мехур.
— Окото на кафето — каза госпожа Дани. — Вижте, под него ври, а в него се отразяваме ние, върбите, небето, целият свят. Какво красиво око!
— Ще го изпия с удоволствие — кимна Дано.
— Няма ли да се опиете? — вдигна невинните си очи госпожа Дани.
— От него — не. — Усмихна се той.
Тя сведе очи. Замълчаха. Далече зад тях шумеше мъжката компания. Над тях мълчаха върбите. А между него и госпожа Дани играта продължаваше — с невинност, с престорени смущения и пророчества. Той нито за миг не забравяше, че е обектът на тази игра и се държеше точно като такъв, поддаващ се в малките, невинни ръце на играча!
— Когато замълчим, заприличваме на тези тъжни върби — каза тихо Дано.
— Господи, същото мислех и аз! — въздъхна госпожа Дани. — Хубаво е да чуеш мислите си. В подобно настроение можем да посетим параклиса, нали? — попита подканващо госпожа Дани и се изправи.
Минаха встрани от мъжката компания.
Вратата на параклиса бе заключена, но ключът гостоприемно висеше на малка верижка.
— За да не влиза добитък или дивеч — поясни госпожа Дани, докато отваряше обкованата и потъмняла от времето врата.
Вътре цареше полумрак. Косо иззидано малко прозорче насочваше сноп светлина върху лика на Богородица и Младенеца, изрисувани в синьо и златисто на източната стена. Вратата зад тях тракна, затворила се сама, сякаш пазеше да не излети навън дъхът на тамян, восък и догорели свещи.
Запалиха и те две свещи, госпожа Дани бе предвидила всичко, и ги забодоха в опясъчения малък олтар. Очите на Божията майка и Младенеца оживяха, гледаха меко и благосклонно.
В същия миг Дано долови парфюма на госпожа Дани и далечен мирис на дим от върбови клонки. След това усети склонената й главица на гърдите си. Безмълвно погали меките й коси с брадата си. Единствени свещите пропукваха тихичко в сумрачната тишина на параклиса.
След време към тях се прибави молитвеният шепот на госпожа Дани, накъсан, едва доловим:
— Закриляй ни, Майко… Закриляй силните… дай сили на слабите… Дай ни твоята любов…!
Тя се прекръсти, извърна се към него и прошепна в лицето му:
— Силен си, приятелю! И силните ще те потърсят. Запомни тази наша малка тайна. Запомни всичко тук. То ще е нашето хубаво начало, нали?…
Останалото бе доизказано от малките й ръце, от малките й гърди, от кръглите й бедра, които шептяха по него по-тихо и леко от коприната й.
Тя изведнъж се отдръпна и каза:
— Да си вървим.
Навън дневната светлина ги ослепи. Хвърчилото на ято жерави плуваше в есенното небе.
— Есента си отива — каза той.
— Но ние оставаме. Ние и още нещо… — усмихна се тя.
От шумната мъжка компания бе оцелял единствен Топчев. Седеше мрачен и мрачно отпиваше коняк направо от бутилката. Останалите се бяха натъркаляли в невероятни пози и шумно хъркаха.
— Господи, Топчев, какво си им сторил? — попита госпожа Дани.
Попита тихо, но съпругът й мигновено се надигна изтрезнял:
— Тръгваме ли, мила?
— Ако е по възможностите ти! — каза тя с нескрито презрение и му обърна гръб.
Топчев и Дано си кимнаха.
Първият сняг бе затрупал околийското градче.
Когато Топчев влезе в просторния салон на Първови, огънят в камината вдигаше високи пламъци. Обичайните обитатели на салона бяха на обичайните си места: Ана и Първов — от двете страни на камината, Симеонов — срещу тях. Фотьойлът на Топчев го очакваше до Ана.
— Закъсняваш — посрещна го старият Първов.
— Забави ме един плебей, твоят зет — изръмжа Топчев. — Дойде с бутилка коняк и…
— По какъв случай? — спря го Първов.
— Дреболия. Погаси всичките си банкови заеми, ипотеки и така нататък.
— Е, поводът не е много дребен! — засмя се Първов. — Значи ли това, че работите му потръгват?
— Горе-долу — измърмори Топчев. — Построи индустриален клон на железницата до мините си, утрои доставките на въглища за електроцентралата, миньорите му не стачкуват — работни хора… А, станал е най-големия акционер в електроцентралата, ей такива ми ти работи.
— Какво? — сепна се Първов. — И, според тебе, това са дреболии? Я се огледай, драги ми Топчев, кой в нашия заспал градец е направил и половината от всичко това за толкова кратко време!
Докато поемаше чашката с коняк от Ана, двойната гуша на Топчев потрепери:
— Не аз, той го казва — плебеят. Според него, той досега само си плюел на ръцете, преди да похване истинска работа.
— Аха… — стихна възмущението на Първов.
Ана видимо се напрегна. Всеки успех на Дано Сребров правеше от него по-висок и по-недостъпен глетчер. Симеонов реши да се намеси. Сплете тънките си пръсти и се прокашля:
— Изглежда на господин Сребров му помагат не само личните му качества. Чувам, напоследък е станал и добър християнин, посещава параклиси, пали свещи, моли се…
Симеонов ликуваше. Бе привлякъл цялото внимание на Ана с многозначителната си реплика. А Топчев оползотвори този момент по свой начин — първо отпи от хубавия коняк, след което си отбеляза осведомеността на Симеонов, която доказваше неслучайното му присъствие в града. Той очевидно бе третото звено във веригата, след заместника на хер Нунке и госпожа Дани. Трябва да предупреди Дано! А гласно рече:
— О, падна голямо пиене! Натръшках ги всичките, приспах ги. На отиване пътувах с директори и собственици на мини, на връщане — с трупове… Ха-ха-ха!
— Като оставим настрана тези ваши подвизи, не виждам нищо лошо в посещението на параклиса — вметна Първов. — Зная го, много скромно и свято място на брега на голямата река. С Божията майка и Младенеца, нищо друго, помня ги. Изрисувани са в синьо и златисто, нали Топчев?
— Да — потвърди финансистът, макар да не бе стъпвал в параклиса. — Но преди това си напалихме огънче на брега, пихме кафе, бъбрихме и чак тогава отидохме в параклиса да се помолим на образите на Богородица и Младенеца.
— Значи, съпругът ми е бил в добри ръце? — попита присмехулно Ана.
— В самите Божии ръце — отвърна й Топчев.
— А хубава ли е… иконата? — присви очи Ана.
— Ами-и… — проточи Топчев, — как да кажа, малка, нежна, но с чар, обаятелна!
— Топчев! — възмути се Първов. — Как описваш една светиня?
— Профан съм, Първов, признавам — разпери късите си ръце Топчев. — Но усетих Божието внушение — любов! Всемирна любов.
— Любопитна съм да я видя! — каза Ана Първова с тон на категорично решение.
Топчев кимна, скрил усмивката си в косматото си лице: „Кой знае защо не съм изненадан, госпожо!“. И подаде чашката си Ана да му долее.
— Ненаситник! — прошепна му тя със закана. На което той отговори с най-любезната си мечешка усмивка:
— Ще го уредя, разбира се, госпожа Дани е толкова мила, че няма да ни откаже една повторна разходка до параклиса.
Старият Първов махна с ръка:
— Добрите новини — до тук. Обяснете ми, господин Симеонов, защо вашият нов и силен ред в Германия прогонва силите на нацията — учени, писатели, художници?
