— Така се отнася е всички, като изключим Йона.
— Може и да си прав. Но трябва да бъдем по-предпазливи.
Кенет зяпна чичо си.
— Чул ли си нещо?
— Да. Чух. — Кормак се озърна наоколо и огледа сводестия коридор, през който се излизаше от залата. — Знам, че навсякъде слухтят шпиони.
Кенет настръхна.
— Имам доверие на Спес. Освен това Глен е предан на Йона, която, от своя страна, ни е много вярна.
— Но те са викинги.
— Сега Йона е от рода Синклер. А Спес й е братовчедка.
Кормак си пое дълбоко дъх.
— Тя, изглежда, е избраницата на сърцето ти.
— Нещо повече от това. Смятам да се оженя за нея.
Чичо му изтръпна и поклати глава:
— Както всички, така и аз обичам Йона и Спес. Но ще те помоля да не бързаш. Не искам да ти давам съвети как да управляваш клана…
— Защо не? Нали често съветваше Магнъс?
— Така е. Но той невинаги се вслушваше в думите ми.
Двамата се засмяха, а Кенет отиде до масата и наля ейл в една халба.
— Небрежен съм по отношение на задълженията си. Сигурно умираш от жажда след това дълго препускане. — На лицето му се появи широка усмивка: — Но както винаги, изглеждаш така, сякаш си прекосил само двора на замъка.
Кормак изгълта на един дъх съдържанието на голямата чаша и я пъхна обратно в ръцете на Кенет, за да я напълни отново. Като следеше зорко племенника си, той нехайно подритна една пламтяща цепеница, при което полетяха искри.
— Малкълм иска да изпратим още войници от клана Синклер във войната.
— Какво? — Кенет се разтревожи. — Това не е възможно. Магнъс даде на Малкълм да разбере, че може да му даде само стотина души. Някои от най-добрите ни воини са вече при краля.
— Прав си — каза Кормак. — Но ходът на сраженията се променя многократно и Малкълм е притеснен. Нуждае се от още мъже.
— Не ми се иска да излагам на опасност живота на други хора от клана Синклер. Магнъс не искаше да праща повече от своите бойци във войната. — Кенет удари чашата си в дървената маса.
— Кралят изисква лоялност. Ти си най-новият господар на едно от неговите владения. Решението зависи единствено от теб.
— Така ли? — Кенет закрачи из стаята. — Ти какво мислиш по въпроса?
— Съгласен съм с теб. Тази работа не ми харесва. Но не виждам начин да я предотвратим. Дори Магнъс не би се опълчил срещу една явна молба от страна на краля. Ще се постарая да убедя Малкълм да се откаже от това свое желание. Но ако ти сам се изправиш срещу него и изразиш възраженията си открито, сигурно ще те изслуша по-внимателно.
Кенет се съгласи е думите на чичо си.
— Така и ще направя. Не ми се ще да излагам на риск клана. Магнъс и народът ни дадоха много жертви, за да си възвърнат заграбените земи на Синклер.
— Ние пък трябва да ги запазим в настоящите им граници — добави Кормак.
В подземната килия беше тъй тъмно, влажно и усойно, сякаш цареше непрестанна нощ. Чуваше се само водата, която капеше от стените, и цвърченето на притичващи плъхове, както и на други невидими обитатели на тази изключително мрачна тъмница. Повечето хора, затворени на такива места, не виждаха слънце до края на живота си.
Факлите по стените в коридора над килията хвърляха оскъдна бледа светлина през решетката, поставена върху капака на тавана. Това беше единственият изход от тъмницата, която имаше форма на дълбок кладенец. Тъмничарите му пускаха с въже съвсем малко вода и още по-оскъдно количество храна — ако изобщо се сетеха за него.
Кожата му, подобно на стените, се покриваше с бисерни капки пот от влагата и вонята, изпълващи въздуха. Подът бе станал мазен, храната бе като помия. Жаждата бе го тласнала към опасните опити да събира вода от стените. Тя сигурно бе заразена, но Магнъс вече не придиряше нищо. Водеше борба за живота си. За да оживее, той се нуждаеше от всеки залък храна, както и от прекомерна хитрост. Зрението му бе се изострило от тъмнината и в това отношение превъзхождаше тъмничарите. Веднъж на две седмици отваряха желязната решетка на тавана и винаги идваха двама: единият държеше запалена факла и размахваше оръжие, докато другият се спускаше по въжена стълба, за да провери дали затворникът не е умрял.
— Честно да ти кажа, не знам защо си правим труда да идваме тук — чу Магнъс думите на един пазач последния път, когато го провериха. — Скоро ще умре. Ще го използват, за да преговарят за мир, и после ще го очистят.
— Мисля, че не е лошо да научим името му — отвърна другият.
— Това не е наша работа. Важното е, че е шотландски престъпник.
Това се случи преди две седмици. Скоро щяха да го проверят отново, тъй като горе в замъка беше настъпило оживление. Магнъс не чуваше глъчката, по-скоро я усещаше от своята тъмница, подобна на гробница, и предположи, че екзекуцията му наближава.
Беше очаквал да го измъчват, но това не се случи. Само стоя с вързани ръце цял един месец след затварянето му тук. Явно
Затова се зае с подготовката си. Тъй като под него нямаше шахта, през която да се измъкне, той започна да се упражнява да скача високо, докато най-накрая с лекота стигаше решетката на тавана.
При досегашните проверки на тъмничарите винаги беше се бе преструвал на страшно слаб и изтощен. Освен това двамата пазачи идваха сами — никой не ги охраняваше. Безспорно вече го смятаха за боязлив и примирен със съдбата си човек, а това можеше да ги направи небрежни.
Разбира се, бяха го обезоръжили, но бяха му оставили разкъсаното и оплескано с кръв карирано наметало. В подгъва му предвидливо бе вшита една малка, добре скрита ножница, в която имаше къса и тънка кама. С това оръжие можеше и да успее да се измъкне.
Използваше всяка свободна минута да поспи, тъй като трябваше да събере сили. Освен това така забравяше за храната. Макар да бе свикнал да се храни рядко на бойното поле, дългите месеци на затворничество бяха омаломощили дори неговото силно тяло. Четири дяволски дълги месеца! Какво ли правеше Йона? Сигурно са й съобщили, че е мъртъв. Дали тъжеше за него? Сигурно, нали се обичаха. Но той искаше да направи нещо повече. Първо трябваше да се измъкне от това окаяно положение, после щеше да се погрижи за жена си.
Облегнат на стената, Магнъс въздъхна и се сгуши в своето намачкано и смърдящо наметало от шотландско каре, след което затвори очи. Плъховете щяха да го нападат все по-ожесточено, ако останеше тук. Тъмничарите щяха да се появят на следващия ден. Предчувстваше го. Трябваше да измисли нещо.
Сънят го повали бързо и почти веднага плъховете започнаха вечерята си. Бяха го нахапали на няколко места, но той в съня си уби десетина от тях, след което те се прехвърлиха на труповете на своите събратя.
Шумът от превъртането на голям ръждясал ключ в ключалката го разбуди веднага и изостри сетивата му. Премятайки наметалото върху едната си ръка, той скри малката кама в другата си длан, готов да я хвърли. Имаше само един шанс.
— Няма да очаква това — чу се гласът на единия.
