Осма глава
Боговете са на страната на по-силния.
— Бихте ли се обърнали, милейди — помоли Марта. — Трябва да привършваме с роклята…
Тя само сви рамене. Прислужничката й въздъхна.
— Страхувам се, че не се интересувате от предстоящата си женитба.
— Не съм си мислила за нищо друго — отвърна рязко Йона. Веднага съжали за тона си и се извини. Напоследък това й се случваше твърде често — избухваше, а след това молеше за прошка. Никога не бе се държала така глупаво.
За това беше виновен Магнъс. Той се грижеше за всичко, беше бърз като вихрушка и сигурен като скала. Беше навсякъде и по всяко време — проверяваше приготовленията за женитбата и придвижваше нещата напред. Командваше всички и не оставяше нищо на случайността. Той дори получи разрешение от къркуолските свещеници отец Монтейд да извърши церемонията. Това не се хареса на Йона, но тя не можеше да се противопостави, без да прозвучи зле. Но дори и да направеше някакво предложение, Магнъс отказваше всякакви компромиси. Тя можеше само да се намръщи, когато той се намеси при ушиването на роклята й или когато промени менюто, което вече бе обсъдила с готвачите. Това не й помогна. Той й се усмихна нежно и продължи по същия начин. Никой от доводите, които тя използваше, за да го накара да отложи женитбата — малкото време за подготовка, нуждата да се опознаят взаимно, желанието й семейството от Исландия да бъде тук, — нищо не можа да забави бързия ход на приготовленията. Магнъс беше решителен и непреклонен. Усмихваше се, изслушваше я внимателно и продължаваше, както той си знае.
Йона имаше усещането за задушаваща безпомощност, но беше решила да стиска зъби.
— Милейди, ако обичате, свалете роклята — каза Марта. — Вие сте твърде разсеяна и по-добре да работя сама.
— Да-да, направете го. — Тя бързо се отправи към огромния си гардероб.
Свали прекрасната рокля и облече дрехите, които обикновено носеше при езда. Това, че Магнъс уреди тези разходки с коне, бе едно от нещата, които тя прие сърдечно. Той й беше дал да язди една прекрасно обучена кобила и расовия жребец, с който беше на състезанието. Йона с облекчение напусна тази стая, пълна със суетящи се жени.
Подсвирна на Тор, излезе от просторните си покои и се спусна по стълбището. Мина край голямата зала, излезе през един страничен изход и почти затича към конюшните.
Още се учудваше колко голяма и добре построена е крепостта Синклер. Както повечето крепости, тя трябваше да предпазва от нападатели. Имаше два двора — външен и вътрешен, и бойници, от които може да се стреля или наблюдава. Във външния двор търговци, занаятчии и продавачи излагаха стоката си и практикуваха занаята си, докато във вътрешния двор живееше прислугата на господаря, семейството му и пазачите. Подобна уредба имаха и много други крепости, но тази беше по-огромна и обширна. Повечето замъци, посещавани от Йона, имаха удобства само за господаря. Не беше така в замъка Синклер — тук имаше спални за гостите и вътрешните дворове бяха достатъчно големи, за да приютят семействата и техните приятели в случай на атака.
По-голямата част от пространството в самата сграда се заемаше от залата. Долу, под нея, се разполагаха прислужниците. В най-ниската част бяха килерите, които се използваха главно за складиране на храна, вино и ейл. На втория и третия етаж се намираха стаите за семейството и важните гости. Йона можеше само да се възхищава от многобройните помещения и входове.
Конярят бързо оседла кобилата й, наречена Чуки, и я поведе навън.
— Конят е много бодър.
Йона потупа кобилата по муцуната:
— Тя е от пустинните породи. Познавам други с нейната кръв. Чуки не е ли сарацинско име?
Конярят се покашля от изненада.
— Това е гальовно име, с което наричаме децата си тук, в планината, милейди. О, това е прекрасно име, за да изразиш любовта си към едно животно.
Той помогна на Йона да постави стъпалото си върху стремето и подържа за момент юздите.
— Ако мислите да напуснете Синклеровите владения, аз ще ви придружа, милейди.
Йона се опита да се усмихне, въпреки гнева си. Отново Магнъс. Контролираше я.
— Няма нужда, благодаря.
— Минавайте само по пътеките, милейди. Поровете не дълбаят дупки там.
Тя кимна и заедно с Тор се отдалечи от замъка. Внезапно свърна към скалистата пътека. Кобилата внимателно пристъпи по стръмното възвишение, но след като излязоха на равно, Йона отпусна юздите й. Галопираха по тясната ивица земя между скалите, докато не стигнаха до мястото, където се издигаха огромни каменисти масиви. Йона и конят бяха останали без дъх. Тор дишаше равномерно и очите му блестяха от бягането. Внезапно той изръмжа, един мъж приближаваше. Тя позна Айнър и успокои вълка.
— Вярвам, че не се преуморявате, приятелю — извика към него младата жена.
— Чувствам се прекрасно, милейди — отвърна той, когато стигна до нея. — Разтягам схванатите си мускули с ходене. А и морето повдига духа ми.
— Много добре. Водата е по-спокойна, отколкото когато пристигнахме.
Айнър погледна към бурните вълни, които се разбиваха в брега. Пенестият им гребен контрастираше с тъмнозелените дълбини. Не беше виждал Пентландско море по-различно през всичките си години на плаване. Скоро бризът щеше да утихне, но то щеше да остане бурно.
Той се обърна към своята принцеса:
— Вие сте обезпокоена, милейди.
Тя понечи да отговори, след това поклати глава и погледна встрани.
— Какво има?
— Понякога си мисля, че няма да стигна до Айн Хелга — каза Йона, изричайки само половината истина. Не можеше да изповяда срама и страха си дори пред Айнър — своя най-доверен и ценен военачалник и приятел. Нямаше средство, което да изтрие това, което вуйчо й беше направил. Гневът към този човек и срамът, че носеше белега на неговото гнусно деяние върху лицето си и дълбоко в тялото си, я накара да потрепери.
— Вие треперите, милейди. Моля ви, кажете какво мога да направя. Може би тъгувате, защото не сте на Айн Хелга?
— Да! — И това бе истина. Не можеше да изповяда по-дълбоките си страхове. Твърде скоро тя щеше да се омъжи за господаря на Синклерите и истината щеше да излезе наяве. Не можеше да му признае, преди да се оженят. Като неин съпруг, той имаше право да знае, но сега тя не би открила тайната си на един чужденец, при това шотландец.
— Ако това е вашето желание, то тогава ще отпътуваме за Айн Хелга още днес — мрачно каза Айнър. Никой шотландец не би го спрял да се качи на кораба си, ако неговата принцеса му заповядаше това.
Йона поклати глава:
— Не, не бива. Вие не сте достатъчно добре, за да командвате кораба си, приятелю.
Тя не би рискувала живота на хората си… или на Синклерите… и на Магнъс.
— Аз мога да го направя — каза той и стисна юмруците си. — Нашите мъже ще ни помогнат.
— А колко много викинги и шотландци ще загинат, ако се опитаме да тръгнем преди женитбата? Не, не мога да предизвикам още едно кръвопролитие. Погребахме твърде много хора. Няма да започна нова война само поради прищевките си, Айнър.
Тя се наведе и го потупа по ръката, с която той държеше юздите на кобилата й.
