раните на Глен. От тази минута аз ще се грижа за теб.
Йона се усмихна.
— Майка ми винаги казваше, че в теб има викингска жилка, Спес.
— Майка ти щеше да се ужаси, ако те видеше в това състояние. Кожата и дрехите ти са разкъсани. Дори косата ти е оплескана с кръв. — Спес зацъка ядно с език, за да скрие тревогата си, после поведе Йона към вътрешността на замъка и заизкачва стълбите. — Как можа да излезеш без охрана? Съпругът ти… — Спес млъкна и в очите й бликнаха сълзи. — Прости ми, братовчедке. Не исках да те нараня…
— Няма нищо — прекъсна я Йона. — Често си мисля за Магнъс. За мен той не е мъртъв.
— Грешиш — упрекна я Спес. — Не искам да живееш с илюзии. Животът е пред теб, Йона. Имаш и Айн Хелга.
— Да — промълви Йона. Олюля се, но причината за това не бе схватката с кучетата, а един нов пристъп на болка. Магнъс!
Спес я хвана през кръста.
— Как можа да излезеш без подходяща охрана? Постъпила си страшно глупаво.
— Знам, знам. — Когато изкачи и последното стъпало, Йона се обърна към просторното преддверие. Долу бе пълно с хора, втренчили погледите си в нея. — Чувствам се добре — извика тя и махна с ръка.
Щом влезе в спалнята си, усмивката изчезна от лицето й.
— Донеси нагорещеното желязо. Не смятам, че кучетата бяха бесни, но въпреки това трябва да обгоря раните си, както ще направя с Тор и Глен. И то веднага.
— Остави на мен — настоя Спес и се обърна към прислужничките, които ги бяха последвали. — Идете веднага да нажежите железата. До побеляване.
Шестнадесета глава
Отвъд гроба има нещо — не всичко си отива със смъртта и бледият призрак отлита от погребалната клада на победения.
— Смятам, че трябва да се направи нещо — заяви Кенет, удряйки е юмрук по дланта си. — Тя не може да продължава така. — Той закрачи напред-назад из салона, чертите на лицето му се бяха сгърчили от гняв, а стъпките му отекваха като удари на барабан. — Всичко се върши пряко волята ми. Никой още не е издирил тези кучета. Защо е толкова трудно? А сега и Йона…
— Знам — рече Спес и гласът й затрепери от страх за братовчедка й.
Глен, който също беше в салона, стоеше неподвижно като някоя статуя и само тъмнозелените му очи шареха, тъй като следеше с поглед Кенет, който крачеше тежко напред-назад. Знаеше за мъката на господарката си и се начумери, задето обсъждаха този въпрос с един шотландец. Все пак се надяваше да успеят да измислят някакво развлечение за принцесата, което да я съживи отново.
Сякаш проумял болката, която причиняваше на Спес, Кенет изведнъж спря и направи кисела физиономия. С разтворени обятия той тръгна към Спес, но съзирайки замисленото изражение на Глен, прибра ръцете си. Вместо да я прегърне, Кенет я потупа непохватно по рамото.
— Не се тревожи, Спес. Тя не тъжи по твоя вина.
Кенет изпитваше силни чувства към Спес и се надяваше да се ожени за нея, но искаше да обсъди решението си с Айнър, щом приятелят му се върне на бреговете на клана Синклер. Освен това бе се привързал към вдовицата на Магнъс и се боеше за здравето й. Тя спазваше строг режим на работа, без да пада духом или да си почива. Бледа и устремена, Йона винаги се усмихваше на хората наоколо й. Но ако някой се вгледаше в нея скришом, щеше да съзре болката, ясно изписана на лицето й.
— Но какво можем да сторим? — попита Спес.
Кенет я улови за ръцете и окуражително ги стисна.
— Все ще измисля нещо.
Но какво? Много пъти беше молил Йона да се разтовари малко, но в отговор принцесата му се усмихваше и продължаваше да си върши работата.
— Принцесата трябва да има занимание — категорично заяви Глен.
Разтреперана от гняв, Спес се извърна към него:
— Дори това да я убива, Глен? А тя наистина се съсипва. Не спи, почти не яде. Единственото, което прави, е да се грижи за болните и нуждаещите се. — Широко разпери ръце. — А това означава за всеки от тази забравена от бога земя. — Тя покри лицето си с длани и заклати глава. — Простете, лорд Кенет. Не исках да обидя земята ви.
Този път Кенет се абстрахира от присъствието на Глен и я прегърна.
— Само трябва да кажеш какво да й наредя и аз ще го сторя. Искаш ли да я върна обратно в Исландия?
Спес го погледна смаяно, а в очите й блеснаха сълзи.
— Не… не искам това.
Кенет въздъхна облекчено и отново я прегърна.
— Не би и отишла — подхвърли Глен. — Трябва да довърши делото си на Айн Хелга.
Спес се вторачи в него.
— Може би точно това трябва да сторим. Ще я заведем на островите Оркни, където е нейният храм. Може отново да възвърне желанието си за живот.
— Няма да спре да жалее — подметна Глен.
— Знам, знам — отвърна Спес с тънък глас, който издаваше раздразнението й. — Но там може и да живне. Ще си спомня за щастливите им дни, прекарани заедно, ще обхожда отново местата, които са пребродили, и ще върши работата, предопределена за нея от Господ. Това ще я излекува.
Кенет улови Спес за ръцете.
— Не искам да ме оставяш сам — каза той.
Силна руменина изби по лицето й и тя крадешком погледна Глен. Но той ги наблюдаваше е каменно лице, без да си направи труда да ги остави насаме.
— Бих… бих останала с вас, милорд, но мястото ми е до моята господарка. — Понечи да се усмихне, но вместо това от гърдите й се изтръгна стон.
— Знам — с мъка продума Кенет.
— Няма да се върне на Айн Хелга, докато не се роди бебето на Мак’Клауд — произнесе Глен.
Спес се зарадва на тази новина и жизнерадостно погледна Кенет.
— Така е. Принцесата няма да остави лейди Мак’Клауд, защото държи да присъства на раждането.
Отвън долетя дрънчене на метал, след което желязната входна врата се отвори със звън и се затвори. На двете най-горни стъпала, водещи към салона, се появи Кормак.
— Какво ще кажете, господарю? Как е кланът в мое отсъствие?
Кенет пусна Спес и се запъти към чичо си, ръкувайки се с него.
— По-добре, отколкото преди завръщането ти. Как е кралят?
Кормак кимна хладно на Спес и Глен, после тръгна към камината, за да сгрее ръцете си.
— Войната е в своя разгар, макар положението на Малкълм да не е цветущо. Баронът е силен враг.
Кенет се изплю в огъня.
— Тостиг е кръгла нула без него.
Кормак изгледа другите двама в салона.
— Ще отида при господарката — припряно рече Спес, тъй като усети, че чичото трябва да предаде нещо важно на племенника си.
Глен погледна втренчено двамата мъже, след което също напусна стаята.
Кормак замълча известно време, но после проговори:
— Този левент май не ме харесва.
