— Прав сте, господин Сребров. Топчев ме предупреди за вашия, извинете, зверски нюх, но аз го подцених и се провалих.
— Значи не всичко е загубено. И така?… — подкани я той.
Тя придружи усмивката си с продължителен и дълбок издъх, като човек изплувал до спасителния бряг. Кимна, сякаш отърси косите си, и започна:
— Казвам се Неда, бивша възпитаничка на английския колеж и бивша мисис Слоун. Мистър Слоун се оказа грешка, както в дипломацията, така и в моя живот, която установих след двегодишен престой в Англия. Мистър Слоун ме разочарова, но демокрацията и културата, в които живях две години, ме очароваха. Именно те търсят най-доброто у нас, а вие сте един от това най-добро. Доказвате го със здравия си разум и модерно мислене. А проверката на ценностната ви система извърши, вместо нас, госпожа Дани. Ние само наблюдавахме, както сте забелязали. Някой ден трябва да й благодарим за неволната услуга! — усмихна се тя. И добави с облекчение: — Ето, това е!
Той бе отправил пепелносивите си очи в камината, но младата жена бе цялата в полезрението му. Цялата и цялостна, без съмнение. Неподвижна и вглъбена, тя излагаше убежденията си с откровение. Твърде различни бяха похватите на госпожа Дани! — усмихна се мислено Дано. А каза:
— Ето, така е по-добре! По-добре за вас, но не чак толкова добре за демокрацията, която ви е очаровала. Неведнъж е постъпвала сбъркано и тя, в момента — също. Изпусна злия дух от бутилката и сега той властва над Европа. И тя, демокрацията, водена от вечните си интереси, е принудена да подаде ръка дори на болшевизма.
— Така е — въздъхна младата жена — за съжаление! И понеже стигнахме до нацизма и болшевизма, ще ви предам едно писмо от хер Нунке за вас.
Тя пъхна ръката си под широкия пуловер и му подаде сгънат на четири лист.
Писмото започваше без обръщение и завършваше без подател, но бе именно за него и именно от хер Нунке:
„Приятелю, говоря ти от билото на нашия хълм. Говоря с тъга и отчаяние. След един ужасен престой в Черното царство, където бях отзован, имах възможност да посетя и Червеното царство. Уви, и Черното, и Червеното царство си приличат като две капки вода, различно оцветени — нищо друго, никаква разлика, никаква надежда! Две страшни човекомелачки, два Безума… Моля се ни една от двете да не залее твоята хубава земя, и тебе. Сбогом!“
— Кой ви даде право да излагате на риск хер Нунке с това писмо? — попита Дано.
— Не ни упреквайте — защити се младата жена. — Инициативата била на хер Нунке, нашите хора само са свели до минимум риска за него и за писмото.
— Къде е сега той?
— Някъде в Германия. Подготвя се извеждането му от там, но, както се досещате, подробности не са ми известни.
Той се вгледа в лицето й, обкръжено от огъващите се асфалтовочерни коси, и попита:
— А какъв е рискът за вас, самата?
— Какъвто е за всички други — отговори тя. — Какъвто ще бъде и за вас, ако приемете. Но независимо от решението ви, бъдете внимателен със Симеонов! Готвят го за прокурор, не случайно…
— А не се ли страхувате от мене? — каза внезапно Дано.
— Не — отговори спокойно Неда. — Дори да не станем партньори знам, че предател няма да оставя след себе си. А сега дайте ми писмото, трябва да го изгоря.
Тя взе писмото на хер Нунке, изви се към камината и пусна листа в пламъците. Остана така, извита, докато листът напълно изгоря. Пламъците сякаш нажежаваха асфалтовочерните й коси, черния пуловер и черната пола, в които се бе приютило младото й тяло. И над това младо тяло блестеше гилотината на риска.
— Недо! — повика я неволно той.
Тя трепна. После бавно се обърна към него и каза тихо:
— Така ме викаше баща ми. Само той…
Наистина можеше да й е баща! Но младата жена прекъсна мислите му. Надигна се от фотьойла на Топчев, пристъпи, наведе се над него и устните й докоснаха лицето му. После близна връхчето на пръста си и с леки движения заизтрива следата от червилото, шепнейки:
— За последно… Може да е последно…
Трета част
„За последно… Може да е последно…“
Този шепот следваше Дано във всичко и навсякъде, по всяко време. Струваше му се, че го следва и в съня му. Следваше го като звук и обреченост. Когато Неда го изричаше, той изтръпна и повярва в тази обреченост, сякаш идеше от отвъдното, а сега, когато нея я нямаше, шепотът бе жив, истински, и в днешното. В днешното бяха и огъващите се под ръката му асфалтови коси, и раменете й в широкия пуловер, и близнатото малко пръстче, чиято лека хладина усеща на лицето си, и горещите й устни…
Не, Топчев, Неда не е мъртва. Тя просто дойде от друго време и се върна в своето си време.
Била сама в купето на международния влак. Четирима в черни мушами дръпнали вратата на купето — гледали я четири цеви. Тя се усмихнала, както си била с подпъхнати в широкия пуловер ръце, но вместо да извика или да прехапе устни, захапала яката на пуловера. Там винаги стояла пришита малка капсулка… Почти нищо не се променило в първокласното купе. Четирите цеви продължавали да я гледат, а тя — тях. Усмихната. Разнесъл се само дъх на бадеми…
„За последно…“
Последно и за него. Една такава жена може да дойде само от отвъдното, само за една нощ, и да се върне там — за да остане завинаги в днешното, и в него.
Той въздъхна, отпи от горчивото кафе и едва сега забеляза ведрия юнски ден, нахлуващ в остъкления му хол.
Телефонът иззвъня.
— Да — каза той хладно.
— Боже, ухото ми замръзна от вашия глас, господин Сребров! — засмя се насилено госпожа Дани. — Но да оставим това, имам да ви съобщя три изключителни новини.
— Слушам ви.
— Първо, миналата неделя вашата съпруга ни посети и пожела да разгледа параклиса. Остана възхитена. Придружаваше я господин Симеонов.
— Знам — вметна Дано.
— Второ, господин Симеонов е вече околийски прокурор.
— И това знам.
— Добре, но третата новина няма как да я знаете. Рано тази сутрин елитни части на Райха са навлезли дълбоко в територията на комунистическа Русия!
Сега Дано усети смразяващ хлад. Сякаш земята се разлюля под нозете му. Сблъсък между два гигантски Безума, какво ли ще последва от него?
— Ало, господин Сребров! — звънна в слушалката госпожа Дани.
— Да, тук съм, госпожо, но ми е трудно да преглътна тази страхотна новина.
— Нали? — възкликна госпожа Дани. — Времето на силните, господин Сребров, за което си говорихме в параклиса.
— Беше хубаво — отбеляза той.
— Я, днес да не ви е ден за благотворителност?
Той притвори очи, силните кости на лицето му изпъкнаха, но се постара да каже равно:
— Бих обявил всички дни за такива, за да стоя до някой параклис с протегната ръка.
— О! — изненада се госпожа Дани. — Отново живея. — И затвори телефона.
Успех, госпожо, рече си той мрачно. Аз само се опитвам, но не пред твоя параклис.
