— Още! — преглъщаше Христо нетърпеливо. После казваше престорено сърдито: — А-а, ще кажа на Тошето и на тебе така да го отмерва!
Юзовица прихваше и така препълваше чашата, че той отпиваше от нея направо от тезгяха, капка да не разпилее.
— Те това е сладката работа, догоре! — млясваше и пак намигаше: — Бе, знаем си мярката ние, с тебе. Нищо, че моята е сутрешна, а твоята вечерна — еднакви са, догоре!
Юзовица го оставяше да си приказва с ракията и излизаше да премете пред кръчмата. Метенето също бе радост за нея. Напръскваше с вода и започваше да се вие с метлата, да се полюлява, да се огъва и разгъва, да усеща гърдите си в разкопчаната пазва… Но главно да усеща похотливите очи на мъжете и проклятията в очите на жените. Щели да й вземат кръчмата, да я вземат! Докато има мъжки очи и гърла на тоя свят, гладна няма да остане.
По улицата се зададе Стоян Моллов. Вървеше и отриваше омаслените си ръце с топка кълчища. Пъхна кълчищата в джоба си и влезе в общината. Оклюманите се събират — усмихна се Юзовица. — Наистина са оклюмани, нищо и никого не поглеждат.
Ботуна вдигна едрата си, като дънер, глава:
— Какво си се оплескал така? — попита.
— Стягам трактора — отвърна Стоян. — Сега му е времето, през зимата. Трябва да е готов за пролетната сеитба.
— Трябва… — повтори замислен Ботуна. — Ние ще сеем, но кой ще жъне, не се знае.
— Точно за това наминах към тебе. Приказват, че ако дойдат руснаците всичко щяло да стане общо — нивите, машините, фабриките, мините. Ти какво мислиш?
— Какво да мисля. Щом при тях е така, същото ще стане и тук. Ден и нощ го мисля, сън не ме лови, но нищо не мога да измисля. Имот е това, земя, не можеш да я туриш в джоба си.
— И, какво, имотите ни ще станат имоти на ратаите и пияниците?
Ботуна сви рамене. Едрата му глава клюмна.
— Ще станат — изпъшка. — Ще станат, Стояне, натам върви тоя свят. А с нас какво ще стане, не знам!
— Виждал ли си Дано Сребров? И той ли мисли така?
— И той. И колкото и да му сече пипето, не вижда изход. Казва само, че тази стихия ще се стовари главно върху нас, а човешката злоба и завист ще я усилят стократно, и трябва да сме готови на всичко.
— Кмете — нахлу разтреперен селянин, — тази нощ ме ограбиха! Задигнаха ми двата коня.
— Защо идваш чак сега?
— Защото ми казаха, че мръдна ли от къщи навън, преди да се е вдигнало слънцето, ще ми хвърлят бомба. Бяха с пушки.
— Позна ли ги?
— Не.
— Иди ги търси вече. Конете ти сигурно са продадени и препродадени на десетки километри от Землен.
— Бре-е-ех! — проплака човекът и си тръгна.
— Това е — изпъшка Ботуна, — кражби, грабежи, убийства! В мътно време мътилката царува. А се задава още по-голяма мътилка, Стояне.
Стоян Моллов поклати глава и също си тръгна. На излизане от общината видя Дано Сребров, но не му се обади. Защо да го спира, щом Ботуна е говорил с него. По-добре да си довърши работата с трактора, пък каквото има да става ще стане.
— Добро утро, господин Сребров! — поздрави Юзовица.
— Добро утро! — отмина я замислен Дано.
Тя проследи високата му, все още младежка фигура с гъвкава походка и въздъхна: „Какъв мъж, Боже!“ Не усещаше, че от намокрената метла се отцеждат капки вода по чехлите й.
— Хей — сепна я Христо Моллов — подмокряш се подир този хубавец, а? — И се изкиска: — Погледни си чехлите!
Юзовица замахна с метлата по него и се шмугна в кръчмата.
А Дано Сребров се бе запътил към мините. Наскоро прие десетина млади миньори и искаше да поговори за тях с Батов и Петър Каменов — как са, що са, свикват ли?
— Слушат, учат се — успокои го Батов. — Ще свикнат. Едното момче е по-слабичко, но е старателно, помагам му.
Почти същото му каза и Петър Каменов за младите миньори в новата мина.
— Доктор Пашов пита как е годеницата му, поздравява я — засмя се Дано.
— Благодаря, поздравете го и вие! — отвърна Петър Каменов.
Замълчаха, загледани към високия железопътен мост, на който се открояваше фигурата на войник с пушка.
— Наближават големи събития, Петре — каза Дано. — И както изглежда те ще дойдат с твоите братя по идеология, русите.
— Няма нищо лошо в това, един по-справедлив свят! — отговори Петър и погледна Дано: — Не бива да те безпокои, и в него ще са нужни способни и разумни хора.
— Един противоестествен свят не може да е справедлив. Той се налага с насилие.
— А този справедлив ли е?
— Не е, но може да се очовечи — отговори Дано. — Виждаш, при нас не е като в „Речни мини“, значи може.
— Защо отнемаш правото на другия свят да се очовечава?
— Защото, докато стигне до там, ще се разпадне. Противоестественото не може да издържи дълго.
— И после какво? — попита Петър Каменов.
Омрачнял и замислен, Дано каза тихо:
— После… После всичко ще започне отначало, само че с много по-големи злини и злосторници. Не завиждам на поколенията, които ще го преживеят. Които ще го изстрадат, по-скоро. И най-вече на добрите, умните и талантливи хора. А такива като тебе, Петре, ще изстрадат още началото му, защото ти не си насилник, а идващото ще започне с насилие и ще потърси насилници. Като Тошето, например.
— Не вярвам — отсече Петър Каменов.
— Ще се радвам, ако не е така, но ти сам ще се убедиш. И никак няма да ти е леко — въздъхна Дано. Помълча и добави: — Едва ли ще имаме време за друг такъв разговор, ще си го спомняш само. Довиждане, поздрави Йя!
Той тръгна към Землен. Запрехвърча сняг, който изведнъж се усили и замрежи въздуха. Високата му фигура бързо се превърна в неясен силует и се стопи, разтвори се в бялата пелена на снега.
Зимата и пролетта окончателно предопределиха посоката на идващите събития. Тя бе от изток, североизток. Армиите на райха отстъпваха панически.
Изчезна заместникът на хер Нунке от „Речни мини“. Госпожа Дани била покрусена, разказваше Топчев. Обещал й да я вземе със себе си в Германия, а изчезнал яко дим.
Зачестиха саботажите в мините. Зачестиха гърмежите в предпланините и равнината. На земленци бе забранено да носят хляб на полето. Плъзнаха истини и неистини за жестокости.
Най-сетне дойде сгодната нощ и за Тошето.
През цялата смяна той се помайваше. Захващаше и оставяше ту едно, ту друго, докато не чу гласовете на излизащите миньори по главната галерия. Когато заглъхнаха гласовете и на последните, излезе на главната галерия и се ослуша. Бе тихо, нямаше никой. Стигна до обшивката, спираща плаващите пясъци, и се опита с кирката да я размърда. Не поддаде, бе заклинена с яки клинове в земята. Наложи се да разклати и извади един от тях. Едва тогава обшивката поддаде, отвори се и в галерията потече глинестия пясъчник —
