— Така му наредиха ония, да не вдига шум — пошепна сестрата.
— Наредиха! — сопна се Пашов, докато миеше ръцете си. — Лесно им е да нареждат. Повели и децата… Я да видим как са го подредили! Сложихте му упойка, нали?
Сестрата кимна.
Пашов направи разрез със скалпела и заоглежда.
— Хм, късметлия… — мърмореше. — Няма засегнат голям кръвоносен съд… Пробити са две-три чревца, ще ги оправим… А, ето го и куршумчето! Гледай ти — сплеснато… Не може да е от меките тъкани в корема. Значи, рикошет… Куршумът е ударил в камък, отскочил е и се е настанил на топличко в това младо и гладно коремче. Добре че е гладно, в чревцата му няма нищо…
Сестрата попи потта от челото на Пашов и попита:
— Ще оживее ли, докторе?
— Ще живее… ако му се размине перитонита. Е, трябва да живее! Някоя мома като тебе ще се радва и на кърпено коремче. Останалото, както виждаш, момчето си го има… Малко момче с голямо имане!
Пашов хвърли бърз поглед към сестрата и се засмя:
— Хайде, хайде, не се изчервявай! Давай сега да поправяме белята…
Поправянето на белята отне часове. Доктор Пашов прецизно оглеждаше, почистваше и кърпеше, промиваше всяко местенце. Момчето все така тихо стенеше. Послушно момче! От време на време доктор Пашов нареждаше на сестрата какви инжекции да му сложи.
Накрая го поставиха на количка-носилка и го затикаха в малка празна стаичка с преддверие.
— Донеси торби с бельо в преддверието, да прилича на склад! — нареди Пашов. — Ще го наблюдаваш на всеки час! Ако някой те попита за него, не знаеш нищо, прати го при мене.
Наближаваше да съмне.
Доктор Пашов се изми и излезе от клиниката.
Люляковите храсти пак се размърдаха.
— Докторе, ще оживее ли?
— Ще живее. А вие се махайте, уморен съм, не ми се кърпят още кореми.
— Благодарим! — изчезнаха двамата младежи.
Събота е, сети се доктор Пашов. Старият Първов и Топчев го бяха поканили да намине към Първови. Щял да дойде и Дано Сребров. Ей така, да се повидят, да се почерпят, да си побъбрят. Какво друго им остава в това мътно време! Знае ли се какво им готви то?
Зазоряваше. Тъкмо ще има време да се изкъпе и преоблече, да отдъхне малко. После ще намине да види простреляното момче и ще отиде у Първови. Не му е за първи път да бодърства по цели нощи и пак да изглежда бодър. В това отношение може да му съперничи само Дано Сребров, с неговата непроницаема маска.
От гарата на околийския град Дано Сребров реши да повърви до Първови. Познатите му улици малко се бяха променили. Отдалече съгледа обновената квартална фурна на стария майстор пекар и пак усети сладкия дъх на топъл хляб. Усмихна се и отмина. Но го съгледа и майсторът. Хвърли бялата престилка, остави фурната на дъщеря си и тръгна подире му. За втори път високият, слаб мъж му напомняше онзи вечно гладен и зъзнещ гимназист и той реши да се увери не е ли той благодетеля му, платил ремонта на фурната. Но, забързан, колкото повече го настигаше, смелостта му се изпаряваше.
Как да спре този скъпо облечен и мрачен мъж, който не поглеждаше и не поздравяваше никого, макар мнозина да го сподиряха с погледите си. Разколеба се, забави крачките си. Мъжът прекоси главната улица и влезе в богатия дом на адвоката Първов.
През всичкото това време Дано Сребров си мислеше за онази зимна вечер, която му подари жената с огъващите се асфалтови коси, в които снежинките се топяха мигновено. После дойде нощта пред камината на Топчев и подпъхнатите в широкия черен пуловер ръце на младата жена. Най-сетне я бе намерил… за да я загуби.
— Хайде, Сребърен, закъсняваш! — посрещна го Пашов. — Ние вече наченахме коняка, а твоето кафе сигурно изстина.
Старият Първов му кимна. Топчев изръмжа нещо, зает с коняка си. А Ана го гледаше мълчаливо, отпуснала ръце в скута на снежнобелия си пеньоар. Тя никога няма да подпъхне ръце в широк черен пуловер! — въздъхна Дано и поздрави:
— Добър ден! Налейте и на мене един коняк — помоли.
— Мммм! — изръмжа Топчев повторно. — Светът е на свършване, щом Дано иска коняк. Значи трябва да си отворя очите и да пресуша де-що има бутилка наоколо.
— Не вярвам да си забравил някоя! — подхвърли Пашов.
— Всичките са в черния му дроб — добави Първов.
— Затова пия и не падам, да не ги строша — отвърна им Топчев.
Ана поднесе чашка с коняк на съпруга си, загледана изпитателно в бледото му лице. Но то не й казваше нищо. Нито пепелносивите му очи, отправени в плота на масичката, върху който златистата течност на коняка потрепваше в чашката му.
— Е, за какво ще пием? — пресегна се той към чашката.
— За каквото и да е — промърмори Топчев.
— За това че сме се събрали — предложи Пашов.
— За здраве и живот! — наложи волята си на домакин старият Първов.
Финансистът изля коняка в косматата си уста и млясна:
— Каквото здравето, такъв и живота, ама хайде…!
Дано отмести очите си към него.
— Не ме гледай — изръмжа Топчев. — Уредил съм всичко, както го поиска. Гледай си коняка!
Думите на Топчев се отнасяха за прехвърлянето на цялото му състояние на името на Ана и децата. А старата му къща — на Михал и Здравка.
— И в събота ли не почивате, бе хора! — възмути се доктор Пашов.
— Само ти ли ще се пишеш работар — усмихна се Дано.
— Вярно, така си е — намръщи се Пашов. — Тази нощ съботата съм я подхванал още от първите й минути. Рязах-кърпих, рязах-кърпих… — И той подхвана дългия си разказ за нощната си одисея.
Слушаха го и мълком отпиваха от коняка. Ана мълком им доливаше.
— Те това ни е здравето, това ни е животът! — изпъшка Топчев накрая. — Дай ни да се избиваме. Утре тези, пък, ще стрелят по днешните, вдругиден ще се сменят и така нататък. Е, защо аз да не се самоубия, ами да оставя това удоволствие на някой негодник? Ха наздраве!
— Ще отида при децата — надигна се Дано.
— Отивай, докато не си паднал — сподири го Топчев. — Излочи цяла чаша коняк!
— Половината — поправи го Пашов.
— Тъй ли? — пресегна се финансистът. — Дай я насам! Дай да я изпия, та да науча тайните на този сфинкс.
— Няма да успееш — каза Ана. — Никой не е успял. За нас, простосмъртните, остават само следите и последствията от неговите помисли и промисли. А тогава той вече е далече пред нас, с нови помисли и промисли.
— Какво, отказа ли се да го следваш? — смигна й Топчев.
— Не съм се отказала, невъзможно ми е.
— М-ммм, геният на дивото! — ухили се финансистът. — Първов, не ти ли го предрекох преди години?
— Предрече го, така ми го представи — кимна старият правист. — И се оказа прав. Но трябва да признаем, че всичко това се оказа за добро, оказа се куп от добродетели. Не като Симеонов, например.
— Е, за мъртвия — или добро, или нищо! — измърмори Пашов.
— Чакай — сепна се Топчев — защо се е пръкнала тази приказка за мъртвия и доброто, какво иска да каже?
— Ще попитам отец Теофил — замисли се Първов. — Той е добър теолог.
В този момент Дано се върна при тях и, дочул последните им думи, се намеси:
— Ще ви дам моето мнение безплатно: Защото всеки жив потенциално може да се окаже по-голям
