неговата защита.
— Аз не се отказвам от задълженията си, чичо, но няма да спра да търся убийците на майка си и баща си. Това е моята свещена клетва.
Йона се разхождаше от външната страна на двора, впечатлена, както винаги, от трудолюбивите шотландци, които трупаха стоките си прецизно, като че ли всеки ден беше последен. Тя идваше да ги гледа и беше променила мнението си, че само викингите знаят да работят добре.
— Вие щяхте да бъдете добра търговка, милейди. Иначе откъде този интерес?
Йона се обърна при тези думи. Елизабет стоеше пред нея, облечена красиво, както винаги. Устните й бяха извити в лека усмивка, но тя забеляза презрителния блясък в очите й.
— Пристигнах с баща си за вашата сватба. Поздравявам ви, милейди, въпреки че се опасявам, че похотливият Синклер няма да ви се хареса на вашата възраст. — Елизабет се усмихна, когато Йона се скова. — И бих казала, че добре правите, като покривате лицето си с воал. Шотландците мразят белезите. Те понякога ги свързват с вещиците. Но едва ли мислят за вас така. — Елизабет се поклони. — Ако ме извините, ще отида в стаята си и ще си почина преди вечеря.
Йона стоеше като закована за земята и в нея кипеше убийствен гняв. Когато видя как Елизабет бутна един слуга от пътя си, тя едва се въздържа да не я настигне и да й удари плесница. Само мисълта какво представление би бил женският бой за околните я възпря. Не искаше никой да помисли, че ревнува.
Тя проследи закръгленото тяло на Елизабет, докато не изчезна от погледа й. Забеляза, че някои занаятчии бяха прекратили работа, за да гледат пък нея. Като им се усмихна мило, тя забърза към двора, където държеше Тор. Нахрани вълка и започна да го дресира, а така забрави за Елизабет от Аскуит или поне така си мислеше.
На следващия ден бе уреден лов и според обичая всички гости, поканени на сватбата, приятели и роднини можеха да участват в него.
Йона яхна своя кон, облечена в кожена риза, която й позволяваше да язди свободно. Изкачи се при групата викинги, за да отвърне на поздравите им.
— Добър ден за лов — каза Айнър, който стягаше коланите на седлото си.
Тя го изгледа критично.
— Не е добре да напрягаш ставите си, стари приятелю.
— Чудесно се чувствам, принцесо. Ще яздя до теб.
— Както и аз — каза Магнъс, който идваше от другата страна.
Айнър повдигна леко вежди.
— Това е ваше право.
Йона беше доволна, че вчерашното раздразнение беше напуснало нейния капитан. Като се усмихна, тя се обърна към Магнъс, но се изненада. Лицето му беше опнато, червенина покриваше скулите му. Тя приближи коня си до неговия.
— Какво ви безпокои, милорд?
— Нищо. — Той скочи долу и хвана Юздите на коня й. — Твоят Айнър може да язди зад теб.
Тя погледна учудено и се опита да вземе юздите, но напразно. Той я отведе настрани.
— Пусни ме, глупчо.
Кенет яздеше до Айнър точно когато Магнъс и Йона минаха покрай тях.
— Като че ли принцесата току-що нарече брат ми глупак. Аз не си позволявам това.
Айнър поклати глава.
— Тя винаги си позволява прекалено много.
Кенет се изсмя.
— За доброто на всички ни, надявам се, че няма да го застреля днес.
— Ще опита — засмя се викингът. — Какъв брак само ще бъде това!
— Като никой друг!
Кенет даде знак на Дъгълд, който вдигна рога, за да повика кучетата, защото бяха забелязали глиган.
— Обзалагам се, че първи ще уцеля, шотландецо.
— Така да бъде, викинг.
Магнъс беше отвел Йона там, където стояха кучетата, готови за сигнал. Тя се опита да го заговори, но той стоеше мълчалив. Накрая насочи вниманието си към Тор, който щеше да участва в лова по-късно.
— Не, Тор, ние няма да се борим с тях — каза му тя.
Магнъс я наблюдаваше, въпреки че сам бе решил да не й обръща внимание. Беше доволен да я види така отпусната сред нейните викинги, спокойна и все пак вдъхваща респект.
— Не мога да разбера как покори Джорди и неговия вълк — каза той.
Тя се обърна и се усмихна.
— Тор беше по-лесен от гърбушкото.
— Сигурен съм в това.
Рогът прозвуча два пъти. Слугите пуснаха кучетата и ловците мигом се втурнаха в галоп надолу към пасището.
Йона не беше виждала такъв ловец като Синклер. Той беше безумен, опасен, необуздан и не се спираше пред нищо. Ездачите пресичаха пътя си, разпръскваха се, образуваха група и отново се пръскаха.
Когато стигнаха равнината, тя се огледа наоколо и видя неколцина шотландци. Магнъс беше далеч. Викингите също. Тя не се опита да ги стигне. Отпусна юздите и скочи. Докато ловът се развихряше, тя завърза коня си за един пън.
Далече от нея, Тор душеше земята близо до една хралупа. Дочу тихото му скимтене. Сигурно някой заек беше успял да го заблуди. Тя се качи на коня си и препусна напред.
Магнъс се огледа наоколо за Йона, но не успя да я намери. Желанието му за лов изчезна и той обърна Персей назад. Изправи се на стремената, но отново не я видя. Тогава улови с поглед някакво движение от гъстата горичка, което приличаше на махане с ръце. Вродената му предпазливост го накара да се приближи внимателно.
— Изгубих те от погледа си — каза някой.
Той погледна назад и видя Айнър да язди вляво от него. Викингът го приближи.
— Магнъс Синклер — повика го носов глас, — имам да ви кажа нещо.
Магнъс се обърна с меч в ръка.
— Покажи се, Джорди. Познах те.
— Мисля, че жената се нуждае от помощ. — След леко потрепване на един клон, мъжът се появи пред него.
Магнъс подсвирна от изненада.
— Много си чист, Джорди Мак’Инали. Да не си паднал в морето?
— О, не. Това свърши жената. Искаше да съм чист, честен и почтен.
Магнъс се засмя и се обърна към Айнър.
— Това е мъжът, когото Йона вкара в правия път.
Капитанът се засмя, като огледа горския човек.
— Знам ги тия викинги — каза Джорди, — всичките ги знам, въпреки че те не са ме виждали.
— Ти говореше за принцесата. Какво има?
— Да, говорех и ще ти кажа това, Синклер. Там са онези, които искат да я убият. Нейната смърт не означава нищо за мен, но от малко хора съм побеждаван и не искам да видя гърба й промушен.
Магнъс скочи от коня. Айнър го последва.
— Кои?
Джорди поклати глава.
— Ако знаех, сам щях да ги убия. — Той посочи следите от краката им. — Докато се криех, чух само думите. Невинаги познавам лицата и гласовете. Но се кълна, че я грози опасност. И теб също, Синклер.
— Къде чу това? Кога? — нетърпеливо извика Айнър, обзет от гняв.
— В гората, в една тъмна нощ. Спях под едно дърво. Събудих се от разговора им и не схванах всичко. Те се изпариха, преди да ги видя. Но видях принцесата и нейния вълк. И сега ще ги видя. — Думите му почти
