Топчев понечи да му отвърне, но Пашов форсира колата и го остави с отворена уста.
— Толкова ли е зле? — попита Дано.
— Дори повече. Конякът го убива, а той не спира да се налива. Подозирам, че го прави съзнателно.
Спряха пред вратата на болницата.
— Така-а, сега да видим тебе! — поведе го Пашов към рентгеновия кабинет. — Съблечи се и пий на глътки тази вкусна кашичка. Няма само баба Стефана да те храни, я!
След като дълго го въртя, насам-натам, зад екрана на апарата, Пашов заговори издалече:
— Не ми харесва, Сребърен, стомахчето ти никак не ми харесва. Иде ми да го изрежа цялото и да го хвърля на котките. Изобщо…
— Опитай с конкретното — спря го Дано.
— Конкретното е язва, Сребърен, даже две. Едната е много стара, с груби ръбове. А още по- конкретно — ножа!
— Не — отказа спокойно Дано. — Ако можеш да измислиш нещо друго, измисли го, ако не, ще си я лекувам с минерална водичка и чайчета.
— За измисляне, ще измисля, но…
— Приемам го с „но“-то.
Пашов написа рецептата и му я подаде:
— С уговорка, че наесен непременно ще дойдеш да те видя! Не съм свикнал аз да гоня болните си и да им се обяснявам в любов.
— Малко странно го правиш — с нож в ръката. — Засмя се Дано.
— Не е за смях — каза строго Пашов. — Няма да те боли, но това не бива да те успокоява. Наесен те искам тук!
На път към дома на Топчев остави рецептата в близката аптека да му приготвят праховете и продължи.
Финансистът бе на обичайното си място, с обичайната бутилка коняк. Но в камината не гореше огън и в цялата къща цареше тишина. Топчев бе мрачен, по-мрачен от обичайното.
— Боледуваме, значи — избъбри. — Ние боледуваме, други умират… — Той отля от коняка върху килима и добави: — Умират млади-зелени, хубави, умни…
— И тя ли? — попита Дано. Имаше предвид русата спътничка на Неда.
— И тя — въздъхна Топчев.
Пред очите на Дано отново оживяха усмихнатата русокоска и огъващите се асфалтови коси, широкият черен пуловер, близнатото пръстче и… Но сега усети хлад в цялата къща и вътре в себе си. Хлад, който знаеше, че никой никога нямаше да стопли. Човек веднъж среща биологичната си и духовна половина — втора няма. Няма!
Топчев, мрачен и мълчалив, отпиваше поредната глътка коняк.
— А ти, приятелю, защо не се лекуваш? — попита го Дано.
— За какво и за кого? — изръмжа финансистът. — Останахте трима, на които държа — ти, Пашов и Първов. Не си струва за трима да си развалям навиците. И тримата можете без мене.
— По-скоро ти можеш без нас.
— Келеш! — крясна Топчев. — Я се измитай! Но преди туй да ти кажа, че фурната на онзи човечец е ремонтирана и подновена. Благодарен е до небето, но всеки път ме подпитва кой му е помогнал. Мъчно му е, виждам го, че не може да каже едно „Благодаря!“. Защо не му се обадиш?
— Някой ден все ще разбере.
— Келеш! — повтори се Топчев. — Какво ти намери Пашата?
— Нищо, язва.
— Аха, като моето нищо. Носи си я със здраве! — отпрати го Топчев.
До средата на зимата възторжените бюлетини от Източния фронт не секваха. Но снеговете изглежда ги охладиха. Военната машина на райха забоксува пред Москва и Сталинград, пред Ленинград. А после от радиото се разнесе и траурна музика — армията на Паулус бе обкръжена и пленена, заедно с фелдмаршала. Снеговете тръгваха на смърт, както каза Михал в оная нощ на Дановото стълбище. След това във военните бюлетини се появи нов термин: „Скъсяване на фронтовете!“
Скъсяването на фронтовете сякаш сгъстяваше и въздуха над сгърчената равнина, сгърчваше се и той. Този гърч усещаше и младата лисица, и проскубаната вълча глутница, и двата ястреба, усещаха го и хората. Равнината и предпланините се огласяха от изстрели и бомбени взривове, зачестиха саботажите в „Речни мини“. Зачестиха и подвизите на прокурора Симеонов. Единствено в „Топлик“ бе спокойно и тихо. Макар че и тук спокойствието и тишината бяха привидни.
След взривяването на входната галерия на една от „Речни мини“, агентите на Симеонов дни наред душиха около Тошето и двамината младоци, които се бяха повели по ума му. Размина им се благодарение на Петър Каменов. Усетил, че излизат от мината през нощната смяна, но продължил да им вписва в тетрадката вагони с въглища на тяхно име по часове, до края на смяната. Точно тази тетрадка ги спаси, но съмнението към тях остана. Някой бе забелязал трима мъже да бързат към Землен скоро след взрива в мината. Останалите миньори до един потвърдиха, че заедно са влезли и излезли от смяна. Така си и било, прибрали се навреме, колкото да влязат и излязат с останалите.
— Ще си изкопаем надписаните въглища — рекъл Тошето на Петър Каменов.
— Само че щеше да закопаеш себе си и момчетата! — отвърнал му Петър.
— Това не е твоя работа — кипнал Тошето. И дори не се сетил да му благодари.
— А твоята работа е да мислиш, когато залагаш живота на други.
— Ти затова ли лежа десет години в затвора, от много мислене?
Петър Каменов го подпрял с тежкия си поглед и рекъл:
— От моето много мислене лежах само аз, никой друг! А ти поведе момчетата слепешката, право към дръвника.
— Някой трябва да ги поведе — опрял се и Тошето. — Докато мъдрите се намъдруват, лудите ще лудуват.
Тошето вирнал глава и отминал.
Но двамата младежи, които били с Тошето в оная нощ, спрели при Петър Каменов и единият рекъл:
— Благодарско, бай Петре, няма да го забравим!
— Вие по-добре гледайте с какво въже влизате в кладенеца… Има слаби, гнили въжета, макар да изглеждат яки.
Симеонов приписа взрива на нелегалните, но се погрижи да внедри свой сътрудник в мините на Дано Сребров.
Месец по-късно Михал каза на Дано, че новият машинист на хаспела много хитро разпитвал Маргарита за Петър Каменов, за Тошето и за неколцина от лудите млади глави в мината. Уж, я ухажвал, уж се интересувал от „съперниците“ си!
Дано си спомни, че този младеж дойде от „Речни мини“ след стачката там. Нарочил го собственикът и го изгонил. Бе приветлив и работлив младеж, разбираше си от занаята. Когато нямаше работа с хаспела, помагаше ту на Михал, ту на Петър Каменов, ту на Маргарита.
— Кажи на Петър Каменов да го провери, той знае как — нареди Дано. — После ще видим.
Едва ли някой е предполагал последиците от тази проверка. Вечерта на заговезни, както всяка година, на поляната до железопътната линия се събрали деца, младежи и девойки. Напалили огън, прескачали го, а младите миньори, начело с Тошето, заредили „бомбите“: трапчета с карбид и вода, захлупени с пробити консервени кутии, които запалвали и те гърмели, изхвърляйки кутиите на двайсетина метра нагоре. В разгара на пукотевицата младежите се видели обкръжени от полицаи.
— Стой!… Горе ръцете! Никой да не мърда! — разнесли се команди от всички страни.
От тъмното се появил сам Симеонов. Погледал, изругал нещо и заповядал на полицаите:
— Оставете! Връщаме се… Направили са този глупак на маймуна, а той — нас.
Но последиците били далеч по-големи. Симеонов отклонил немските военни ешелони по линията през
