Когато се бяха погрижили за всички мъже, нямаше какво да се прави, а Шарлот първа би признала, че бездействието има неприятен ефект върху характера й. Върна се в каютата на Патрик, изми ръцете си, избра си книга от капитанската колекция и отново се върна на палубата.
Патрик все още беше високо в такелажа, работеше с още няколко мъже, за да зашият раздраното платно. На Шарлот й се стори, че корабът накуцваше към брега на Испания, а живата й фантазия й представяше серия от обезпокояващи картини. Видя „Чародейка“ да потъва заобиколена от акули и други животни от дълбините. Дори почувства водата как покрива лицето й…
— Г-жо Тревърън?
Сепна се леко, стиснала заетата книга до гърдите си. Г-н Кочран стоеше пред нея, изражението, му бе благо и учтиво.
— Извинете ме — каза първият помощник — но изглеждате недобре. Мислех си, че може би бихте желали чаша силен чай с малко бренди в него.
Шарлот изпъди от съзнанието си опасното положение на Патрик горе на такелажа. Беше поразена от изтънчения говор на г-н Кочран.
— Много любезно от ваша страна — каза и кимна сдържано. — Благодаря.
Г-н Кочран кимна и се отдалечи, а Шарлот седна на съвсем същия кош, зад който се бе крила само преди около час. Въпреки че носеше рокля на уличница, любезното внимание на първия помощник я накара отново да се почувства лейди. Отново погледна нагоре към Патрик. Видя го как съблече ризата си, пусна я долу през платната, за да работи гол до кръста на слънцето.
Подсмъркна. Съпругът й имаше да учи, за да е истински джентълмен.
На следващия ден, точно преди залез-слънце видяха земя. Шарлот стоеше до перилата, наблюдаваше пурпурните сенки да се спускат и люлеят през водата. Група посрещачи — делфини — поздрави кораба, обръщаха се, фукаха се като малки деца.
Шарлот изобщо не бе мигнала предната нощ. Беше доста заета, опитваше се да задържи кораба на повърхността чрез силата на волята си. Ако Патрик я бе любил, това би отклонило мисълта й от страховете, по той изобщо не легна. Всъщност, той дори не вечеря с нея.
Докато наблюдаваше делфините да играят, Шарлот призна поне пред самата себе си двойствеността на чувствата си. Би се чувствала изключително радостна да усети отново здрава земя под краката си и да бъде в страна, където мъжът има право само на една съпруга, но в същото време чувстваше особен, гнетящ я страх. Усети приближаването на нова голяма промяна, така зловеща и силна както яростните бури, които понякога бушуваха по бреговете на Паджит Саунд.
Помощник-готвачът, Типър Дуун се появи до нея. Младото момче въздъхна, като видя маслиновите горички и червените керемидени покриви на измазаните къщи скупчени на самия бряг. Беше много млад, Шарлот не за първи път се питаше дали някой, някъде се безпокоеше за него и се молеше за благополучното му завръщане.
— Как се казва това село? — попита зажадняла за разговор.
— Коста дел Сиело — отговори той. — Бряг на небето. Понякога водата и небесата са съвсем същия цвят, а градът изглежда като че ли плува във въздуха по средата.
Шарлот се усмихна.
— Вие сте поет, г-н Дуун. Кажете ми къде сте роден, имате ли близки да ви очакват?
Той се обърна и я погледна с очи сини като крайбрежното море. Пясъчната му коса едва се докосваше до яката му, облеклото му приличаше много на това на Патрик, но обикновените му бричове и муселиновата риза не бяха толкова скъпи като тези на капитана.
— Качих се на кораба в Сан Франциско. Майка ми е единственият близък, който имам, но предполагам беше доста заета с пиене на уиски и мъже, за да забележи, че съм заминал.
— Получили сте някакво образование — настоя Шарлот с нотка на приятно подозрение в гласа.
Типър повдигна рамо и го сви.
— Една дама от църквата дойде веднъж, когато бях малък и попита дали искам да ходя на училище. Ходих почти всеки ден, защото помещението беше топло и учителката обикновено ни носеше нещо за хапване. — Отново повдигна рамене и се усмихна накриво. — Докато бях там научих някой неща.
Мислите за собственото й спокойно детство в сравнение с това на Типър накараха Шарлот да изпита както благодарност, така и тъга.
— Вие къде отраснахте, г-жо Тревърън? — попита срамежливо момчето.
Тя се усмихна.
— В едно малко градче в Уошингтън Теритъри, наречено Куейд Харбър. Със сестра ми бяхме като диви маймунки в джунглата докато бях на тринадесет, а Мили на десет години. Тогава татко, който беше вдовец доста време, се ожени повторно. Лидия — мащехата ни — промени живота ни за добро.
Преди Типър да може да отговори, готвачът изкрещя името му и той трябваше да я остави. След като кимна за довиждане, той спринтира към галерата на долната палуба и остави Шарлот сама. Беше в носталгично настроение, след като на глас бе говорила за семейството си. Чувство на дълбока самотност нарани сърцето й. Искаше й се Патрик да се появи, но това стана едва след вечеря, когато екипажът бе пуснал котва и една голяма лодка се спускаше през борда. След това бе хвърлена въжена стълба.
Патрик хвърли платнен сак в клатушкащата се гумена лодка и се усмихна на жена си.
— Ще сляза пръв — каза той.
Шарлот погледна през борда и изведнъж й прилоша. Фактът, че трябваше да слезе по въжената стълба облечена в дълга пола бе най-малкият й проблем.
Преглътна.
— Н-не знам дали ще мога…
Той изглежда си спомни епизода преди десет години, когато Шарлот бе застинала високо над палубите на „Чародейка“, и тогава се бе качил да я свали. В поведението и изражението му отсъстваше каквато и да е подигравка.
— Ще бъда с теб през цялото време — обеща той. Преметна се през перилата, спусна се малко надолу така, че да остави място на стълбата достатъчно за Шарлот да бъде в безопасност в обръча образуван от ръцете му.
Прихвана полите си колкото се може по-плътно, а г-н Кочран много вежливо я прехвърли през борда.
Дъхът на Патрик бе топло изкушение до ухото й, говореше й.
— Не гледай надолу. Ей сега ще сме в лодката.
Шарлот се вкопчи в грубата конопена стълба и се спускаше стъпало по стъпало здраво стиснала очи. Точно както Патрик й бе обещал скоро вече беше седнала в малката лодка, хванала се здраво за седалката, бореше се да не й прилошее.
Няколко души от екипажа се присъединиха към тях и заедно с Патрик започнаха да гребат към брега. Шарлот на няколко пъти поемаше дълбоко въздух и си припомни как с Мили и Лидия бяха излизали много пъти в Саунд с рибарска лодка да ловят треска.
Това не помогна много, защото Шарлот знаеше, че докато стигнат до пристаните съвсем ще й призлее. Кеят се местеше и люлееше под краката й. Бързо се придвижи до кремавия пясък, покриващ брега.
Първите звезди вече се виждаха, приятен бриз повя над водата.
Шарлот се почувства по-добре. Вече ще може да си купи подходящи дрехи и да спи в стая, чийто под няма да се движи. Сутринта ще закуси с плодове и бисквити, ще напише друго писмо на семейството си и веднага ще го изпрати.
— Това хотел ли е? — сочеше към елегантна бяла сграда издигаща се отпред, в дъното на една улица с тухлена настилка.
Патрик се усмихна.
— Няма хотел в Коста дел Сиело.
Шарлот не можа да скрие разочарованието си.
Уошингтън Няма хотел? — отекна гласът й.
Уошингтън Има две таверни със стаи, давани под наем — сините му очи блестяха — но мисля, ще се чувстваш по-щастлива, ако отседнем при приятелите ми г-н и г-жа Герида.
