Мъжът изсумтя, когато отмести решетката.
— Голям смях ще падне, преди Килдър да се заеме е него — отвърна другият.
— Вярно ли е, че баронът изтръгва сърцата им, докато още са живи, и ги изяжда, преди да са умрели? — Светлината от факлата трепна, тъй като говорещият потрепери от ужас.
— Да. Братовчед ми е един от неговите палачи и твърди, че затворниците са готови да приемат всякаква смърт, след като баронът е приключил с тях. Малките момчета умират след много дни. Руфус казва, че той ги използва, докато не започнат да гният. Страшен човек е нашият барон.
Първият тъмничар кимна и се наведе над отвора на тавана, наклонявайки факлата към килията.
— Също така се говори, че…
Това бяха последните му думи, тъй като в този момент Магнъс скочи високо във въздуха, сграбчи мъжа за рамото и заби камата във вратните му жили. Тялото на пазача тупна на пода на тъмницата, приземявайки се със силен грохот, а факлата падна до него.
— Овус? — извика вторият. — Добре ли си? Ще пусна стълбата.
Магнъс скочи отново, вкопчи се и във втория мъж, събаряйки го на земята до себе си. Изви тялото му и стъпи на шията му, при което я счупи. Този тъмничар умря, без да гъкне, като единственият шум, който се чу, бе съскането на разискрената факла, която запращя на влажния под.
Бърз като стрела, Магнъс успя да спаси мъждукащия огън на факлата. Изчака пламъкът да се усили, после пъхна своята кама и късия меч на единия от тъмничарите в колана си.
Хванал факлата с една ръка, Магнъс отново скочи нагоре и успя да се хване за ръба със свободната си ръка. Метна факлата през отвора и се измъкна. За известно време остана клекнал близо до дупката — негова килия, и се ослуша. Доволен, че не беше вдигната тревога, Магнъс хвърли вонящото и въшливо наметало върху двата трупа долу. После, възможно най-тихо, върна решетката на мястото й.
Вдишвайки дълбоко от недотам чистия въздух, беглецът се озърна наоколо. Колкото по-дълго останеше незабелязан, толкова по-голяма вероятност имаше да остане свободен и да живее. Не всички хора на барона бяха наивни като двамата убити от него тъмничари, а щом откриеха, че е избягал, щеше да настане страшна суматоха.
Здраво стиснал камата в едната си ръка, Магнъс се заизкачва дебнешком към едно стълбище, което се извиваше успоредно на стената, водеща към следващия етаж. Спотаен в най-извитата част на стълбите, той изимитира доста добре евентуален разговор между неговите мъртви пазачи, в случай че някой от горния етаж надава ухо.
Като държеше факлата пред себе си, за да хвърли сянка върху лицето си, Магнъс се спря в огромната мрачна стая на най-горната площадка на стълбището.
Макар да не се виждаше жива душа наоколо, не помръдна.
Подобно на повечето подземни затвори, този също приличаше на развъдник за зайци със своя лабиринт от коридори, с влажните си подове и стени, както и с миризмата на вкиснало, която се носеше във въздуха. Мъжът сбърчи нос, за да не вдишва вонята около себе си. От тази стая се отваряха четири коридора. Но кой ли беше пътят към свободата?
Изведнъж Магнъс се закова на място, тъй като чу някакви гласове. Опита се да разбере откъде долитат, след което пъхна факлата в един стенен свещник и се долепи плътно до стената, за да се скрие в тъмното.
— Къде са Овус и Анархий? — прокънтя в коридора груб мъжки глас.
— Сигурно са при затворника. Виждам отворената врата долу. Няма да се наложи отново да се занимават с него. Носи се слух, че баронът скоро ще му види сметката. Хайде да се махаме оттук. Не се чувствам добре в подземията. Ела да проверим западната страна, след което ще се върнем обратно горе.
Гласовете им заглъхнаха, затова Магнъс бързо взе факлата и се запъти към коридора, през който бяха дошли двамата мъже. Пътьом успя да вземе една стара кама, поставена до стената. Нито камата, нито късият меч бяха остри, но по-добре това, отколкото нищо. На една стена по-нататък имаше наредени наметала и той отмъкна едно със себе си. То бе направено от толкова груба материя, че ако не бе така омазнено, можеше да одере кожата му. Но поне щеше да му държи топло, докато намери нещо по-добро, а качулката скриваше червеникавата му коса.
За да не привлече вниманието върху себе си, Магнъс с бърза крачка заизкачва едно стълбище, водещо към друго преддверие.
— Хей, ти — извика някой от другия край на стаята. — От сектора на Овус и Анархий ли идваш? Затворникът готов ли е да се изповяда?
Магнъс се изсмя дрезгаво.
— Сто на сто, трепери.
— Сигурно.
Някой поздрави мъжа, който се обърна, за да му отвърне. Магнъс хукна да бяга с риск да се издаде.
Изкачи няколко етажа, без да спира, но все още не се чуваше сигнал за тревога. След като премина през още един коридор, търсейки изход от това проклето подземие, той реши, че вече е стигнал приземния етаж. Въздухът бе доста по-свеж. Зави зад един ъгъл. Изведнъж някаква светлина го заслепи. Закова се на място и премигна неколкократно, докато най-накрая очите му свикнаха. Оказа се на прага на една голяма стая, пълна е въоръжени мъже.
Магнъс изруга под носа си при вида на това човешко стълпотворение. Когато съзря оръжейната стена, отрупана с оръжия, пое си дълбоко дъх. Как да стигне дотам и да вземе необходимите неща? Стисна здраво едната от камите си и изведнъж шарещият му поглед се спря на един млад оръженосец, който притичваше бързо от маса на маса. Някои от широкоплещестите мъже замахваха да го ударят. Но момче то беше пъргаво и успяваше да избегне повечето от юмруци те. Внезапно един извика момчето и го накара да му донесе нещо. То остави тежката и неудобна табла и хукна да изпълнява заповедта.
Магнъс се преви надве, за да не стърчи над другите, и предпазливо се промъкна в стаята. Дебнешком отиде до огнище то, като следеше всяко движение на околните, без да гледа никого в очите. Надяваше се да го сметнат за прислужник. След като се възползва от един удобен момент, загреба с шепи няколко въгленчета и натри с тях косата и лицето си. После се промъкна до масата, където момчето беше оставило таблата. Бързо я грабна и я вдигна на височината на лицето си, за да се скрие възможно най-добре. Така, все още силно прегърбен, той се запромъква из стаята към оръжейната стена.
Тъкмо оставяше таблата на пода, за да се присегне да вземе един меч и една броня, когато се вдигна тревога. Сред шума и глъчката зад гърба си Магнъс сграбчи един меч и бързо се изниза от това място, докато стражите тичаха да вземат оръжията си. С извърнато настрани лице, той закачи меча на дрехите си, след което успя да задигне една ризница от металически брънки. Бързо я нахлузи на себе си и сложи шлем на главата си. От години не бе носил шлем, затова сега му се струваше тежък и неудобен. Но поне скриваше лицето му.
Сякаш следвайки някаква заповед, Магнъс се присъедини към една група мъже, която пое по дългия коридор. Стори му се, че се бяха запътили към вътрешния двор. Ако имаше късмет, щеше да се озове до задната врата на крепостта, но горещо се замоли тя да е добре смазана. Нямаше да му се удаде друг шанс да избяга. Само след броени минути замъкът щеше да гъмжи от войници на барона, които щяха да го търсят навсякъде.
Очакванията му се сбъднаха — коридорът наистина водеше към задния двор. Другите мъже от групата се разпръснаха в различни посоки, но Магнъс се спотаи в една ниша и изчака, докато остана съвсем сам. Зората тъкмо се разпукваше, но поне хвърляше достатъчно светлина, за да му позволи да се огледа наоколо. Разчитайки на познанията си за нортумбрийските замъци, той се запромъква наляво. И наистина — портата се намираше там. Протегна ръка към халката и силно я натисна. Не беше смазана добре. В първия момент не се поддаде, но после се открехна със скърцане. Огледа се. Наблизо имаше няколко души, които тичаха да заемат позиция. Отвори вратата още малко и се промъкна във външния двор. Ниско приведен, той се затича към задната част на замъка.
Из двора сновяха стражи, които почти не му обърнаха внимание. Когато един от тях се спря, сякаш искаше да го попита нещо, Магнъс махна с ръка към предната част на замъка. Пазачът кимна и хукна в тази посока. Поне тълпата от викащи и тичащи мъже ми осигурява някакво прикритие, помисли си той. Първо щяха да претърсят конюшнята, после щяха да проверят дали някой е излязъл през централните порти на
