Преценявайки правилно положението, Йона застана до Тор, за да поеме фланговата атака. Тя се втурна да посрещне две от кучетата, които се устремиха към корема на Тор, съсредоточени единствено върху целта си. Йона се приведе ниско, за да избегне проблясващите зъби и силно размаханите лапи на борещите се кучета и на вълка, и размаха сопата в ръцете си така, сякаш се дуелираше — ту я изнасяше напред, ту я издърпваше назад. Изненадващата й атака улучи двете кучета в муцуните — най-нежното място.
Но точно в този момент Йона се препъна и падна. Хищните нападатели веднага се нахвърлиха върху нея.
— Ах, колко сте тромава, милейди! Изправете се, защото иначе е свършено с нас, независимо дали има вълк или не. — С тези думи Джорди Мак’Инали се стрелна към най-близкото куче и го фрасна със своята тояга, но почти веднага изрева, тъй като острите зъби на звяра го засегнаха.
Йона скочи на крака и се обърна с гръб към Джорди, за да се защити от другото голямо куче. Не се помая да го цапардоса, следвайки примера на гърбушкото.
И двата звяра се дръпнаха назад, виейки от болка и ярост. В продължение на няколко безценни секунди те стояха като вцепенени, но тогава другите две кучета нападнаха от другата страна. Те се зъбеха и ръмжаха, а от муцуните им течаха лиги, които им придаваха изключително зловещ вид.
Джорди отново се зае с първите две кучета, като ръмжеше заплашително колкото самите тях.
Йона се опита да запази равновесие, за да придаде възможно най-голяма сила на оръжието, което въртеше в ръцете си, но Тор, вкопчил се в своя противник й попречи. Докато издебваше да заеме по-добра позиция, Йона усети дращене по гърба си, сякаш едно от кучетата бе забило ноктите си.
Но нейният яростен и уплашен писък бе заглушен от пронизителния боен вик на викингите.
— Глен! — с облекчение възкликна принцесата, когато видя, че нейният телохранител се намеси в схватката с бойното си копие и с тигърски рев. Две от кучетата се нахвърлиха върху него и той извади своя меч.
Обнадеждена, че може да победят в тази схватка, Йона също нададе бойния вик на викингите и хладнокръвно посрещна следващата атака. Ожесточеното и кръвожадно куче се стрелна към нея безумно, като не преставаше да се зъби, без да се страхува за кожата си. Йона замахна и улучи плешката му, но болезненият удар само озлоби още повече нападателя й. Звярът отново се втурна към нея и този път ноктите му разкъсаха ризата й. Йона замахна пак и успя да го цапардоса по гърдите, но загуби равновесие и падна. Преди да успее да се изправи, хищникът вече бе върху нея и тя вдигна сопата си, за да се защити. Тогава Глен й се притече на помощ, замахвайки със своята тояга, при което така метна кучето във въздуха, сякаш огромният звяр не тежеше повече от една бълха.
Йона скочи, за да продължи битката. Тя трая, докато принцесата остана без дъх. Започна да й се вие свят от изтощителната схватка. Най-после ударът й порази целта си. Сопата й се стовари върху главата на звяра, който изскимтя от болка и се строполи на земята. Йона не можеше да види нищо от потта, която премрежваше очите й. Замаяна и задъхана, тя се приготви за следващата атака, но не последва нищо. Докато се озърташе за поредното нападение срещу нея, Глен нанесе съкрушителен удар на едното куче, а Джорди — на другото. С това всичко приключи. Телата на петте звяра лежаха на земята. Йона се наведе над своя вълк, който беше се проснал върху трупа на водача на кучетата.
Нечии ръце я вдигнаха.
— Милейди? Добре ли сте? — попита Глен.
— Да. А вие, приятелю?
— Да, милейди, с изключение на няколко драскотини, други наранявания нямам.
— Ще се погрижа за тях. Първо трябва да прегледам Тор. Май е ранен доста зле. — После се извърна към Джорди. — Ще видя и вас. Затова не си отивайте.
— Ще си тръгна, господарке. Имам свои методи на лекуване. Джорди Мак’Инали ви отдава почит за смелостта ви. Е, аз тръгвам. — И се изгуби, сякаш никога не бе се появявал.
— Той се би добре — каза Глен.
— Погрижете се за Тор, приятелю.
— Да, милейди. — Глен тъкмо понечи да се обърне, но се закова на място и отново стисна тоягата и меча си.
Коне! Тропотът на копитата им напомняше за препускащо стадо лосове. Йона бързо коленичи и сграбчи сопата си.
Отряд от въоръжени до зъби конници, облечени в наметала с цветовете на рода Синклер, изникна на хълмчето и скоро се озова пред тях. От гърлото на всеки боец се чуваше бойният вик на клана Синклер. Начело беше помощник-командирът на Дъгълд — Атол, който в момента бе главнокомандващ на армията му, тъй като Дъгълд бе повикан от краля.
Атол завъртя своя кон, преди да е спрял окончателно.
— Милейди? Боже мой, ранена ли сте? — Скърцайки със зъби, той се взря изпитателно в нея, след което се огледа наоколо. Присви устни и свирепо изръмжа. — Кой е виновен за това? Кой посмя да ви стори това? — Яростни ругатни бълваха и останалите войници, които слязоха от конете си. — По дяволите! Това са дресирани кучета, а не диви.
В очите на Йона се появи тревога.
— Какво искате да кажете?
Атол огледа внимателно окървавения Глен и накуцващия вълк, след което каза:
— Милейди, вашите нападатели обявяват война на Синклер.
— Така е! — Бойците ревнаха в хор и мощният им вик сякаш събори дърветата на земята.
— Добре, Атол — отвърна тя. — Ще ми разкажете всичко веднага щом тръгнем. Бих искала да направим носилка за Тор. — Едва изрече тези думи и двама от войниците свалиха своите наметала, за да направят носилка за вълка, която вързаха за конете си. Тор беше твърде немощен, за да възнегодува.
Йона и Глен получиха коне и бавно поеха по заобиколния път към замъка, където слухът за подлото нападение вече се беше разнесъл. Хората от околността се спуснаха да я посрещнат и тя влезе в двора на замъка, следвана от многобройна тълпа.
Принцесата се изненада от радостните викове, от сърдечните ръкостискания, от радушните поздрави, както и от желаещите да целунат краищата на дрехата й.
— Вие сте много смела, милейди — похвали я Атол.
— Вие сте истинска Синклер, лейди Йона — извика някой от навалицата и всички нададоха одобрителни възгласи.
Тя се опита да им благодари, но залялата я вълна от приветствия и изтощението от схватката й попречиха да изрази чувствата си на глас.
Мавис застана до нея.
— Веднага ще промия раните ви, милейди. Атол смята, че кучетата не са били болни от бяс, но все пак е добре да побързаме. Наблюдавала съм ви много пъти, но ако желаете, може да ми дадете наставления какво да направя.
Йона кимна, съзнавайки добре, че ако кучетата са имали бяс, то те можеха просто да почакат и да видят дали у нея се е появил страх от водата, а това бе най-сигурният признак на тази неизлечима болест.
— Благодаря. Веднага ще дойда.
Глен я свали от седлото и я занесе на ръце в замъка.
— Доведете Тор — заповяда тя на Атол. — Няма да докосна нищо, докато Глен и вълкът ми не бъдат почистени от кръвта.
— Милейди! — възнегодува Мавис.
Точно в този момент в двора на замъка влязоха Кенет и Спес заедно със свитата си, смутени от царящия хаос. Атол разказа на Кенет за случилото се, след което новият господар на клана Синклер започна да дава заповеди на висок глас:
— Разберете кой е собственик на кучетата и кой ги е дресирал. Не спирайте, преди да сте го открили. Това нападение над лейди Синклер е равносилно на нападение над клана. Намерете враговете!
Спес бе вече хукнала към Йона, която продължаваше да дава напътствия на Мавис за това как да се погрижи за раните на Тор.
Силно стиснала устни, Спес сложи ръце на хълбок и се изправи лице в лице с братовчедка си.
— Чуй ме, Аздис Йона. Ще възложа на няколко жени да окажат помощ на вълка, а Мавис ще промие
