се на стърчишката на всяка кола… А сетне се вайкаме…
В суматохата никой не видя че Тошето дръпна Юзовица в задната стаичка на кръчмата и я хвърли върху второто миндерче. На съседното Юзо мучеше по-силно от всякога.
Миндерчетата се тресяха, звънтяха бутилките по рафтовете. Тресеше се и Юзовица, сключила краката си около кръста на Тошето.
— Страх ме е… — шептеше. — Какво ще стане, ако…
— Как… вото ще да… става! — задъхваше се Тошето. — Ус… михвай се…, ус… михвай се!
Миндерчето пращеше под тях.
Когато грохотът и земетръсите спряха, Юзо мучеше на земята, между двете миндерчета. Беше се изтърколил.
— Ще те настъпя бе, тулум! — изруга Тошето и остави Юзовица да се оправя с него.
През цялата нощ електричеството в Землен не светна. Дано запали газената лампа, смали фитила й и я постави на перваза на прозореца. След минути откъм вратата на спалнята го облъхна лек мирис на лавандула. Беззвучно се свлече на пода широка нощница и той усети мургава топлина до себе си.
— Искам дете — пошушна Маргарита. — Гледам Здравка…
Той мълча цяла минута, преди да каже:
— Иди си! Благодаря ти за всичко досега, но си иди! Свикнал съм да нося отговорност за всичко, което правя, а няма да ме има, за да понеса тази отговорност. Иди си!
Мургавата топлина се откъсна от него. Широката нощница беззвучно я покри и тя тихичко затвори вратата на спалнята. Остана само лекият мирис на лавандула и смалената светлина на газената лампа.
На следващия ден се разбра, че дежурният в електроцентралата пропуснал да изключи един извод и малко селце, близо до голямата река, светело. Тези светлини заблудили самолетите и те пуснали бомбите си над него. Но не го улучили, разорали хълма до него. Свят готов ломен камък селяните примъкнали от този хълм. А Ботуна докара с два чифта волове един дълъг четириъгълен камък, изрязан сякаш с нож, и го катурна до пътната си врата. Вечер сядаше на него, докато чакаше синовете му и ратаите да се завърнат от полето. Земленци се шегуваха: „Ботуна пак е седнал върху американеца!“
— Кой на каквото може! — хилеше се Христо Моллов с повишено настроение. В суматохата на оная нощ бе успял да отмъкне две бутилки ракия от Юзовица. И намигаше: — Ботуна сяда на американеца, Тошето — на Юзовица…
— А ти — на бутилката с ракия! — отвръщаха му.
— А, не, тя е отгоре ми. Ама то е същото. — И потупваше бутилката във вътрешния джоб на палтото си.
Бомбардировката отвори най-много грижи на Дано Сребров. На много места в мините му крепежът се бе срутил и се наложи миньорите цели два дни да презакрепват галериите.
Втори път самолети не потърсиха електроцентралата, но на покрива на общината монтираха сирена, която през нощ, през две виеше и плашеше земленци. После-после те така й свикнаха, че я кръстиха на кмета:
— Ботуновото магаре пак ревна! — казваха и се покриваха презглава да не им пречи на съня.
Колкото по-дълги ставаха предзимните нощи, толкова повече се скъсяваше източният фронт на райха.
— Май, дядо Иван пак ще пои коня си на Дунава! — мърмореше баба Стефана. — А, напои ли го, ще я прецапа като едно нищо и, те ти го при нас.
После тя поднасяше билковия чай на Дано и нареждаше:
— Да си изпиеш докторските прахове с чая, чу ли! Те, и праховете са от билки, ама докторска им работа — мелят ги, сеят ги — за по-модерно. Пък и удобно е, не можеш да носиш торба с билки, но пликче с прахове можеш.
— Така не става ли билки върху билки? — криеше усмивката си Дано.
— Става, но не пречи — успокояваше го баба Стефана. — Билка върху билка може, бой върху бой не бива!
Утринното мърморене на старата жена също беше билка за него, успокояваше, връщаше го в детството му. Сякаш слушаше и усещаше баенето на отдавна починалата му баба, за която всички болести и болежки бяха от уроки.
Но тези успокояващи билкови утрини бързо се стопяваха в сгъстения, сгърчен въздух над хълмовете на равнината, над Землен. Нощем откъм предпланините и в самата равнина все по-често се чуваха изстрели. Сновяха сенки. Пламваха къщи.
Проскубаната вълча глутница се луташе ту насам, ту натам, тревожена еднакво и в планините, и в равнината. Младата лисица рядко успяваше да се промъкне до селото, край него сновяха сенките. Кучетата прегракваха да лаят по тях. А през дните, дори кръговете на двата ястреба бяха по-малки и по-бавни в сгъстения, сгърчен въздух.
Сгърчени бяха и челата на земленци. Предчувстваха, че приближава нещо голямо, но неясно. Мълком се молеха само да не взриви сгъстения и сгърчен до пръсване въздух над домовете и имотите им.
Гърчеше се и Тошето, между неудържимото си желание да насилва и руши, и авторитета на Петър Каменов, който го възпираше. Но не само той, възпираше го и хитрата политика на Дано Сребров, от която всички бяха доволни.
— Навсякъде саботажи и шумкари, само ние, тук, седим като баби! Чакаме утре братушките на тепсия да ни поднесат имотите на Ботуна и Стоян Моллов, и мините на Дано Сребров.
— Ами какво да направим бе, Тоше? Кажи само… — питаха двама от ратаите на Стоян Моллов, с които се бе сдушил Тошето.
— Сега — нищо — отвръщаше им той. — Но като дойде лятото, пуснете едно желязо във вършачката му. По-малко ще овършее, по-малко хляб ще има за немците. По-малко и за него. Че той, нали го виждате, насищане няма, глътна и братовата си половина от имота.
— А вие, там, в мината…? — недоизрече въпроса си единият от ратаите.
— И там съм замислил нещо, ще се чуе! — рече с омраза Тошето. — И на Дано Сребров ще му припари! По-точно, ще му подлея водата…
Тошето отдавна бе набелязал главната галерия на старата мина. В долния й край се бяха появили плаващи пясъци. Вода и глинест пясък, като боза, се просмукваха между крепежа и се налагаше редовно да го презакрепват и уплътняват. Едно малко размърдване на укрепеното в края на смяната ще свърши работа. До сутринта цялата мина ще е наводнена и затлачена. Само да намереше сгоден ден и час, да остане последен от нощната смяна.
Единствени Юзовица и Христо Моллов плуваха в този все по-сгъстяващ се въздух над Землен като риби в сладка вода. На Юзовица всичките й сметки бяха наред: смръщените земленци пиеха повече, Юзо не й се пречкаше, а Тошето още по-често си изкарваше ядовете върху нея. На Христо Моллов, пък, нищо не му беше наред, но се радваше на себе си и на хорската загриженост. Висваше, рано-рано на тезгяха пред усмихнатата Юзовица и казваше ухилен:
— Хайде де, сипни ми малко! Утре, като дойдат руснаците, ще ти вземат кръчмата. Там всичко било общо и тука ще стане така. Хайде, сипни ми!
— Кога ще спреш да се наливаш? — питаше го Юзовица.
— Когато и ти спреш… — намигаше й ухилен. — На тебе ли да казвам, че някои неща в човека насищане нямат. Хеле — очите му! Ама тези, с ненаситните очи, сега ходят оклюмани. Гледай брат ми, Ботуна, Дано Сребров… А ние с тебе, волни птички, няма какво да ни вземат и се радваме на благинките си. Хайде, сипни ми!
Юзовица пламваше от сладките му намеци. Очите й се премрежваха, а усмивката й ставаше… снощна. Сипваше му един пръст в чашата и питаше усмихната:
— Толкова стига ли?
— Още…
— А толкова? — и доливаше.
