като моите, за да помогнем повече на нашите съюзници. Не разбирам…
— Напротив, разбирате отлично. Всявате раздор в тила с вашето либералничене, но този път няма да ви се размине. Запомнете го и… край!
— Край?… — усмихна се бледо Дано. — Означава ли той, че повече не мога да се надявам на кафе на брега на голямата река и на онзи незабравим параклис?
— Не мога да си го простя.
— Разбирам ви. И аз не мога да си го простя, госпожо.
Отговорът бе трясък в телефонната слушалка.
— Горката госпожа Дани! — каза тихо Ана.
През полуспуснатите си мигли тя гледаше поредната жертва, полетяла от глетчера и проснала се в подножието му с пречупен гръбнак.
— Не бих отказал едно кафе — прекъсна мислите й Дано. От усмивката и пепелносивите му очи я облъхна леден хлад.
Тя потръпна. Халатът вече не изоставаше от краката й. Загърна се в него и замислена се отправи към кухнята. Господи, нима този мъж наистина е недостъпен, за никого! И кое го прави такъв: „геният на дивото“ ли, според Топчев, или е обладан и обладава нечовешка сила? Тя опита какво ли не за да го покори, а през това време той покоряваше всичко, до което се докосваше. Когато привлече вниманието му в гимназията след упорито преследване, помисли че е успяла. Излъга се. Не успя и след сватбата, и след раждането на децата, и по-сетне — до ден днешен. В най-интимните им мигове той бе всеотдаен, но като древногръцки бог, обладаващ простосмъртна, след което отново се връщаше на своя Олимп.
Тя му поднесе чашката с кафе, загърна се в халата си и седна срещу него.
— Благодаря! — каза той, но остана замислен.
Седеше, а на Ана й се струваше, че е някъде нависоко и пепелносивите му очи гледат надалече. Ръката му някак сама се протегна до грешната земя и вдигна чашката с кафе до коравите му, мъжки устни. Едва когато отпи, той сведе очите си към Ана и кимна: „Хубаво е, благодаря!“
— Може би ти напомня кафето на госпожа Дани край брега на голямата река? — попита спокойно Ана.
Отвесна гънка разполови челото му, сякаш си припомняше нещо много отдавнашно, преди да каже:
— Тя направи каквото можа, но не ми беше интересно, защото направи това, което очаквах и знаех, че ще направи.
— Горката госпожа Дани! — усмихна се тъжно Ана.
— Да, заслужава съчувствие. Провали се и като жена, и като агент на тайна немска институция.
— Нима? — изненада се Ана.
— Да, както и нашият общ познат, господин Симеонов, лека му пръст! Бог да го съди за делата му.
— Господи, не съм и подозирала!
Отвесната гънка на челото му отново се появи, но не за да си припомни нещо отдавнашно, а за да проникне в нещо.
— Животът и хората не са това, което изглеждат, Ана. Те са като голямата река, имат дълбини, въртопи и дъно, в които се ражда, живее и взема връх доброто или злото. Трудно се прониква до тях, а още по- трудно в размътни времена, като днешното, когато тинята изплува отгоре.
Ана не скриваше изненадата си. Бе се привела напред и гледаше съпруга си като непознат.
— Не си спомням да сме разговаряли така — рече с въздишка.
— Бяхме прекалено заети и… разнопосочни — въздъхна и Дано. — Аз — с моята амбиция да преуспея сам и да наложа модерни, човешки взаимоотношения между труда и капитала, ти — със своята себична фиксидея да покоряваш и захвърляш покореното.
— Така е, признавам — сведе очи Ана. — Но защо казваш бяхме? Вече не сме ли?
Усмивката му бе едва загатната, с едва загатната скръб:
— Не, същите сме. Но идват събития, в които моите и твоите амбиции нямат значение. Те просто ще ги пометат. Ще ги сведат до инстинкта за оцеляване — физическо и нравствено.
Усмивката му се стопи. Силните кости изпънаха бледото му лице. А пепелносивите му очи застинаха, когато каза:
— Поне единият от нас трябва да оцелее физически. И това ще си ти, Ана, заради децата! Мене, доколкото се познавам, не ме бива за компромиси. А оцеляването е низ от компромиси. Майка си, ще го направиш!
Той неочаквано се усмихна ведро:
— Покорявай компромисите, ето ти ново поприще, Ана! Това го умееш, то е в природата ти.
Господи, никога няма да покори този мъж! Той е силен дори в обречеността си. Приема я, но не й се покорява, стои над нея. Тя едва се сдържаше да не коленичи в нозете му. Късно е, ще бъде смешно, трябваше отдавна да го направи. Животът им щеше да е друг. Сега трябва да остане на мястото си, и да е силна, по-силна от компромисите, които й завещава той в името на децата. Поне това е длъжна да направи за него.
Той я гледаше проницателно. Проследи битката, която тя проведе със себе си, прочете накрая и решението й, и кимна мълком:
„Благодаря ти, Ана!“
По-голям успех от този тя никога не бе пожънала пред него. Две сълзи натежаха в ъглите на очите й.
— Ако можехме да започнем отначало! — каза тихо, на себе си.
В този момент урокът по пиано завърши и децата връхлетяха в хола.
— Мамо, защо плачеш? — попита голямата им дъщеря.
— О, не плача! Баща ви разказа толкова смешни неща, че се просълзих от смях.
— Искаме, искаме да ги разкажеш и на нас! — виснаха на коленете му и двете.
Ана не изтри сълзите си, те сами се отърколиха до брадичката й: „А можеше да е все така в този дом! Само трябваше навреме да разбере Дано и себе си. Но не всеки, и най-малко младостта има очи, които да проникват до дъното. После е късно, много късно!“
Една нощ небето над Землен се разлюля, забуча. Час преди това електрическият ток бе спрял. Земленци наизлизаха от къщите си озадачени. Нито светкавици, нито гръмотевици виждаха по нощното небе, а то се люлееше и бучеше страховито, и все по-нарастващо.
— Боже! — прекръсти се баба Стефана.
Тя, Михал и Здравка с детето бяха излезли на широкото стълбище пред Дановия дом. Към тях пристъпи и Маргарита.
— Какво е това? — попита тя.
— Самолети, бомбардировачи — отговори Дано, излязъл последен. — Търсят електроцентралата.
— Американски „крепости“ — допълни Михал.
Страховитото боботене се носеше срещу течението на голямата река, но вече отминаваше електроцентралата.
— Отминаха я — обади се Михал.
— Затова са изключили тока, да не я открият — каза Дано.
Но в този момент се разтресе и земята. Малко след това се чу грохот. После всичко се смеси — грохот и земетръс. Следваха едно подир друго, грозно и зловещо в тъмната нощ.
Здравка притисна детето и сама се притисна до баба Стефана. Земя и небе се люлееха, а грохотът сякаш ги раздираше.
— Господи! — бързо-бързо се кръстеше баба Стефана.
След четвърт час грохотът спря и бученето отмина, стопи се някъде в нощното небе.
Едва сега из Землен се разнесоха човешки гласове. Откъм кръчмата на Юзовица бяха най-силни, припрени, накъсани:
— Какво се чудите, нали им обявихме война… Барабар Петко с мъжете… Като катраници сме, окачваме
