— А светлите умове на Германия, геният на германския народ не биха ли могли…? — попита Дано.
— Те са прогонени, хер Сребров, затворени в лагери и тъмници, смазани. А черни факли палят и изгарят трудовете им по улици и площади. Разум гори, за да може да властва Безум.
Дано Сребров омрачня. Бодрото му настроение от сутринта бе попарено. Нищо в този свят вече не ставаше само за себе си, засягаше всичко и всички. Спомни си думите на Топчев за ръмженето, с което го посрещали акционерите на „Речни мини“ и електроцентралата, макар че не засягаше техните интереси. Засега… А при следващата му стъпка, в задаващите се нови закони на джунглата в световен мащаб?… Те, разбира се, ще ги използват докрай!
— Но ти не спирай, хер Сребров! — обади се Нунке. — Пътят ти е добър, продължавай по него. По- нататък всичко ще зависи от разума и безума около тебе. За съжаление!
Топчев ги посрещна пред банката.
— Добре сте ми дошли и двамата! — поздрави и се обърна към Дано: — Господата те очакват в моя кабинет.
— Ще почакат още малко — каза Дано. — Моля те, уреди изплащането на хонорара на хер Нунке, отзовават го в Германия.
— Събитията! — досети се Топчев.
— Да, съжалявам — потвърди хер Нунке.
— Изглежда всички ще съжаляваме — намръщи се Топчев.
Преди да последва финансиста, хер Нунке подаде ръка на Дано:
— Ще пиша… ако мога! — усмихна се той. — Ти не се опитвай. Приятно поработих с теб и за теб, хер Сребров. Надявах се да е задълго, но… Не било писано.
— Ауфвидерзеен! — мина внезапно на немски хер Нунке, предпочел в последния момент родния си език, което му спести и скри чувствата.
Обърна се и последва Топчев.
Бледото лице на Дано застина. Един от хората, на които бе случил по трудния си път, си отиваше от него. Няма незаменими хора, казват, но са неповторими. Тъпа болка с парещи пръсти стисна стомаха му. Нещо там потрепери, изби го студена пот.
След минута всичко премина. Силните му лицеви кости изпънаха бледата кожа и лицето му отново стана безизразно.
Такъв го видяха господата от „Речни мини“ и директора на електроцентралата. Подписаха, подадоха си ръце и след едно безизразно кимване Дано напусна кабинета на Топчев. Последваха го изненадани и подозрителни погледи, които след това се отправиха към Топчев.
— Той си е такъв, не пие. Не е добре със здравето — успокои ги финансистът.
А Дано бе решил да се отбие у Първови, да види дъщеричките си.
В дъното на обширния салон на тъста му се бяха настанили Първов и столичното стажантче Симеонов. Но тонът на Симеонов го изненада, не бе тон на стажантче, а настоятелен и налагащ идеите на новия месия — Адолф Хитлер! Очевидно скептичността на Първов бе предизвикала стажанта.
— Ти какво мислиш? — посрещна го с въпрос тъстът му.
— Мисля, че щеше да е по-добре, ако не се налагаше да го мислим.
— Но след като се налага?!… — В женствения маниер и глас на Симеонов прозвуча метален звук.
Ето опасността, която подозираше у Симеонов, помисли мигновено Дано. Няма нищо по-опасно от силата в ръцете на слабия. А подобна сила слабият може да получи единствено от властта, от никоя друга човешка дейност. Властта е достъпната проститутка за слабите, на която скъпо плащат всички останали. Усетил е полъха на своето време Симеонов!
— И така, какво мислите, господин Сребров?! — повтори настоятелния си въпрос стажантът. Вече не сплиташе и разплиташе пръстите си.
— Мисленето предоставям на мислещите, господин Симеонов — отговори възможно най-мъгляво Дано.
— Тоест?
— Извинете — отмина го Дано. — Времето ми е малко, отивам да видя децата.
И се отправи към детската стая.
— Странен и неуловим… — настигнаха го думите на Симеонов.
Западния вятър облъхваше Землен с нови, непознати миризми, идещи от железопътната линия. Острият дъх на мазут от траверсите се смесваше с дъха на нагрят метал и чакъл. Релсите сякаш идваха от безкрая и отиваха в безкрая, за да мине света през Землен, и Землен — през света.
Дано вървеше по новото трасе на железницата, но дори тези мисли не изтриваха горчивината от телефонното обаждане на Топчев. И повторното запитване в министерството ударило на камък: „Минералният извор е собственост на държавата и частни капитали не се допускат!“. По-добре безполезна държавна локва, отколкото полезно за всички частно предприятие.
— Ясно ли ти е, момченце? — изхили се Топчев. Но последвалото мълчание го принуди да попита: — Какво става, какво мислиш?
— Мисля си за златното правило на древните, мечко! Те убивали приносителя на лошите вести.
— Хе-хе! — изкиска се Топчев. — Знам аз кога да се родя. А ти, че си закъснял, твоя работа. — И той побърза да затвори.
Да оставиш да се превърне в блато едно богатство, е по възможностите само на чиновническа държава, чието единствено предназначение е да пази сънната си безплодност, мислеше сега Дано. Но я се опитай да минеш през тази сънна безплодност, мигновено се превръща в хиляди зъбчати колела и колелца, които ще те разкъсат и смелят.
Зле започна този ден и обещава зле да завърши. Предстои му да разреши един конфликт между Тошето и младите миньори, за който го уведоми Батов. Останал в старата мина без Петър Каменов, когото Дано назначи надзирател в новата, Тошето съвсем си разпасал пояса. Обиждал новаците, ругаел ги, дори им посягал.
Когато трасето на железницата го изведе извън Землен, Дано се спусна по насипа и пое към мините. При новата мина нямаше работа, но спря. Изненада го приятно подредбата на дървения крепителен материал от двете страни на входа на галерията. А варела с вода за миене бе вдигнат на скеле и крана му очевидно се ползваше като душ, който слънцето през деня затопляше. Под него бе скована скара. Умна и удобна подредба. Ще нареди на Батов да се поучи от Петър Каменов.
При старата мина пристигна в най-подходящия момент. Тошето бе излязъл по никое време и крещеше на Батов:
— Или тях ще махнеш, или аз ще се махна! Кажи го и на Дано Сребров. Ако утре те влязат в мината, аз няма да вляза!
Тошето бе с гръб към Дано и не го виждаше.
— Вече сам го чух — каза тихо зад него Дано. После се обърна към Батов и нареди:
— Който не влезе утре в мината, разплати се с него и веднага го освободи! Без един мината може.
Обърна се и тръгна към Землен. Но чу ядовитото трополене на Тошето към входа на галерията и неясните му ругатни. Нека изпусне парата! — усмихна се Дано.
След обяда баба Стефана го предупреди, че ще намине при сестра си, болнава била нещо.
— Иди, тук няма да трябваш — кимна Дано.
— А ти като полегнеш, да си туриш завивка на кръста, чу ли!
И доволна, че се е разпоредила за всичко, излезе.
Освен минералната вода и диетата, докторът му бе препоръчал задължителен следобеден сън. С този режим Дано наистина се чувстваше добре.
Баба Стефана бе подсигурила и приятната прохлада в спалнята. Завесите на прозореца бяха плътно спуснати. Сумрака веднага го унесе в лек, оздравителен сън.
Нямаше представа колко време е бил в плен на съня, но се пробуди от нечие присъствие. През спуснатите си мигли видя Здравка. Младите й форми разпъваха леката лятна рокля и бяха разтворили
