— Както винаги, когато навлезем във вража територия или непозната земя, ние изпращаме бързоходци. Този път избрахме Торбьорн.
— Той е верен и отличен боец, мъдър и бърз — промълви Йона, както се очакваше от нея.
— Воин, син на воин… и предан викинг. — Йона изтръпна от колебанието в думите му. Тонът му й подсказваше, че трябва да се настрои за вестта.
— Продължавайте — подкани го строго тя.
— Откраднал е няколко коня и ги е закарал за продан в замъка, собственост на един от военачалниците на крал Тостиг, барон Урдрик Килдър. Тъй като знае техния език, той е разменил няколко думи с коняря, докато се е пазарил с него, и е научил някои неща. Докато са говорели, настанала някаква суматоха. Когато попитали какво се е случило, един от стражите е споменал, че злият шотландец е избягал някак от тъмницата, което било твърде необичайно, тъй като никой не е успял да го направи до този момент. Торбьорн дочул, че ако затворникът — злодей не е бил толкова едър, нямало да успее да се справи с охраната… освен това трябвало да го заловят отново, тъй като бил смятан от своя народ за мъртъв. Самият барон повел издирването, защото възнамерявал да изтезава и да екзекутира затворника същия ден.
Йона го погледна и Айнър видя как очите й се изцъклиха, докато ръцете й затрепериха.
— Милейди…
— Искате да кажете, че това е Магнъс, така ли? — Дрезгавият й глас бе почти неузнаваем.
— През онзи ден разговарях надълго и нашироко с хората си. С екипажа разпитахме Торбьорн. Останахме там дълго. Но затворникът не бе открит. Баронът бе страшно побеснял. Заповяда да изгорят двамата тъмничари, които били убити от беглеца. Нареди да изтезават други. А трети одра живи. Един обикновен затворник не би предизвикал такъв гняв.
— Значи смятате, че е Магнъс — рече Йона. Нима е жив! Не е мъртъв! Цялото й същество крещеше от щастие, недоверие и страх. Още неотминалата болка се примеси с надежда. — Така ли е?
— Смятаме, че е той — потвърди Айнър, макар да осъзнаваше, че това може да й навлече нови страдания. — Възнамеряваме да се върнем, за да потърсим затворника и тогава ще разберете истината.
— И аз ще дойда!
Айнър се поколеба.
— Знам, че едва ли мога да ви разубедя. Вотан знае, че се опитах, когато искахте да се върнете в Оркни. Но сега трябва да ме изслушате. Не е изключено да имаме проблеми, принцесо. Нека помислим по въпроса и после ще го обсъдим.
Йона се съгласи с неохота.
— Ще поговорим… и ще направим план. След което ще тръгнем. След три дни. Нито час по-късно. Трябва да побързаме. Магнъс трябва да бъде спасен.
Айнър кимна в знак на съгласие — явно тя вярваше, че беглецът е нейният съпруг.
— Не ми беше приятно да излъжа Кенет и Спес — сподели Йона е Айнър и свали качулката си веднага щом корабът на викингите пое курс на юг. Както се бяха споразумели, те отплаваха от владенията на Синклер три дни след пристигането на Айнър, като оставиха Спес и Марта. Естествено Глен придружи Йона. — Но Кенет не искаше да ме пусне да пътувам за двореца заедно е него и Кормак, както помолих. Девер ми се страхува твърде много за мен — Йона поклати глава начумерено. — Много хора ще отидат в двореца, за да присъстват на мирните преговори. Може би най-накрая Малкълм ще успее да обедини клановете. Айнър, вярваш ли, че това ще стане? Лично аз не очаквах, че Тостиг и Малкълм ще постигнат мирно споразумение толкова скоро.
— Никой не го очакваше — добави Айнър и разгледа небето. Боеше се за принцесата, която водеше в двореца на Малкълм. — Макар Кенет да не знае новината, аз съм напълно съгласен с него. В двореца на краля ще има много врагове на Магнъс, а това може да ви изложи на опасност. Като вдовица на Синклер вие се радвате на завидна мощ и уважение, принцесо.
— Не се бойте, Айнър. Нищо не е в състояние да ме разубеди.
— Не вярвам на това мирно споразумение.
— Човек наистина трябва да се замисли. Въпреки това нямам право да го оспоря, след като е в наша полза. Пратеникът на краля, който пристигна вчера, за да покани Кенет в двореца, ни помогна най- неочаквано. Кенет не можеше да ме спре да тръгна, тъй като замина още сутринта… Макар че няма да ми бъде приятно да се срещна с него в двореца.
— Знам, че имахте желание да споделите с него чутото от Торбьорн, но след като не познаваме враговете си и не сме сигурни в правотата на предположенията ни, би било по-разумно да не уведомяваме Кенет за плановете ни.
— Какво е мнението ви за хората на съпруга ми, Айнър?
Йона вдигна поглед към мрачното небе и пожела облаците да се разпръснат, за да позволят на слънцето да ги стопли малко. С Божията благословия студените ветрове можеше да ги подминат и вместо тях да настъпи ранно затопляне.
— Преди няколко месеца бих ви отговорил, че са предатели, мошеници и убийци. — На лицето му се появи усмивка. — Сега смятам, че са предатели, мошеници и убийци… но не всички. Те са като нас, викингите. Има добри, има и лоши.
Йона се засмя.
— Боя се, че майка ми няма да се зарадва на откритието ни, приятелю. Но истината е, че съм напълно съгласна с вас. Между тях има добри и лоши. Много от тях смятам за свои приятели.
Викингът кимна.
— Имам доверие във вашия съпруг.
— Аз също — промълви тя. — Затова вярвам, че е жив.
— Щом е така, ще го открием. Един от нашите кораби се движи напред, за да разузнае положението.
— Както винаги, изпреварихте ме, приятелю.
Йона го потупа по ръката, опитвайки се да отърси съзнанието си от мисълта за Магнъс. Ако мислеше прекалено много за него, щеше да бъде по-уязвима и сетивата й щяха да се притъпят. Предстоеше й важна битка, битката на живота й, за да намери съпруга си. Независимо че оръжията й бяха предвзетите думи, сведените очи и лукавите усмивки, тя щеше да научи доста неща за него. И тогава…
Айнър наклони главата си, забелязвайки болката в разсеяното й изражение.
— Винаги ще ви служа вярно, принцесо, както и целият ми род.
— Знам. Никога не съм се съмнявала във верността ви. Но ние имаме врагове, Айнър. Магнъс също. Трябва да побързаме, за да го намерим.
Отново погледна сребристите облаци, които ги обгръщаха подобно на разбушувалото се море.
Пътуването с кораб по източния бряг на Шотландия към двореца на Малкълм им отне само три дни. За викингите това не бе дълго плаване, но размътените зимни води отклоняваха неведнъж кораба от курса му, докато ледените ветрове им създаваха големи ядове.
Морето често удряше и понасяше кораба, като го накланяше ту на една, ту на друга страна в опитите си да го завлече в дълбините си. В най-критичните моменти Айнър нареждаше на принцесата да се скрие долу, а самият той се покатерваше по въжетата, за да спаси платната от силните вълни на Северно море.
В една ясна студена утрин, последния ден от декември, огрявани от слабото зимно слънце, те се насочиха към скалистия бряг, където бе дворецът на Малкълм. Щом вдигнаха шотландския боен флаг и викингския кръст, една голяма лодка заплува към тях, за да ги посрещне. Това бе едновременно проява на учтивост и на предпазливост. Нито един гост, независимо от ранга си, не можеше да слезе на сушата без този специален поздрав, който осигуряваше защита на владетеля и придаваше официален тон на посещението.
Войникът, който ги приветства, облечен в шотландското каре в цветовете на Малкълм, на което бе изобразена корона, огледа посетителите, после се поклони ниско пред Йона.
— Добре дошли, лейди Синклер, принцесо на Исландия. Вашият пратеник ни съобщи радостната новина
