— Не — отвърна принцесата. С мъка погледна ужасната истина в очите — не искаше да бъде отритната от Магнъс. Можеше да преживее някак си унижението, тъй като без съмнение той щеше да я изостави още тук, на този остров.
Но не й се искаше да й обърне гръб, макар че с неохота се питаше за причината. Толкова често влизаха в словесни двубои, че споровете им щяха да й липсват. Намираше го за изключително умен, а и на драго сърце мереше остроумието си с нейната духовитост. Не беше очаквала някой друг, освен баща й и дядо й, да пожелае да разговаря така с нея. Останалите мъже или се отнасяха като с кралска особа, или я смятаха за празноглава. А Магнъс бе отворил сърцето си за нея. Искаше й се да остане в него.
Йона забърза нагоре по стъпалата, но без малко пак да се подхлъзне. Когато усети неговата здрава и сигурна ръка на гърба си, тя затаи дъх. Искаше ли да се освободи от него? Все пак се престраши и тръгна отново по опасните стълби. Не можеше да си позволи да извика. Като принцеса на Исландия, трябваше да се примири със съдбата си. Нали й бяха предрекли, че ще се озове тук, на този свещен остров… при това сама?
Щом се изкачиха на полето, което се простираше високо над морското равнище, Йона стъпи на хрупкавата трева и се закова на място. Неспирният вятър усука шала и пелерината й около нея, блъсна я и тя се олюля. Небето имаше оловносив цвят, но там, където слънцето надничаше измежду плъзгащите се облаци, то придобиваше лазурносин оттенък. Ако не беше вятърът, гледката би радвала окото и дори би действала успокоително. Йона вдигна глава към небесата, затвори очи и зашепна някаква исландска молитва.
— Да не би да се молиш на Вотан, милейди? — Магнъс пристъпи зад нея, леко обгърнал кръста й с ръка.
Тя го погледна и забеляза, че очите му бяха с цвета на лазурносините краски на небето.
— Не и този път.
— Струва ми се, че абатът може да реши, че флиртуваш с ереста.
— Но ти май пет пари не даваш за това какво си мисли, така ли е?
Той се усмихна:
— Точно така е.
Тя го изгледа изпитателно за момент, после се извърна и описа кръг с ръката си, обгръщайки с поглед дивия, брулен от вятъра остров, който изглеждаше приветлив само за овцете и за грачещите рибарки над главите им.
— За мен това е нещо като завръщане у дома. Беше ми предречено, че един ден ще се върна тук, за да открия съдбата си.
Магнъс се сети за стария Терил и за неговото гадаене на руническото писмо, според което тя идваше към тяхната земя.
— Замъкът Синклер е другият ти дом — каза той. Тя се обърна към него и усмивката на лицето й го зарадва. Докосна едната й буза и я погали с пръст. — Обичам да гледам цялото ти лице, Йона. За мен това не е белег. Той е символ на твоята красота. — Засмя се, тъй като жена му го погледна изумена. — Изненадана ли си, че ми харесва? Наистина, и то много.
— Смайва ме това, че можеш да бъдеш толкова романтичен. — Тя се изчерви, а после се намръщи, защото той тръсна глава и се заля в смях. — Магнъс Синклер, държиш се страшно непристойно! — надменно каза Йона и отмести погледа си от него.
Мъжът я сграбчи за ръката и я притегли, за да я обърне е лице към себе си.
— Не ми казвай, че е неприлично, милейди. Това е Айнхалоу. Тук има само рибарки и овце, а те не изискват дворцови обноски.
— Господ да ни прости, че се държим безсрамно — остро възнегодува тя.
Магнъс вдигна очи към небето.
— Ти си тежко изпитание за мен, Йона, но ще го изтърпя.
Тя се престори на обидена.
— Варварин.
Магнъс забеляза, че Йона сви прекрасните си устни, за да спре усмивката си. После той вплете пръстите си в нейните.
— Боя се, че избрахме доста бурно място, принцесо. Нека влезем вътре.
Не им се наложи да вървят дълго. Семейството на майка му, от рода Дъгълд, бе построило тук малка крепост. Тя бе с правоъгълна форма, стените и покривът й бяха от камъни, измазани с хоросан. На покрива се издигаха пет каменни комина. Около крепостта имаше няколко колиби и Йона зърна стадо овце и кози. Животните само вдигнаха очи към натрапниците, после продължиха да пасат.
— Но пастирите са викинги — възкликна тя изненадано, когато един мъж в пухкава вълнена дреха свали своята кожена островърха шапка и й се поклони. — Не предполагах, че ще посмеят да се доближат толкова близо до твоето имение.
— Да, те пасат стадата си в този район. Освен това са ми предани — студено заяви Магнъс. Мъжът, който се поклони на Йона, бе негов васал от доста години, но никога не бе раболепничил пред Магнъс. — Май знаят за пристигането ви, принцесо.
Йона постепенно опознаваше Магнъс Синклер. Винаги щом се подразнеше от нещо, той използваше най-учтивата форма на обръщение. Не можеше да проумее какво бе предизвикало гнева му, но безспорно бе ядосан.
— Естествено. Моряците от корабите ни, които ги снабдяват с провизии, сигурно са им казали. — Тя махна на мъжа и му извика нещо на исландски език.
В отговор зъбите му светнаха.
— Дали знаят, че вече си лейди Синклер? — поинтересува се Магнъс.
Тъкмо се канеше да отвърне на въпроса му, когато Спес и Марта я повикаха от къщата. Обърна се към тях, после отново погледна Магнъс.
— Поеми задълженията си, жено — заръча й той.
— Ще си поговорим пак, Синклер.
— Разбира се.
Йона потръпна от нежното обещание, прозвучало в гласа му, след което бързо избяга от него и се запъти към каменната постройка.
За миг, докато вървеше сама, я обзе някакво страшно, смразяващо предчувствие, сякаш някой неин враг — при това познат — я дебнеше. Но това не можеше да е вярно. Скийн не би дошъл на Айн Хелга.
Йона се затича към къщата и последва двете жени в един тъмен коридор, който разделяше сградата на две. Явно задната част на къщата бе строена по-късно. Там се простираше една огромна стая, в която имаше огнище, достатъчно голямо да се изпече цял вол. От двете му страни започваха две къси коридорчета, които водеха към едно дори още по-голямо помещение. И в двете кухни имаше широки дъски за месене, както и лавици за продуктите. Множеството факли, закачени по стените, осветяваха вътрешността, а големите цепеници в огнището излъчваха примамлива топлина.
— Отзад къщата е свързана с една постройка — обясни Спес, но изведнъж се смути от братовчедка си. — Двете с Марта ще ви обслужим, след което ще се оттеглим там, милейди.
Йона се извърна и изгледа своята братовчедка и домашната си прислужница.
— И двете ме познавате добре, тъй като учихме заедно. Вие сте свободни викингски жени и ще се обръщате към мен, както досега.
Марта кимна и вдигна някакъв вързоп, обвит в кожа.
— Ще прибера нашия багаж, след което ще се заема с вечерята на лейди Синклер и съпруга й.
— Не, Марта. Та ние преядохме на сватбеното тържество.
— Но вие трябва да изядете първото си ядене сами — категорично настоя Марта, — така че това ще бъде просто един ритуал, милей… Йона. Такъв е обичаят при нас. — Тя се поклони и излезе, поемайки по един още по-тесен коридор, който щеше да я отведе в задните помещения.
Спес направи опит да се усмихне на братовчедка си.
— Не изпълних дълга си към теб, Йона. Макар че съм по-младата от двете, мога само да си мечтая да имам необходимите познания, които трябва да споделя с теб. Не мога да ти кажа какво ще представлява първата ти брачна нощ, защото самата аз не знам. Но душата ми се къса, защото виждам, че не ти е по
