разсеят или да се насочат към други неща, дори да изчезнат. Но грешеше.
Тежката врата се отвори, след което се затвори със силен трясък. По пода зашляпаха чехли. По звука тя позна, че не беше нито Марта, нито Спес. Йона се усмихна насила и се обърна, очаквайки да види някой от слугите с водата за къпане. Но усмивката й се стопи и на лицето й се появи изненада.
— Отче Терил! Не очаквах да се срещнем точно сега. — Какво ли искаше? Йона се притесни. Знаеше, че той бе най-близкият съветник на Магнъс. Дали Синклер нямаше ново нареждане за нея? Тя се изправи, придобивайки любезно изражение. — Как сте, отче?
— Добре, дете мое. Макар тези все още студени дни да тревожат костите ми от време на време. Надявах се да поговоря с вас насаме. — Той впери нежен поглед в нея. — Вие сте объркана, милейди. Дълбоко в очите ви се таи болка. — Тя отвори уста, за да проговори, но старецът я възпря с леко движение на ръката. — Аз не любопитствам. Но искам да знаете, че ще ви изслушам, ако изпитвате нужда да се изповядате. Понякога думите лекуват силната мъка, натрупала се от мълчанието. — Той спря за миг. — Въпреки това усещам, че ако излеете болката си, това ще ви разтърси до дъното на душата. — Отец Терил поклати глава и пъхна ръце в ръкавите на своето расо. — Нито една рана не може да бъде толкова дълбока, нито трябва да се остави да забере! Ако мога, ще ви помогна да я затворите.
— Благодаря ви — отговори Йона, полагайки усилия да успокои треперещите си устни. — Вие винаги сте били любезен с мен, отче, но… това не е ваша работа. Ще се оправя някак, както казват викингите. — Тя преглътна. — Но вие ще стоите до отец Монтейд по време на бракосъчетанието, нали?
— Само ако желаете, милейди.
— Да, желая. — Харесваше този благ човек, облечен в износената си одежда, харесваше изпитото му лице, което напомняше образите на мъченици от свещените книги. Слабото му тяло изглеждаше дори мършаво, но от него се излъчваха сила и душевна доброта. А очите му бяха толкова проницателни, че можеха да проникнат даже през масивните стени на замъка Синклер. Тя се прокашля. — Знам, че сте дошли от Британия и Нормандия заедно със семейството на Магнъс, отче. Отец Монтейд също ли идва оттам?
Терил се усмихна, разбирайки намерението й да отвлече вниманието му. Тайните често причиняваха болка.
— Отец Ангъс Монтейд беше известно време с нас в Британия и Нормандия. Бе дошъл да ни помоли да се върнем в Шотландия. Но е роден в областта Монтейд, южно от Атол. Голяма част от семейството му е била избита от мерсианците и затова останалите са избягали на север от родното му място.
— Доста добре сте запознат със семейните тайни, отче. За мен ще бъде чест да чуете клетвата ми за съпружеска вярност.
— Не мисля, че добрият абат ще одобри вашия избор. — Терил си отдъхна облекчено, когато тя се усмихна чистосърдечно и радостно. Какъвто и зъл дух да се бе вселил в нея, той бе забравен за момент.
— Струва ми се, че малко неща биха задоволили този човек. — Сдържа се да не направи гримаса при мисълта за киселата физиономия на абата, който също щеше да я гледа от олтара.
— Дойдох да ви дам благословията си, милейди. — Терил вдигна ръцете си.
— Благодаря. — Йона коленичи и се заслуша в напевната латинска реч. Когато старият свещеник премина на исландски език, тя рязко вдигна глава и му се усмихна. — Благодаря ви за това. Липсваха ми благословиите на родния ми език.
Накрая, след като принцесата се изправи, Терил й каза:
— Трябва да ви напомня, милейди, че и в сърцето на Синклер се таи голяма мъка. — Тя кимна с глава, изпитвайки отново жалост към младия Магнъс, изгубил родителите си толкова рано. — Не се знае — добави старецът, — може и да се утешавате взаимно. — Той вдигна ръце и пак я благослови. — Ще помоля Господ да ви дари с деца и внуци, за да възцари благоденствие в дома ви. — При внезапно появилата се тъга на лицето й Терил се усмихна. — Според руническото писмо не сте ялова, милейди.
Тя го зяпна онемяла, но той се обърна и безшумно излезе от стаята.
Йона не отмести вторачения си поглед от тежката дървена врата дълго след като Терил я бе затворил зад себе си. Руническото писмо! Викингите, които спазваха традициите, го използваха. То се смяташе за ерес, но кой можеше да вини един старец за убежденията му? Не вредеше на никого. Освен това руническото писмо не може да предсказва бъдещето. Никой не можеше да го прави. А тя бе твърде стара да роди дете. Не познаваше нито една жена, която да е родила след двадесет и първата си година.
— И нищо не може да промени това — промълви принцесата.
— Какво си шепнеш, братовчедке? — попита Спес.
Йона се стресна. Изобщо не бе забелязала, че Марта и братовчедка й влизаха с роклята на ръце.
— Нищо. — Тя се вгледа в булчинската рокля и нещо я сви под лъжичката. Нищо не бе в състояние да прогони страха й — нито отец Терил, нито който и да било друг.
Спес я попита с известно неудобство:
— Чух, че Синклер те помоли да не си закриваш лицето. Ще изпълниш ли желанието му?
— Не знам — отговори тя.
В голямата зала Магнъс и Кенет обсъждаха последните подробности по приготовленията за церемонията. Тя трябваше да се състои тук, но големият брой на гостите не позволяваше това. Най-малкото незачитане на някой знатен род или на някой благородник можеше да ги хвърли във война. Макар това да бе се случило на няколко сватби, Магнъс се бе зарекъл да не позволи на никаква зла сила да помрачи неговия сватбен ден.
— Няма да е редно да сложим семейство Мак’Леъд до представителите на рода Мак’Донълс — каза той на Кенет. — Мъжете ще имат възможност да си избият войнствените настроения по-късно, на полето, когато вземат участие в състезанията. Погрижи се ти за това.
После Магнъс хвърли върху масата разноцветните ленти от шотландско каре, принадлежащи на гостите, и ги подреди така, че да раздели по-буйните един от друг.
— Да, ще се погрижа — отвърна Кенет. — Хвърлянето на прътове и борбите ще охладят страстите им. Глен ми помогна да уредим място за хвърляне на копия. Викингите предпочитат това състезание.
Магнъс се усмихна иронично:
— Не ги оставяй да ни победят с лекота. Невястата ми няма нужда от още един повод да се възгордее.
— Добре. Състезанието ще бъде оспорвано. — Кенет умислено потърка брадичката си. — Една проверка на уменията за стрелба с лък би ни донесла значителна победа, тъй като хората ни боравят добре с това оръжие.
Магнъс изтръпна от тона на брат си.
— Достигали ли са до теб някакви слухове за лоши чувства към викингите?
Кенет поклати глава отрицателно.
— Но аз имам усещането, че и шотландците, и викингите не са чак толкова доброжелателни едни към други. И да ме убиеш, не мога да разбера причината за това.
— Може да се доверим на викинга Айнър, така твърди Йона. Сподели опасенията си с него.
Кенет кимна и отново се усмихна.
— Тази сватба е голямо събитие. Май цяла Шотландия се стича, за да я види.
— Дори и роднините на младоженката от остров Йона ли?
— Не. Никой от рода Скийн не е поканен. Такова беше изричното желание на принцесата.
— Това няма да се понрави на краля — намръщи се Магнъс.
— Малкълм те смята за своя най-верен и най-силен съюзник сред вождовете в цяла Шотландия. Няма да има нищо против, че не сме поканили нито един Скийн.
Кенет се надяваше това да се окаже вярно. Нямаше никакво желание да приеме членовете на семейство Скийн в земите на Синклер, щом принцесата изпитваше ужас от това.
Сякаш прочел мислите на брат си, Магнъс кимна с глава.
— Всичко ще бъде наред — обеща той и излезе от залата. Трябваше да се облече.
Докато младоженците се приготвяха в стаите си, слугите довършваха приготовленията в двора на замъка. Те направиха подиум от одялани дървени трупи. Той щеше да послужи за олтар, достатъчно голям да побере десетина души. На него младоженците щяха да си дадат обет за вярност, след което щеше да се отслужи литургия. Местоположението му трябваше да позволи на всички да видят церемонията, макар че малцина ще можеха да я чуят.
