великолепно се допълваха. Категоричните оценки на съпруга се редуваха с миловидната стеснителност на Дани, която все повече му напомняше отчаяно смела в любопитството си сърна, достатъчно близка, но и примамваща го в гъста, непозната гора. Лицето му бе самата учтивост и съпричастност в разговора, но сетивата му се изостриха. Долавяше усвоени до съвършенство роли, които двамата играеха — всеки в своето амплоа, но водещи го към едно и също: да се разкрие!
Обсъждаха какво ли не — от посредствените собственици на „Речни мини“, до Топчев и хер Нунке. От него преминаха на заместника му, също добър немски инженер, но съвсем различен, с духа на нова Германия, ала скучен, неразбираем за нас, нали господин Сребров? Нали…?
На всичките миловидни „Нали?“ Дано отговаряше с еднозначни кимвания, каквото и да означаваха те за любезните домакини. Но въпросите не бяха единственото им оръжие, те го изучаваха, опитваха се да проникнат в него. Директорът го правеше открито, а Дани — иззад невинното си любопитство, което успяваше да подчертае със смутени движения на прекрасното си тяло под коприната.
— Благодаря ви, госпожо! — изправи се Дано и леко се поклони на директоршата. — Беше ми приятно. Не съм допускал, че едно кафе може да внесе толкова очарование в една делова среща. Благодаря ви!
— Благодаря! — кимна и на директора.
Изпроводиха го усмихнати, всеки по своему.
Странна двойка, мислеше Дано по обратния път към Землен. Не просто семейство и не просто директор и директорша, а и още нещо… Но от висока класа, безспорно. Щом успя само до тук да проникне в тях. Какво ли се крие зад това „още нещо“? Припомни си последователността на разговора и неговата насоченост към хер Нунке, към заместника му и, в крайна сметка, към новия дух на Германия, нали?… А това изтегли от паметта му спомен от случайна реплика на Топчев, че господин директорът е немски възпитаник. Да! — поздрави се Дано. Това насочва към друго: към школовка при специални институции със специални интереси, не като тези на хер Нунке. Именно те са оценили възможностите на тази двойка и са я подготвили. Това обяснява класата им, както и смяната на хер Нунке с представител на новия дух на Германия — на Безум! Но ще сложи точка на преценката си, след като се запознае с немския инженер.
От ума му не излизаше незабележимата странична врата в кабинета на директора, през която влезе госпожа Дани. Но тя вероятно даваше и добра възможност да си в кабинета, без да влизаш. И не само на госпожа Дани, изглежда…
Няма да се учуди, ако в момента трима обсъждат поведението му, както той — тяхното. Очевидно му предстои игра на високо ниво. Ще се постарае.
Госпожа Дани му предложи тази възможност още следващата неделя. Телефонът иззвъня и тя го покани на пикник край голямата река.
— Господин Сребров, моля ви! — Говореше свенливо и настоятелно. Отчаяно настоятелно. — Ще бъдем ние, господин Топчев и някои от собствениците на „Речни мини“. Там, край голямата река, сега е прекрасно. Есенно — много пясък, малко, но топла и чиста вода, тишина… Моля ви!
Той реши да провери настоятелността й.
— Благодаря, но имам други планове.
— О, не! — възкликна госпожа Дани. В свенливостта й се прокрадна тревога. — Много, много, много ви моля! Без вас няма да е същото. По-добре да го отложим… — почти изхлипа.
Ясно, усмихна се Дано, поръчението е категорично! И поставя на изпитание възможностите на госпожа Дани да го изпълни. Е, ще й даде точка пред… поръчителя.
— Добре, госпожо — каза най-после. — Ще отложа плановете си.
— Благодаря, благодаря, благодаря! Чакам ви… — извика прочувствено и обещаващо госпожа Дани. Вероятно го казваше и с хубавото си тяло под коприната, както в кабинета на съпруга си, но и кимаше победоносно на някого.
Когато Дано пристигна, компанията вече бе готова за път. Само Топчев и госпожа Дани не бяха заели местата си в последния трети файтон. Финансистът настояваше да пътува в него, а госпожа Дани категорично му отказваше.
— Топчев, съображенията ми са две — усмихваше се тя подкупващо. — Искам да пътувам с новия си приятел, господин Сребров, и никак не искам ти да си при кошниците с провизии. Това би означавало да ги намерим празни, когато пристигнем. Ето ти бутилка коняк и отивай при съпруга ми!
— Е, възмезден съм… отчасти. — Топчев взе бутилката и забърза към втория файтон.
Потеглиха.
— А ние там ще си направим кафе, господин Сребров. На два камъка, до самите води на реката. Те ще се оттичат пред нас, а ние ще си пием кафе и ще си бъбрим тихичко. Ще бъде приказно, ще видите!
— Вие имате дарба да внушавате, госпожо Дани. — Поласка я той. — Щом аз, прагматикът, се поддадох на описанието ви.
— Наистина ли? — Невинността й бе възхитителна. Но именно тази невинност свиреше първа цигулка в семейната двойка. Щом на нея, а не на господин директора е поверено сама да води играта с него!
— Не преувеличавам — каза равно Дано. — Ето, например, същата тази картина през моите очи: мършава есенна река, лошо сварено кафе, блатен дъх и пясък в обувките.
— Бррр! — потресе се госпожа Дани. Малкото й, хубаво тяло се раздвижи под коприната, сякаш молеше пощада и покровителство. Великолепен инструмент, великолепно настроен!
— Съжалявам — каза с горчивина и лека сянка по бледото си лице Дано.
— Разбирам ви, приятелю! — докосна ръката му тя. А коленете й съчувствено докоснаха крака му. — Боже, колко трудно ни допускате до себе си вие, мъжете!
— За да не се разочаровате прекалено рано.
— Не винаги. На това се надявам… — каза умоляващо госпожа Дани. — Вие обичате началата, аз — също. Защо да не си поделим едно от тях. Това, днешното?…
— Не го ли правим вече? — усмихна се Дано. Изви се към нея и усети натиска на кръглото й бедро. Тя не се отдръпна. Притвори само очи, а след това протегна ръка към реката:
— Вижте! Прекрасно е, нали?
Първите два файтона бяха спрели на обширна поляна с мека, есенна трева, преминаваща в пясъчна ивица до ленивите, гладки води на реката. Далече от тях белееше малък параклис, приютил се под короната на грамаден орех.
Топчев ги посрещна с ръмжащ упрек:
— Войската гладна и жадна, а обозът едва се влачи! Да не крепите сурови яйца?
— Сега, сега ще проверим — грабна двете кошници директорът на електроцентралата и занарежда лакомствата от тях върху разстланите одеяла.
— О… о… о…! — посрещаше всяко от тях с възторг компанията.
— А ние да си направим кафе, господин Сребров! — предложи госпожа Дани.
— Те ви го младото поколение — изпортена стока! — отпрати ги Топчев.
На самия бряг върбите сякаш бяха коленичили с разпуснати клони над водата — разкошни и тъжни. Естествено, помисли Дано, при тази непрестанна гледка на отминаващите води…
Госпожа Дани сръчно разпали малък огън от сухите върбови клонки. Сложи медното джезве върху две камъчета и, както бе коленичила и тя, вдигна глава към Дано:
— Ще се опушим — усмихна се невинно. Невинно го гледаше и невинно предоставяше игривата си пазва под коприната.
— Приличате на древна жрица — каза Дано.
— А вие имате странно лице: бледо, а силно. И, щом съм жрица, защо да не съм пророчица. Пророкувам ви успехи, господин Сребров, успехите на силните. Тяхното време идва.
— Нима?
— Наредете се сред силните, господин Сребров, мястото ви е при тях! О, кафето…! — възкликна тя и го отне от огъня. Но после няколко пъти го връща над него, докато от пяната не остана един единствен
