Седемнадесета глава
Живеем според възможностите си, а не според желанията си.
Йона възседна кобилата, която Магнъс й бе подарил, и зарея поглед в морето от високата скала. Макар зимното слънцестоене да бе отминало, денят беше мек и слънцето грееше благодатно. Но дори и да имаше вихрушка, Йона пак би дошла тук, за да види как корабът на Айнър и още два плавателни съда влизат в пристанището във водите на клана Синклер.
Тя беше озадачена от появата му, тъй като той трябваше да е пуснал котва някъде на сигурно място, далеч от зимното море, но все пак се радваше На неговото пристигане, независимо от причината за това. До този момент не бе осъзнала колко много й липсваха Айнър и другите викинги, особено след изчезването на Магнъс преди четири месеца. Обзе я гордост, като видя колко умело лавираха корабите. После платната бяха свалени и силните ръце на гребците приближиха корабите до брега.
Сякаш доловила вълнението на своята господарка, кобилата на Йона се изправи на задните си крака и изпръхтя от високата скала. Зад нея войниците на Синклер, които винаги я охраняваха, гледаха е интерес.
— Ето ги и вашите викинги, милейди — рече един мъж на име Кеоун. Той беше приятел на Дъгълд и се бе сприятелил с принцесата.
Забелязвайки усмивката му, Йона кимна. Няколко месеца по-рано Кеоун би хукнал за оръжията си и би вдигнал тревога при поява на викинги в Северно море. Дали Магнъс виждаше колко добре се сработваха викингите и шотландците? При тази мисъл я прониза една добре позната тъга, от която усмивката й угасна.
Ликът на Магнъс не бе избледнял в съзнанието й. Виждаше го ясно. Когато погледна надолу към брега, тя си спомни за първата им среща. Струваше й се, че бе изминала цяла вечност, откакто Магнъс застана лице в лице е нея след поражението му на веслата. Той й липсваше страшно и тя отхвърляше всяко предложение на девер си и на Спес да се върне на Айн Хелга и да остане там. Трите кратки пътувания до този остров й бяха причинили достатъчно болка. Дори тогава бе оставала в рамките на къщата. Сърцето й щеше да се пръсне от мъка, ако трябваше да броди сама из полята, да гледа сама рибарките, да се къпе сама в горещия извор.
Гласът на Кеоун я изтръгна от тъжните й мисли.
— Много ще се зарадвате да видите своите сънародници, милейди.
— Така е — отвърна тя. — Не съм ги виждала от много месеци… И очаквах да ги срещна едва напролет. Сигурно нещо не е наред.
Усмихна се, за да прикрие измъчващата я тъга. Късно следващата пролет щеше да е изминала година от сватбата й, а нямаше да има съпруг, с когото да отпразнува тази годишнина. Той бе изчезнал от живота й, но въпреки това все още живееше в мислите й. Бе я посветил в любовта, а тя не можеше да забрави това.
— Самият аз изгарям от нетърпение да се срещна отново с Айнър. Научих няколко хватки от борбата, които няма да успее да парира… Макар да съм сигурен, че Синклер би се справил.
Йона разбра какво иска да й каже. Кенет беше господар от четири месеца, но никой още не бе го нарекъл „Синклер“. Само Магнъс си беше спечелил това почетно име.
Понякога сърцето й се късаше, че повечето хора от клана Синклер, за разлика от Кеоун, избягваха умишлено да говорят за любимия й съпруг с нея, но тя разбираше, че единственото им желание бе да пощадят чувствата й. Беше благодарна за любезността им, но никой викинг не забравяше мъртвите. Не един викинг роптаеше срещу небесата, извикваше обратно духа на мъртвеца и настояваше той да стане част от живота му.
Щом корабите започнаха да се приготвят да хвърлят котва, Йона се сбогува с Кеоун и се спусна с кобилата си надолу по тясната скална пътечка към брега. Знаеше, че Кеоун и останалите придружители ще я следят зорко отгоре.
Когато стигна до водата, тя слезе от коня. Изгаряше от нетърпение да разговаря със сънародниците си. Айнър сигурно носеше вести от Исландия и вероятно водеше още жени за храма. Въздъхна. Трябваше да отиде с Марта там, но не й се искаше да се върне на острова. Като се отърси от тази болезнена мисъл, Йона се провикна към морето:
— Хей, Айнър! Бойци на Исландия. Хей!
— О-о! Принцесо на Исландия! — Ревящите гърла на викингите заглушиха шума от разбиващите се вълни, сплашените рибарки записукаха и запляскаха с криле в знак на протест.
— Това, че слизат на сушата в слънчево време, е добра поличба, милейди.
Йона се обърна и се усмихна на Глен. Не бе усетила кога се бе приближил, но беше предположила, че няма да е далеч от нея.
— По-добре да говорим на исландски — добави той, при което Йона се усмихна още по-широко. Колко омразен му бе галският и въпреки всичките си опити, не бе успял да усвои този език сносно. — Бъдете щастлива днес, милейди.
— Ще бъда. — Ако бе по-млада, помисли си тя, можеше да зачене дете от Магнъс. Доближи ръка до корема си и въздъхна. Месечният й цикъл бе дошъл седмица след отплаването на Магнъс от Айн Хелга и тя бе страшно разочарована. Би било чудесно да има дете.
Корабите пуснаха котва и веслата бяха наредени като наклонени дървени войници, които поздравяват слънцето. Като по команда, викингите енергично напуснаха корабите. Те зацапаха през водата към брега, без да спират. Затичаха се към Йона и коленичиха на едно коляно, за да й отдадат почитта си. С ръка на сърце, те я погледнаха в очакване на благословията й. Бавно и напевно гостите изрекоха шепнешком официалния исландски поздрав.
— Сърдечни поздрави, бойци на Исландия — отговори тя. — Бъдете горди, викинги! — Широко простря едната си ръка, включвайки всички присъстващи. Обърна се към всеки по име и се поинтересува за неговото здраве и за семейството му. Йона не помръдна от мястото си, докато всеки един от трите кораба не слезе на брега и не получи официален поздрав от нея.
Когато ритуалът приключи, Йона се огледа озадачено. Ако мъжете следваха обичая, сега трябваше да се затичат нагоре по скалната пътечка, където щяха да намерят кани с пенлива бира. Но никой не се отдели от широкия полукръг, който бяха образували около нея. Мъжете изглеждаха неспокойни, озъртаха се наляво и надясно, шепнеха помежду си и… чакаха.
Като капитан на всички кораби, Айнър слезе последен на брега. Мъжете ставаха все по-нервни с приближаването му към тях. Той се поклони пред принцесата, хвана ръката й и я допря до челото си.
— Аздис Йона, принцесо на Исландия, поздравявам ви и връщам вашите бойци здрави и читави.
— Благодаря ви за това, приятелю Айнър. Добре изпълнихте задълженията си. — Йона го огледа с нескрит интерес. — Но защо сте тук, а не сте на път за Исландия? Скоро ще настъпи истинска зима.
Айнър се поколеба.
— Права сте, принцесо.
— Какво се е случило? Изглеждате страшно притеснен, приятелю, като опънат лък.
— Така е, принцесо. — Айнър я улови за ръката и я поведе да се разходят по пясъка, а не по пътечката на скалата.
— И мъжете знаят причината за вашето безпокойство — прошепна тя. Обзе я страшно предчувствие. Още лоши новини? За нея бе известна утеха, че поне не е възможно да получи по-голям удар, отколкото когато бе разбрала за смъртта на Магнъс. — Кажете ми какво става!
Айнър си пое дълбоко дъх.
— Няма нужда да ви казвам, че нашите хора биха умрели, но не биха издали нещо, което желаем да забулим в тайна.
Кръвта й се смрази от официалния му тон.
— Знам — отвърна тя, стараейки се да не издаде нетърпението си. Не трябваше да го притиска.
