и увиснала накриво. Пред нея имаше пейка, на която съхнеха чифт панталони и една риза от фина избеляла материя, но все още здрава. Щяха да му свършат добра работа за ново облекло.
Вдясно Магнъс съзря езерото, разпенено и явно възсолено, тук-там покрито с тънък пласт лед. Щеше да се вкочани от студ. Дори в най-студените дни бе плувал в Северно море. Заслужаваше си да измие вонята от себе си.
Но това, което го разсмя, бе дървената купа с течен сапун от луга, която стоеше върху пейката пред разнебитената къщурка. Вероятно го използваха за почистване на кожите. Грубият сапун щеше да свлече кожата на гърба му, но, с Божия помощ, можеше да измие мръсотията по тялото му.
Магнъс допълзя до пейката, грабна сапуна и се отправи обратно към езерото.
Безшумно влезе във водата и бавно се потопи на няколко пъти, като влизаше все по-надълбоко. После се насапуниса, бавно и навсякъде, като натърка главата си и всяка пора на тялото си. Потопи се, изплува на повърхността и отново се насапуниса. Повтори това неколкократно, докато не се почувства чист, докато и най-слабата миризма от вонящата кафява тиня, която се бе наслагала е времето по тялото му, не изчезна. Най-накрая той изглеждаше зачервен, настръхнал и чист. Изобщо не обърна внимание на белезите от ухапванията на животинките, които бяха съжителствали е него в подземната тъмница.
Когато се върна при колибата, той се изтри в една работна престилка и нахлузи панталоните и ризата. Те също миришеха на луга, но това беше приятен аромат.
След като си нахлупи една прекалено малка плетена триъгълна шапка на главата, за да скрие цвета на косата си, Магнъс се накани да тръгва. Тръпнеше от очакване да си отиде, да бъде далеч от Килдър. Възнамеряваше да поеме на север, към двора на Малкълм. Това щеше да му отнеме дни, но бе по-кратко пътуване, отколкото до собствените му земи. Изведнъж до него долетяха някакви гласове и той се спотаи в рядката горичка, като легна на земята.
— Казвам ти — отчетливо се чу гласът на един мъж, който явно приближаваше колибата. — Чух войниците на Килдър да говорят за това. Май милостивият крал Тостиг ще сключи мирен пакт с това копеле Малкълм. Този шотландски кучи син е поканил своите военачалници на среща с добрия Тостиг, барона и останалите. Жените им също ще дойдат в знак на примирие.
Говорещият се изкиска.
— Чух ги да говорят за викингската кралица, която се ожени за един долен шотландец. Носи се слух, че и тя ще бъде там.
Магнъс стисна зъби, за да не се намеси. Дали говореха за Йона? Но защо тя ще ходи в двореца на Малкълм? Не, сигурно не ставаше въпрос за нея.
Вторият кожар се оригна силно.
— Бива ли я?
— Някои са я виждали. Разправят, че косата й била с цвета на първия мраз, а кожата й била бяла като козе мляко. Викали й Лунната красавица.
— Това е измишльотина. Само една вещица може да изглежда така.
— Говори се, че е точно такава. Можела да съживява шотландците с черна магия. Тя е слуга на сатаната, няма съмнение.
— Би се харесала на барона. Той има най-различни вкусове и си играе със сатаната. Може да устрои засада на Малкълм в собствения си замък и да плени тази Лунна вещица.
Когато смехът на мъжете гръмна, Магнъс едва успя да потуши гнева си. Йона! Не бе възможно. Бе я оставил на сигурно място, в Айнхалоу. Но това описание! Дали не бе някоя друга?
— Да — прошепна първият кожар, — никой мъж няма да я иска после, след като е била в ръцете на барона.
— Не се знае, баронът може да я умори, докато я измъчва. Това ще е по-добре за нея.
Магнъс скръцна със зъби и прокълна всички светии, които закриляха неговия враг. От все сърце желаеше Килдър да се озове на река Стикс в една пробита лодка, така че да изгори и да се удави. Не жадуваше за забрава чрез смърт, а за живи спомени в едно вечно проклятие.
Но Йона! Проклятие — дано не бе в двореца на Малкълм. Откъде й бе щукнало да се излага на опасност? Кръвта му се смрази при мисълта, че някой друг мъж, особено барон Килдър, посяга на жена му.
Страхът му за Йона, подсилен от дългото недояждане, както и мъките от дългите месеци затвор и думите на кожарите, разпали въображението му и той едва не изгуби съзнание. Нима някой бе посмял да я докосне? Дали тя би позволила това? Дали споменът за страстта, за красотата на изгарящия ги плам, който го поддържаше през цялото време на раздялата, бе една илюзия? Не, той бе истина, запазена единствено за него. Би било много мерзко от нейна страна да се е преструвала, че го обича тъй силно. Но наистина ли и за нея бе така?
Наблюдавайки двамата кожари, Магнъс сподави желанието си да ги удуши, да ги задуши, докато вените им не се пръснат. Думите им го бяха вбесили.
По-едрият от двамата вдигна високо няколко чифта ботуши от еленова кожа. Мръсните му ръце бяха увити в някакви парцали и той внимателно изчетка всеки ботуш в посока срещу косъма, докато гъстата кожа не заблестя на обедното слънце.
— Да — доволно рече той, — хората на барона ще ги харесат веднага. Доста пари ще вземем за тях.
— Внимавай да не изчегърташ част от кожата — посъветва го по-сбръчканият. — За това ще те накажат със смърт чрез удушване. — Той потрепери и неспокойно се огледа.
Другият кимна и сложи ботушите на паянтовата пейка.
— Хайде да донесем и другите неща — предложи той и двамата се обърнаха.
Но изведнъж по-едрият мъж се спря и погледна пейката през рамо:
— Сапунът не беше ли тук?
По-дребният кожар се извърна назад и сви рамене.
— Може да сме го сложили другаде.
— Голям глупак съм. Сигурно си прав. — Той плесна приятеля си по рамото, но не спомена повече за сапуна, докато се отдалечаваха.
Гласовете още не бяха заглъхнали, когато Магнъс излезе от прикритието на дъбравата. Желанието му да удуши двамата все още пулсираше в него, когато грабна най-големия чифт ботуши и ги обу. Малко го стягаха, но щяха да свършат работа. Той предпазливо се промъкна до една долчинка, недалеч от криволичещия път, по който бе дошла каруцата. За него бе по-добре да избягва пътищата.
След като измина известно разстояние, той се озърна наоколо. Долчинката бе спокойна — не се чу уплашено пърхане на птици или движение на други стреснати животинки. Беше сам. Бавно затича на север и пробяга няколко километра, без да се умори. Встрани от пътя теренът бе неравен и осеян с камъни, орлова папрат и шубраци. Но беглецът щеше да остане незабелязан, в случай че се появи някой. Трябваше да излезе извън границите на Нортумбрия. Животът му не струваше пукната пара. Баронът сигурно вече бе обявил награда за главата му, жив или мъртъв. Магнъс обаче нямаше никакво желание да се прости с главата си.
Затова пое на север към шотландската граница. Разкъсван от гняв, раздразнение и несигурност, изобщо не се боеше за състоянието си, когато отвикналите на натоварване мускули се напрегнаха болезнено и когато леденият декемврийски вятър го зашиба силно.
На свечеряване Магнъс намери подслон и заспа. Ако пътуваше нощем в непозната земя, можеше да се нарани или да го сполети нещо по-лошо. По-добре бе да рискува да се придвижва на дневна светлина.
Зората се пукна и той отново пое на север, обръщайки гръб на слабото зимно слънце.
Към края на седмицата Магнъс бе измършавял от недояждане, а дрехите му бяха започнали да се късат. Обгръщаха го мъгли, но той не им обръщаше внимание. Бе прекосил мрачните нортумбрийски мочурища и вече се намираше на шотландска земя. Съзнанието му изцяло бе ангажирано от мисълта за двореца на Малкълм и за положението, което щеше да свари там. Трескавото му въображение започна да си представя как Йона пирува и се весели е враговете му. Измъчваше се от ревност, макар да не искаше да го признае. Но ако тя беше престъпила клетвата си за вярност и бе го предала, щеше да я затвори в тъмницата на замъка Синклер.
