— Този е луд.
Когато помага, и лудостта не е порок! — засмя се Дано. Беше спокоен. Чувстваше тила си сигурен, неговите миньори са зад него. А тези, които сега се изправяха срещу него, са пред всевиждащите му очи. Няма да позволи да го изненадат.
Току се прибра в хола и старият доктор на Землен почука на вратата му.
— А, не, здрав съм, докторе! — посрещна го с добро чувство Дано.
— Знам, друг е болен — дете. И спешно трябва да се откара в града. Остър апендицит. Момичето на Петър Каменов. А влак има чак утре, та рекох… с твоя файтон, по-малко тръска…
— Разбира се, докторе! Веднага. Аз лично ще ги откарам. Знаеш, приятели сме с доктор Пашов.
Петър Каменов изнесе на ръце седемгодишната Йя, огъната в одеяло. Майка й, Иглика, се настани до нея.
— Ти ела при мене, отпред — рече Дано на Петър Каменов. — Да могат да се разположат удобно.
Конят на Дано имаше стремителен, но раванлия бяг, така че препускаше хем бързо, хем плавно. Скоро излязоха от Землен и пътят ги поведе през хълмовете. Мълчаха. Тревогата висеше над всички.
— Мамо, по-малко ме боли! — обади се неочаквано бодро малката Йя.
Иглика я погали.
— Ами тогава да не спираме — засмя се Дано. — Ще си препускаме така, докато оздравееш напълно.
— Хайде! — засмя се и детето. — Хубаво е, мирише на вятър, на път…
— Децата имат по-хубави думи от нас — рече Дано. — При посрещането на царя, голямата ми дъщеря, и тя на седем години, попита: „Това ли беше всичкият Цар?“
— Ама той наистина не беше всичкият! — възкликна детето.
Близо до града обаче болката се усили. Дано се опита да ги успокои:
— Така е по-добре. Чувал съм от доктор Пашов, че е по-опасно, ако болката изведнъж спре. Ето, пристигаме вече!
След четвърт час той позвъни на входа на частната клиника на доктор Пашов.
— Тук ли е докторът? — попита сестрата.
— Тук е. Да го повикам ли, господин Сребров?
— Не. Случаят е спешен. Предайте му само, че поверявам това дете лично на него. Утре ще се видим. Сега отивам у Първови, сутринта съм тук.
— Не се тревожете, господин Сребров. Всичко ще бъде тип-топ! Нали знаете кой казва така?
Знаеше — Пашата, доктор Пашов! Един от най-талантливите му съученици. Още тогава бе решил да стане хирург и стана блестящ хирург. Дано Сребров му казваше „Златен!“, а той на него — „Сребърен!“ Наскоро обаче, научил за успехите на Дано, люто се възмутил пред Топчев: „Подведе ме — рекъл. — Уж, сребърен, а излезе чиста проба злато!“
Два часа по-късно Дано позвъни от Първови в болницата на Пашов.
— Всичко е тип-топ! — успокои го сестрата. — Но доктор Пашов е страшно разстроен. За първи път си тръгна поравно влюбен в себе си и в малката пациентка. До сега не му се е случвало. Заканва ви се свирепо, господин Сребров!
Да, Пашата си го имаше този грях — самовлюбен. Но кой би го упрекнал? Беше дотолкова самовлюбен и целенасочен, че си остана блестящ ерген и досега, който раздава само трохи на поклонничките си.
На другия ден Пашов го посрещна с отворени обятия:
— Здравей, Сребърен! Всичко е тип-топ. Излишно е било да ми препоръчваш това чудно дете, смаян съм! Влюбен съм. Вече уточнихме годежа, само след десетина години… Слушай, откъде намираш подобни хора? Едно време ме смая с Топчев, после с хер Нунке, сега с бащата на малката ми годеница. И всички са някак… някак… — щракна с пръсти Пашов.
— Далечни — подсказа Дано.
— Именно! — възкликна Пашов. Тупна Дано по рамото и безцеремонно го остави, запътил се с бързи стъпки към кабинета си, където го очакваха десетина пациенти.
Петър Каменов пушеше на една от пейките пред клиниката. Изглеждаше уморен, но и успокоен.
— Всичко мина добре — изправи се той. — Можем да тръгваме. Ще я изпишат след седмица. Благодаря!
— Радвам се — кимна Дано.
Файтонът ги понесе към Землен. Мълчаха. За първи път бяха сами, двамата. И за първи път бяха разменили обикновени човешки думи. Но тази първа човешка близост ги сковаваше. Досега се опознаваха и познаваха само в мислите и прозренията си един за друг.
Най-сетне Петър Каменов се прокашля:
— Вашият приятел е изключителен лекар и човек.
— Нещо подобно каза и той тази сутрин — отговори Дано. — Изглежда сте се поопознали през нощта.
— Два пъти идва да наглежда оперираните. Не спи ли този човек!
— Казва, че спял и си почивал когато работи — усмихна се Дано.
— Изглежда сте от едно тесто — каза повече на себе си Петър Каменов. След което попита: — Убедихте ли съдружниците си от „Речни мини“ в ползата от съучастието на миньорите в акционерното дружество?
— Не, за съжаление. Не могат да приемат други закони за печалба, освен познатите им вълчи закони. Заканват се!
— Такива са законите на социалния строй — каза Петър Каменов. — Несправедливи.
Дано Сребров се замисли. Есенната утрин, хълмовете и мекия тропот на конските копита сякаш им бяха третия спътник, който безмълвно и ненатрапчиво присъстваше около тях и в тях. И, на пръв поглед, неговият свят изглеждаше безметежен. А в него също кипяха страсти, противоречия, битки за живот и за оцеляване. Справедливи ли са те, или несправедливи? Просто — живот: единственият и единствено възможен! Всеки друг би бил утопия, неестествен и противоречащ на човешката природа, на природата въобще. И — обречен, самообричащ се.
Той разбираше намека в думите на Петър Каменов, за несправедливите закони на социалния строй, които изключваха възможността отделният човек да ги поправи. Не беше съгласен, и го каза:
— Според мене, личностите и обществото, като цяло, могат да направят който и да е социален строй справедлив или несправедлив. Как мислиш, Тошето или Христо Моллов, не биха ли направили всеки социален строй подобен на тях, еднакво несправедлив, макар че са от различни социални среди?
— Така е — отговори Петър Каменов. — Но въпросът е за каква част от обществото социалния строй ще е справедлив, и за каква — несправедлив.
