— Този остров е моята съдба.
— Тогава е и моята. Защото ми принадлежиш.
Тя беше почти сигурна, че не го е чула правилно, но сериозният израз на лицето му я увери в противното. Отново се обърна към острова, беше страшно объркана. Съзнаваше ли той какво й беше казал? Когато Магнъс стегна прегръдката си, Йона затвори очи и се опита да не мисли за нищо. Съпругът й я топлеше. Засега това й стигаше.
Корабът пусна котва и те свалиха малката, обшита с кожа лодка, която трябваше да ги отведе на брега. Желателно беше да стигнат бързо до сушата заради прилива и теченията. Единствено тя, Магнъс, Спес, Марта и Глен щяха да останат на острова заедно с няколкото шотландски бойци, които охраняваха Магнъс.
Йона се извърна към Айнър, сграбчвайки ръцете му.
— Приятелю!
— Моя принцеса. Завинаги!
Думите на викинга стигнаха до ушите на Магнъс, който се намръщи.
Натовариха хранителните запаси на лодката и ги пренесоха на брега. На няколко пъти й се стори, че нестабилният плавателен съд ще се преобърне, но опасенията й се оказаха напразни. Лодката се върна още два пъти, преди да вземе Спес, Марта и Глен. Отдъхна си едва когато видя приятелите си на брега под отвесната скала.
— Не е нужно Глен да идва с нас, Йона — каза Магнъс и застана зад нея.
— Той е мой телохранител — просто отвърна тя. — Това е негово право по рождение. Той е длъжен да ме пази до смъртта си.
— Имаш съпруг, който трябва да те пази.
Тя отвърна с усмивка на грубия му тон, макар думите му да я жегнаха. Скоро ще се откаже от желанието си да я пази.
— Да, имам. Но задълженията на Глен не отпадат. Само смъртта може да го освободи от тях.
— Той няма да остане в къщата ни тази нощ, милейди. Уверявам те в това. В една от колибите има място за него.
Тя поклати глава в знак на несъгласие.
— Това може да реши само Глен. Не му се меся в работата. Той има право да си избере къде да спи — даже и на открито, ако пожелае.
— Жените трябва да се подчиняват на съпрузите си, същото се отнася и за техните слуги. — Независимо от заповедническия й тон, Магнъс се зарадва на присъщата й проява на непокорство.
— А съпрузите са длъжни да уважават жените си… но в повечето случаи това са празни приказки, нали? Глен ще се навърта винаги около мен. Не се опитвай да му забраниш. Той ще изпълнява задълженията си дори да се наложи да умре, Синклер.
— Защо не ме наричаш Магнъс? Нали се обръщаше към мен така преди сватбата?
Йона го погледна в очите.
— Магнъс. — Докосна брадичката му с пръст. — Съпруже мой.
— Точно така — дрезгаво каза той. Бе доловил колебанието в гласа й, сякаш го мамеше. Преди тя да успее да слезе от викингския кораб и да се отпусне в ръцете на един от прислужниците си, който бе готов да я поеме в лодката, Магнъс я сграбчи в прегръдките си. С леко движение — като че ли тя изобщо не тежеше — той стъпи в плитката лодка, без дори да се олюлее и да изгуби равновесие.
Тя се опита да се отскубне от обятията му, когато той седна и я притисна в скута си.
— Магнъс, не е прилично! — Този мъж беше варварин и нямаше никакво чувство за приличие, но страстта му я изгаряше силно.
— Ти си моя жена! — заяви той, без да си направи труда да обясни, че не би могъл да понесе друг мъж — било то шотландец или викинг — да я докосва.
Чувствайки се неспособна да оспори довода му, Йона се сгуши в него, за да приеме закрилата му от режещия вятър.
Като стигнаха сушата, те се блъснаха в острите камъни, пръснати по брега, и вълните ги опръскаха. Мъжете скочиха от лодките, сякаш не усещаха студената вода, която стигаше до коленете им.
Магнъс изнесе Йона на ръце и я остави на сухия пясък. До нея достигна отчетливото скърцане на весла и тя погледна Магнъс въпросително.
— Трябва да донесат още припаси. — Той посочи към двата шотландски кораба, собственост на Синклер.
Магнъс сложи ръце около устата си и започна да дава на висок глас нареждания на своите хора, а Йона се възползва от тази възможност, за да го огледа по-добре. Съпругът й беше красив, много едър мъж. Подхождаше на суровата и неприветлива обстановка на Айн Хелга, но беше сигурна, че би изглеждал добре и на фона на някой кралски дворец. Кестенявата му коса, гъста и със здрав блясък, имаше златист оттенък. Не носеше брада, но тя би била същия цвят като косата му. Знаейки цената си, той преливаше от самоувереност и стоеше на брега като могъщия бог Тор, способен да надвика стихиите. Той всяваше страх — беше прогонил всички врагове от владенията си и бе твърдо решен да защитава земите си. Макар че смазваше всяка съпротива с двуострия си меч, тя не се боеше от него. Магнъс се извърна към Йона и се усмихна, щом усети критичния й поглед.
— Какви мисли се въртят в главата ти, принцесо моя? Да не би да кроиш как да ме убиеш?
— Как можеш да кажеш такова нещо? — Стана й смешно. — Не дадох ли дума да те уважавам?
— Да, милейди, права си. — Той погледна назад към трите кораба. — Веднага щом донесат всичко, което ни е необходимо, и се настаним, лодките ще си тръгнат.
Колебанието й го накара да се намръщи. Дали не се страхуваше да остане насаме с него?
— Хайде — подкани я грубо той. — Не се мотай много тук, доста е ветровито. Ще те втресе, ако се туткаш още. — Поведе я към тесните стъпала, издълбани от едната страна на отвесната скала. Изкачването щеше да бъде трудно — беше хлъзгаво, а и вятърът духаше силно, но той щеше да се погрижи за безопасността й. — Не забравяй да вървиш плътно до стената. Има куки, за които можеш да се хванеш, ако вятърът се усили. Не се бой — през цялото време ще те придържам.
— Не се боя, Магнъс Синклер. Нима си забравил, че съм от народа на викингите?
— Не, скъпа, но се надявах да ти спестя спомените и затова не го казах.
Тя се извърна рязко и впери гневен поглед в него, но той тръсна глава назад и се засмя. Най-много обичаше да се шегува с нея. Тя се хващаше тъй лесно на закачките му.
Йона го избута. Стигна до скалата и заизкачва стъпалата. Обаче стъпи накриво и се подхлъзна. Щеше да падне, ако Магнъс, застанал точно зад нея, не бе я хванал.
— Видя ли — промълви той, — трябва да внимаваш!
— Отварям си очите, но… — задъхано каза тя, като се стараеше гласът й да не издава вълнението й от близостта му. Магнъс Синклер беше опасен човек и щеше да я влуди е подигравките си. Тя бе зряла жена, прехвърлила дори възрастта за раждане. Все пак как ли би се чувствала, ако носеше негово дете? Кръвта нахлу в главата й. Насила прогони неосъществимата мисъл от съзнанието си. — Не се отнасяй с мен като с едно обикновено момиче — завърши с укор Йона.
— Защо?
— Възрастта ми изисква повече уважение.
— Защо се правиш на стара, Йона? Не е така.
Тя спря, наранена и унизена от думите му. Той сигурно знаеше възрастта й и съзнаваше факта, че тя не може да му роди наследник.
Магнъс беше поразен от бликналите сълзи в очите й. За него тя беше младо момиче. Лесно можеше да обхване талията й с разперени длани. Ханшът й беше достатъчно широк, за да износи едно бебе, но въпреки това бе крехка като девойка. Дори очите й имаха невинен блясък и често искряха от вълнение и любопитство. В много отношения тя беше най-младата жена, която той познаваше. Йона го очароваше със своята непринуденост и Магнъс се дразнеше от „опяванията“ й за нейната възраст.
— За мен си млада и невинна като девица — каза той и се изненада, че тя пребледня.
Йона извърна тъй рязко главата си, сякаш я бе ударил.
— Какво има? Боли ли те нещо?
