— Шест работни панталона — изброяваше тя, — куртка, комбинезон и копринена рокля. Изчезвай, Роки!
Соларианският садист заговори:
— Очаквайте срещата след шест часа. Поради Вашата заплаха ние Ви молим да застанете в отворения люк на шлюза, за да Ви виждаме, когато съединявате клещите. Моля дайте съгласието си.
Роки се усмихна. Те искаха да се убедят, че той няма да бъде край пулта. Промърмори, че е съгласен и продължи работата си, настройвайки електронните контури на пулта, радиоприборите, ограничителя за мощност на реактора и управлението на свръхсветлинната тяга. През целия кораб преминаваше мрежа от проводници от механизмите на шлюза и свързочното оборудване до регулаторите на свръх С. Постепенно корабът загуби способността да служи като средство за предвижване в пространството. Двигателите му замряха. Към някои от механизмите той включи релето за време. Някои апарати бяха включени към други релета при алтернативно развитие на събитията.
Това не беше трудна задача и не му отне много време. Той не добави нищо ново. Всичко бе съвсем просто, например да изключи проводниците от индикаторната лампа на въздушния шлюз и да насочи сигнала им към релейната секция на компютъра, която, ако шлюзът беше отворен два пъти ще изпрати импулс в секцията на реакторите, като по този начин ще премести агрегатите в червената зона. Релейната станция представляваше най-прост робот, изпълняващ една заповед — „Ако стане това и това, направи така.“ Когато приключи с работата бяха изминали почти шест часа. Той нетърпеливо очакваше, разхождайки се из кабината, кога ще изтече времето, определено от соларианците. После, забелязвайки усиления танц на стрелките на приборите, той погледна навън и забеляза през лъчевия екран приближаването на тъмния корпус на чуждия кораб. Роки приведе в действие всички релета за време, които бе установил, след което облече скафандъра и като взе със себе си схемата с направените изменения, зае мястото си във въздушния шлюз. Разтвори широко люка и видя, че в отсрещния люк се намира друга, облечена в скафандър фигура. Корабите се блъснаха с трясък, двата корпуса се заклатиха и смукалата на захватите се вцепиха. Роки се отблъсна и заплава в лишеното от гравитация пространство. След няколко секунди той стоеше изправен срещу масивната фигура на соларианеца, който вмъкна Роки във втората камара на шлюза и влезе след него.
— Проверете дали няма оръжие! — изръмжа дрезгав глас, когато Роки сне шлема си. — Абордажният екип да тръгне напред.
— Ако сторите това ще се отправим незабавно към рая — тихо изкоментира Роки. — Люкът е съединен с реакторния регулатор.
Командирът на соларианците, остроок ветеран с масивен череп го изгледа студено, след което се усмихна презрително.
— Отлично! Тогава ще изрежем отвор в корпуса.
Роки кимна.
— Можете да го направите, но само така, че да не сработи датчикът за налягането на въздуха във вътрешността. Той също е включен към двигателната система.
Командирът леко почервеня.
— Още някой сюрприз?
— Още нещичко — Роки му подаде схемата. — Нека вашият инженер я проучи подробно и докато не я разбере, всяко ваше действие, като например изключване на клещите може да доведе до гибелта ни. Уверявам Ви, или ще бъдем непрекъснато съединени един с друг, или ще настъпи общият ни край.
Соларианецът очевидно бе и корабния инженер. Той се вдълбочи в схемата докато обискираха Роки. В каютата бяха четирима. Трима с готово оръжие внимателно следяха капианеца. По изражението на лицата им той се досети, че го считат за същество от по-низша раса. Забеляза, че разговарят помежду си на беззвучния език на мимиката и посредством движение на главите. Командирът вдигна очи от схемата.
— Кога това реле ще активира мрежата на контурите?
Роки погледна часовника си.
— След около десет минути. Ако периодическите сигнали не бъдат потвърждавани посредством официален код, ще бъде задействан свръхсветлинният двигател.
— Ясно — процеди командирът.
Той погледна помощника си.
— Отведи го! Дери му кожата, започвайки от краката докато не ти каже кода.
— Мога да Ви го кажа веднага — спокойно отвърна Роки.
— Започвай! — командирът бе явно удивен.
— Кодът е капианската таблица за умножение. Предавателят ми препраща двойка цифри на всеки две минути. Ако в течение на една секунда не получи отговор — множимото на изпратените цифри, релето включва двигателя. Тъй като вие няма да успеете да включите вашия с абсолютна синхронност, ще стане катастрофа.
— Добре. Давайте тогава вашите символи на цифрите.
— Веднага, но това няма да ви помогне много.
— Защо?
— Ние си служим с дванадесетична цифрова система. Вие няма да успеете да реагирате достатъчно бързо, ако не сте привикнали още от детство.
Устните на соларианеца откриха мощни зъби, а на скулите му заиграха множество възелчета. Роки погледна часовника си.
— Остават още седем минути да настроите предавателя и да ми дадете ключа. Ще говорим, докато аз поддържам нашето съществуване.
Командирът се поколеба, а после кимна на един от помощниците си, който бързо напусна стаята.
— Добре, хомо, засега се спираме на това. — Той замълча, като надменно се усмихваше. — Ти още много има да разбереш за нашата раса, но времето ти е много малко.
— Какво искате да кажете с това?
— Ами, предавателят ви и цялата тази система ще се включи, а после, след известно време, ще се изключи.
Роки замря.
— Как мислите да постигнете това?
— Глупак! Просто ще изчакаме, докато сигналите престанат да идват. Ти сигурно си поставил някакъв лимит на време. Мисля, че не повече от няколко часа.
Това беше истина, но той се надяваше, че ще му се удаде да избегне споменаването й. Захранването на контура ще бъде изключено след четири часа и капанът ще престане да действа. Затова, ако до този момент не постигне целта си, смяташе просто да пропусне един сигнал преди крайния срок и да позволи тласъкът на свръхсветлинната тяга да разложи кораба на атоми. Той бавно кимна.
— Вие сте съвършено прав. Имате на разположение четири часа да предадете кораба под моя власт. Възможно е, аз да престана да изпращам отговори, когато сметна, че вие не искате да ми сътрудничите повече и тогава… — той сви рамена.
Соларианецът даде на своите помощници различни команди и те се разотидоха. Роки реши, че ги е изпратил да потърсят способ за проникване в „Идиът“ без да задействат капана.
Командорът с жест заповяда на Роки да го последва и те скоро се оказаха в кабината за управление. Един поглед върху приборите бе достатъчен на капианецът да се убеди, че културата им все още изостава от най-развитите в Галактиката.
— Ето предавателя — излая командорът. — Правете каквото смятате за добре и ще видим, кой кого ще успее да надлъже.
Роки седна в креслото, стисна с пръсти ключа на предавателя и внимателно се взря в противника си. Командорът се отпусна срещу него и наблюдаваше събеседника си зад присвитите си вежди. На устните му застина усмивка, сякаш казваше: „Е-е“.
— Доколкото разбрах, името Ви е Елис Роки. Аз пък съм командор Хулгрув.
От високоговорителя изведнъж избухна рев. Хулгрув се намръщи и завъртя ключа. Сега сигналът достигаше като серия от музикални ноти. Той погледна въпросително към Роки.
— Когато свърши мелодията, започват цифровите сигнали.
