— Заповядайте на масата! — покани Иглика. Очите й ги обливаха с тиха благодарност.
Останаха до полунощ. Домът и семейството на Петър Каменов излъчваха уют и простота, в които сговорът и мъдростта се преливаха от мъжката сдържаност на Петър Каменов до детската откровеност на малката Йя. Хубав, топъл дом! И Пашов, и Дано Сребров не можеха да се наситят на този непознат за тях уют.
На тръгване доктор Пашов се обърна към Иглика:
— Благодаря ти, стопанке! Създала си благословен дом, Бог да ти го пази все такъв!
Но на пътната врата Петър Каменов ги задържа:
— Има ли нещо? — попита. — Стори ми се, че донесохте и нещо друго отвън.
— Има, Петре — въздъхна Пашов. — Войната е започнала.
— Хитлер?
— Той.
— Довечера, жив-умрял, те искам у дома! — изръмжа в телефонната слушалка Топчев.
Вече е средата на зимата, а след паметната разходка до параклиса Топчев не беше се обаждал на Дано. Тогава се разделиха хладно.
— Защо ми се струва, че днес ме следяха два чифта очи? — попита го Дано, присвил пепелносивите си очи.
— Звяр! — изръмжа Топчев. — Някой ден ще те поканя у дома и ще ти обясня. Кога — не знам.
Този ден, изглежда, бе дошъл.
Телефонът иззвъня отново. Бе госпожа Дани. Канеше го за пореден път и той за пореден път й отказа:
— Съжалявам, тръгвам за града. Приготвям се вече. — И затвори.
От кухнята се подаде баба Стефана.
— Да ти сложа да хапнеш. Веднага ли тръгваш?
— Не, ще пътувам довечера с влака.
— Щото рече…
— Е, за едни тръгвам веднага, за други — довечера.
— Аха, бил е някой навлек! — прибра се успокоена в кухнята баба Стефана.
На гарата в околийския град Дано слезе по тъмно. Малко преди това бе минал бързият влак и слезлите от него пътници още се източваха от перона. Вниманието му привлякоха две млади жени, особено — по- високата. Имаше свободна, спортна походка и гъсти черни коси, подрязани до раменете. Те се огъваха при всяко нейно движение, без да се разпиляват — запомнящи се коси, като топла смола, върху която редките снежинки мигновено се топяха. Качиха се в очевидно очакващия ги файтон.
Той реши да повърви. Зимната вечер бе мека и тиха. Под стъпките му хрупкащият сняг го поведе не само по безлюдната улица, а и към неговата младост. Един вечно недохранен и зъзнещ гимназист подтичваше по зимните улици на този град. Пътят му бе строго определен: гимназията, кварталната фурна, библиотеката, домът на Топчев! От топлия хляб отчупваше вървешком малки залъчета, но от книгите и от Топчев гладно изгълтваше всичко, до троха — да знае, да знае, да знае…
Усмихна се и свърна в познатата пресечка към кварталната фурна. Облъхна го познатият сладък дъх на топъл хляб. Посрещна го и познатият собственик, но той не позна в него гладния гимназист.
— Един хляб! — помоли Дано.
Добрият човечец както някога заподбира от хлябовете, макар всички да бяха еднакви. Докато го наблюдаваше Дано се зарече да му помогне чрез Топчев за един основен ремонт на фурната.
Взе хляба, плати, благодари и веднага си чупна залъче. Знаеше, че това е върховното признание за собственика, за неговия труд. Кимнаха си усмихнати и Дано пое по улицата към центъра на града. Дъвчеше бавно и продължително, до сладкото на залъка. Както някога.
Пред дома на Топчев спря. Огледа масивната двуетажна къща и отново се сети за верността на финансиста. Тази къща той бе построил за първата си и единствена съпруга, починала при преждевременно раждане. От тогава живееше сам, с бездънните си финансови познания и с теорията си за „гения на дивото“. Дружеше с малцина. На грубите му ласки в този град се радваха само доктор Пашов и старият Първов. Помагаше с всичко и не прощаваше нищо, особено на избраниците си.
Дано бе повече от сигурен, че в момента Топчев лежи в широкия фотьойл до камината, а на ниската масичка пред него светят бутилката с коняк и чашката му. Ако има някой, който да се самоубива с коняк, това е той.
— Мммм, ето те и тебе! — изръмжа Топчев. — Имаш ключ за къщата ми, имаш ключ и за душата ми, лесно ти е. Нахълтваш по всяко време.
— Нали сам ме покани — отговори Дано.
— Сега — да. Но след онзи пикник бях ли те канил да влизаш в душата ми и да ми подхвърляш: „Защо ми се струва, че ме наблюдават четири очи?“
— Защото беше истина. И сега очаквам да ми обясниш — каза Дано и сложи хляба на масичката.
— И хляба си носиш. Онзи, гладния хляб, опоскал си го… — усмихна се Топчев. Но забелязал настойчивия поглед на Дано, добави: — Добре, ще ти се обясни! — И кимна към преходната врата, в рамката на която бе застанала младата жена с асфалтово черна коса. Жената, която бе привлякла вниманието на Дано на гарата.
— Добър вечер! — поздрави тя с алтов глас.
Беше в широк черен пуловер, черна пола и домашни чехли. Странно, изглеждаше на мястото си, свободно и непринудено. Когато пристъпи и леко наклони глава, косата й пак се огъна, без да се разпилее.
— Казвам се Неда — представи се. — А вие — Дано Сребров, знам. — На устните й нямаше и помен от усмивка, нито в очите й. Но това не я правеше по-малко приветлива.
Дано неволно я сравни с госпожа Дани и, колкото и да не си приличаха, шестото му чувство мигновено охлади и изпъна бледото му лице над силните кости. Значи, тази госпожичка ще му обяснява странното поведение на Топчев! Става интересно, да видим…
От съседната стая се разнесе шум от кухненски съдове. Там очевидно се разпореждаше спътничката на Неда.
— Ще помогна да приготвим вечерята — надигна се от фотьойла Топчев, като не забрави да вземе бутилката и чашката си.
Необичайната готовност на Топчев да ги освободи от присъствието си с нищо не промени изражението на Дано. Така, госпожичке, сега сме сами, можеш да започваш!
Тя седна във фотьойла на Топчев и наистина започна:
— Не се сърдете на общия ни приятел. Ролята му бе незавидна, особено при неговия нрав, който добре познаваме и двамата.
Ставаше все по-интересно. Една непозната го съветваше как да се отнася със стария си приятел. При това говореше за „роля“, като че ли Топчев от години не слизаше от театралните сцени. Браво! По-нататък до него стигаше само алтовия глас на непознатата. Слушаше, но не чуваше, загледан в пламъците на камината.
— Не сте от приказливите, господин Сребров! — въздъхна младата жена. — Това е отлично качество, но в момента ме затруднява.
— Правете като мене — каза хладно Дано. — Погледайте огъня в камината, интересно е.
Той вече се бе уверил, че именно тази дама е поръчала втория чифт очи, които го следяха напоследък чрез Топчев. Но тя започна така издалече и сбъркано мисията си, че го разочарова. А изглеждаше свободна и пряма.
Бе го разбрала и тя, защото изведнъж сведе глава, косите й пак се огънаха, и рече смутено:
— Помогнете ми, господин Сребров! Сбърках и…
— И сега не знаете как да продължите — каза без съчувствие Дано. — Има само един начин, да започнете отначало — ясно, кратко и открито. Колкото и да противоречи на… вашата роля.
