— Сержант, отведете този варварин на кораба му и се погрижете да остане там до отлитането.
Роки си тръгна доброволно, разбирайки, че нищо няма да постигне със сила освен суровото гостоприемство на затворническата килия. В края на краищата сам бе виновен за всичко. Не трябваше да я оставя в участъка. Най-после разбра всичко. Във втория голям сандък, който натовариха на борда на кораба, се намираше Талева Валкека, родена на Далия и жителка на висшите компоненти на Ц. Безспорно те ще съхранят живота й и ще я държат като примамка, която да го насочи към Сол-3. Защо им бе нужен там?
— Ще им направя тази услуга и ще разбера това сам! — помисли си той.
Корабът бе готов за старт. Сметките за ремонта щяха да бъдат изпратени на полковник Бейти. Роки подписа необходимите книжа и излетя възможно най-бързо. Самотният стар кораб бавно се изкачи към горните нива на петата компонента като грохнал хищник, на когото е трудно да напусне бърлогата. Но синхронизаторите работеха отлично и екранът надеждно поддържаше формата си, когато изкачването завърши почти до самата червена зона на индикатора. Роки избра околен път за Сол, пресметна курса и започна да набира скорост.
Той набра в кодировчика съобщение, което щеше да предаде след себе си в посока към своя Куп:
Пилотът е похитен от соларианците. Има свидетелства, че добиването на органи за банките става по пътя на масов геноцид на Сол-3.
Записа съобщението на лента и настрои предавателя за непрекъсната работа, знаейки, че носещата вълна може да го превърне в отлична мишена за пеленгаторните устройства, ако някой поиска той да замълчи.
Самият той знаеше, че това е голям риск. Най-вероятно бе съобщението му въобще да не бъде получено. Приемникът трябваше да се намира на същото ниво на С, както и предавателя. Малко кораби освен по-остарелите оставаха за дълго на нива по-ниски от сто хиляди С. Това, на което можеше да се надява бе да привлече вниманието към Сол-3. Едва ли някой щеше да се трогне от отвличането на девойката или пък от неговата собствена гибел. Междузвездните федерациии никога не се опитват да защитават правата на своите граждани извън пределите на територията си. Това бе практически невъзможно.
Ако самите соларианци не търсеха кораба му, те нямаше да прехванат съобщението му. Корабите им трябваше да се намират на по-високите нива и понеже знаеха, че той лети към тях, нямаше смисъл да го търсят. При сегашната му скорост щеше да достигне целта си след четири месеца. Санитарният кораб на по-високо ниво щеше да измине същия път за три седмици. Роки бе като лястовица, която се опитва да догони ястреб.
Но сега под заплаха бе нещо много по-важно от неговата собствена чест и репутацията му. Той се отправи на път, за да защити името си, но сега то изобщо не бе от значение. Ако подозренията му се оправдаят, то Сол-3 се явяваше потенциална заплаха за цялата галактика. Отново си припомни презрителното обръщение „Хомо“, сякаш на Сол се бе родила нова раса, готова да заеме мястото на старите народи. Ако бе така, то тази нова раса имаше право да се бори за съществуването си, а старата раса, наричана човечество имаше право да я съкруши, стига да успее. Такава е диалектиката на живота.
Четири месеца затворен в тясното пространство на кораба би било напълно достатъчно да извади от равновесие всеки, дори този, за когото самотата и теснотата са нещо обичайно. Роки неспокойно измерваше с крачки разстоянието от каютата до кабината и от кабината до машинното отделение. Той прочете няколко пъти всичко, което имаше на борда. Често се спираше пред каютата на девойката. Вещите й постепенно се покриваха с прах. Чифт обувки лежаха захвърлени в ъгъла, а на етажерката имаше красива кутия с далиански пури.
— Може и тя да има някоя книжка — каза си той и влезе. Отвори шкафа и се усмихна пред вида на грубите мъжки дрехи. Но сред плътните тъкани в убити тонове на комбинезоните заискриха гънките на светлозелена коприна. Той отмести двата комплекта комбинезони, разглеждайки тънката копринена рокля, висяща в самия край и полускрита от останалите дрехи като сподавено желание. За миг си представи девойката, облечена в тази рокля да върви по прохладните улици на капиански град, но бързо прогони тази мисъл, върна вещите по местата им, захлопна вратичката на шкафа и тихо излезе от каютата, усещайки срам. Повече не се върна там.
Той не бе състояние да се справи със самотата си.
След три месеца включи приемника си и се зае да прослушва всички честоти с надеждата да долови човешки глас. Не успя да долови нищо освен неразбираемото пиукане на кодираните съобщения. Някои от тях пристигаха от страна на Сол.
Защо му позволяваха да се приближава, без да му създават пречки? Защо му позволяваха свободно да предава съобщенията си? Може би им е нужен като човек, знаещ много за военните и икономически ресурси на Шестдесетзвездния Куп. Тази информация им бе необходима, ако имаха намерение да завоюват Космоса. В случай, че бяха натрупали достатъчно ядрено оръжие за свои цели, неговите съобщения едва ли можеха да имат голямо значение.
Като проанализира логически ситуацията, той намери по-точен отговор. Корабите на Сол нямаха клещи-деформатори, позволяващи на един кораб да поеме паралелен курс на нивото на С с вражеския кораб и да остава на него докато другия кораб маневрира по петата компонента. Соларианците доказаха това, когато се опитаха да избягат от патрулния кораб на Роки. Ако на техния собствен кораб имаше такива клещи, те нямаше да губят време за безплодни опити. Тези клещи им бяха необходими. Очевидно си мислеха, че „Идиът“ е достатъчно снабден с тях или пък че Роки може да им даде достатъчно сведения за производството на тези апарати.
Обмисляйки в течение на няколко дни известните му факти, Роки включи предавателите, фокусира лъча до дебелината на молив и го насочи към Сол.
— Съобщение от кораба „Идиът“ — започна той. — За всеки солариански кораб от „Идиът“. Притежавам информация, която смятам да заменя срещу Талева Валкека. Потвърдете приемането.
Той повтори многократно съобщението, очаквайки отговора след няколко дни. Но отговор дойде само след три-четири часа, следователно корабът им се намираше точно срещу Роки, но извън полето на действие на детекторите на „Идиът“.
— До кораба на Купа от кораба на Сол — зачатка микрофонът. — Смятате ли да кацате на планетата? Ако е така, моля пригответе се за преглед. При Вас ще дойде един от пилотите. Вие навлизате в нашата външна патрулна зона. В случай на отказ трябва да се върнете обратно. Непрегледаните кораби се унищожават при опит за кацане. Край!
В тона на гласа се долавяше нотка на удивление. Те знаеха, че щом държат заложник, той не може да се върне. Предлагаха му да се предаде, но изказваха ултиматума в учтива форма.
— Съгласен съм, но при едно условие. Намира ли се на Вашия кораб Талева Валкека? Ако е така, докажете го като получите отговор на моя въпрос и го предадете чрез запис на гласа й. ВЪПРОС: „Изредете вещите, намиращи се в шкафа на каютата на Талева Валкека на борда на «Идиът»“. При удовлетворителен отговор съм готов да призная, че нямате враждебни намерения. Позволявам си да Ви напомня, че докато нашите кораби са съединени с клещите-деформатори, мога да разчупя корпуса ви с удар на свръхсветлинния двигател. Разбира се това е възможно само в случай, че не притежавате подобни клещи.
Трябва да се съгласят, помисли си той. След подобно предупреждение те ще се погрижат, той да премине на борда на техния кораб и да стане пленник, преди да предприемат следващия ход. Отговорът щеше да пристигне след два-три часа, така че той се захвана за работа, планирайки да използва всички възможни средства, за да превърне кораба в мина сюрприз, която да настрои по такъв начин, че само неговото благополучно съществуване да я предпазва от избухване. Резервни части на кораба имаше малко, няколко излишни селсина, резервни комплекти за компютъра и курсографа, инструменти и детектори. Той увеличи този запас, безмилостно разглобявайки компютъра и присвоявайки си всичко, което му трябваше от него. Той бе потънал до гуша в работа, когато отговорът пристигна. Това наистина бе гласът на далианката, зъл и решителен.
