— Разбирам, имаш предвид руския модел, след революцията. Но той е насилствено наложен и противоестествен. Как ще се развива едно общество, което подтиска енергичното и напредничавото в себе си за сметка на инертното, на бедното духом.
Лицето на Петър Каменов изведнъж придоби сурово изражение. Сурово изрече и следващия си въпрос:
— Не се ли родеете твърде много с една идеология, която днес трови Германия — свръхчовеци, богоизбрани?…
— Не — усмихна се Дано. — Това е другата крайност. Правя много точна разлика между избрани и богоизбрани. Впрочем, всеки е избран за нещо и въпросът е дали е намерил мястото, за което е избран.
— Убедително и… разоръжаващо — усмихна се и Петър Каменов. Но усмивката му бе изпълнена със съмнение.
— Вашата въоръжена утопия е по-опасна. Тя ще се опитва да върне реките срещу течението им и да търкаля камъните към върха — безсмислен сизифовски труд, в който сами ще се убедите, но накрая, след като изцедите последните сили и последната вяра у хората.
Петър Каменов поклати глава:
— Грешите, господин Сребров. Ако доживеем, сам ще се убедите.
— Ще се радвам, ако и двамата имаме тази възможност, макар че тя няма да ни донесе радост — отговори с тъга Дано.
Той не криеше чувствата си пред Петър Каменов. Обикновено безизразното му лице сега отразяваше не само думите, но и помислите му. И двамата сме самотници, Каменов, и такива ще си останем. Ти — сред своите, и аз… И точно те първи ще ни накажат.
Пред тях вече се възземаше последния хълм преди Землен.
— Вече имам домашен телефон — каза Дано. — Предупредих доктор Пашов, ако нещо се налага, или при изписването на Йя, да се обади.
— Благодаря! — надигна се Петър Каменов. — Тук ще сляза. Ще отида към мината. И без друго не ми се прибира вкъщи.
Той скочи от файтона и пое към глинестия насип на мината, който вече се провиждаше над хълма.
Пред железопътния прелез до гарата Дано спря. Не толкова заради спуснатите бариери, отколкото заради Топчев, когото най-малко очакваше да види тук.
— Какво правиш тук? — попита изумен.
— Тебе чакам — изръмжа Топчев.
— Нали знаеш, че имам телефон, защо…
— Дрън-дрън! — спря го Топчев. — Работата не е за телефон. Слушай: у вас те чакат представители на електроцентралата, притиснати са, „Речни мини“ стачкуват, ще те молят да увеличиш доставките на въглища. Е…?
Дано мигновено оцени обстановката и подсказващия въпрос на Топчев.
— Само при условие, че увеличените доставки останат и след стачката, а акциите ми при тях се удвоят.
— Искай утрояване на акциите, заем ще ти отпусна! И… не сме се срещали, не сме се виждали! — предупреди Топчев забързано. Влакът вече се подаваше в далечината и той се отправи към перона на гарата с мечешката си походка.
Значи, на собствениците на „Речни мини“ вече им е парело под краката, когато се опитваха да го сплашат. Той очакваше подобно развитие, изненада го само бързината. Стачката работеше за тамошните миньори, но и за него. И ще работи, докато не се скъса нечий златен ланец…
Предоставяше му се възможност да крачне през хълмовете и да излезе на голямата река. Нямаше да я проиграе.
Двамата представители на електроцентралата не скриха изненадата си от условията на Дано Сребров.
— Така вие ставате най-големия доставчик и акционер в централата. Това няма да зарадва собствениците на „Речни мини“. Ще смогнете ли с доставките и ще издържите ли на техния натиск?
— Всичко това е моя грижа — отговори спокойно Дано. — Вие не губите нищо, неустойката в договора е за моя сметка.
— Така е — кимнаха. — Ще представим на дирекционния съвет вашите условия и ще ви уведомим. Тук, до ден-два… А не се ли страхувате от стачка и при вас?
— Не.
Отговорът му прозвуча така, сякаш го бяха попитали не се ли страхува от динозаври. Това ги изненада още повече.
Привечер Михал донесе новината, че Петър Каменов организира събирането и изпращането на помощи за стачкуващите миньори в „Речни мини“. Ето как солидарността работи и за него — колкото по-дълго продължи стачката там, толкова по-лесно ще преглътнат условията му господата със и без златен ланец. Усещаше позицията си силна и защитена, подсигурена вече и от готовия индустриален клон на железопътната линия. Нищо не можеше да попречи на увеличените му доставки на въглища за централата.
Той се усмихна при мисълта за индустриалния клон на железницата. Тогава Топчев се бе разярил не на шега. Браво, намерил му цаката! — изръмжа. Видите ли, измислил го! Той мисли, а работният добитък да се трепе… Келеш!
На третия ден сутринта телефона на Дано Сребров иззвъня и той чу учтивата покана на дирекционния съвет на централата да ги посети за подписване на договора.
— Благодаря! — отговори, след като уточни мястото и часа.
Пред него, сияеща, стоеше баба Стефана.
— Имаме си момченце! — плесна с ръце. — Здравка току-що роди. Същински Михал. На пук на онзи, Молловия, дето плещел врели-некипели.
— Ден на добри новини — засмя се Дано. — Да им е честито! Предай им. Налага се веднага да тръгна. А на детето предай тази златна пара.
Облече се както обикновено, спортно и свободно, така че облеклото му да не показва нищо, подобно на изражението му.
Когато пристигна, от директорския кабинет на централата вече излизаха собствениците на „Речни мини“, подписали новия договор. Посрещнаха го с тежки погледи. Той кимна безизразно и ги отмина, сякаш бяха случайни присъстващи на обичайния му път. Същото кимване отреди и на директора на електроцентралата. Прав разгледа договора и прав го подписа със собствения си златен „Паркър“.
— Да се поздравим за добрия край! — подаде му ръка директорът.
— За началото — поправи го Дано. За него този успех бе само поредното било на предпланините. Блазнеха го снежните върхове на Балкана, на Балканите… а защо не и по-нататък!
От незабележимата странична врата на кабинета влезе млада, миловидна жена с табла, в която крепеше чашки с кафе и коняк.
— Жена ми — представи я директорът. — Много е стеснителна, но бяха добри приятели с хер Нунке, а той говореше с възторг за вас и тя не издържа на любопитството си да ви види, да се запознаете.
— Да, така е! — каза с неочаквана смелост младата жена, присъща понякога на свенливите.
— Дани!… — изуми се съпругът й.
— И това е част от любопитството ми, аз се казвам Дани, а вие Дано — усмихна се тя. — Заповядайте, седнете! — покани го.
— Благодаря! Но ще приема само кафето, ако позволите.
— Очаквах го — засмя се тя. — Знаем и вкусовете ви.
— Поразително! — възкликна съпругът. — Господин Сребров, вие сте третият мъж, който вдъхва подобна смелост у жена ми. След хер Нунке и господин Топчев.
„Благодаря!“ — кимна Дано и към двамата. И продължи да кима, защото те подхванаха разговор, в който
