крепостта.
Вместо това, Магнъс бе тръгнал към сметището на гърба на замъка, далеч от шпионите на барона, неговото семейство и гостите му. Тук щяха да дойдат каруци, които да съберат сметта и отпадъците, за да ги извозят вън от пределите на замъка.
Късметът не му изневери. Точно в този момент товареха една кола с боклук. Магнъс сбърчи лице от погнуса при вонята от сметта, която се хвърляше е лопати върху дъното на каруцата. Но това беше най- безопасното убежище за него. Той стисна зъби, свали шлема и ризницата и зачака удобен момент, за да скочи в колата. Такава възможност наистина му се удаде — когато боклукчиите приключиха и се оттеглиха, при което единият от тях даде знак на коларя да тръгва.
Поемайки дълбоко дъх, Магнъс хукна след каруцата. Той се метна върху нея и се озова в най-мръсното място, което някога бе виждал.
Като се опита да не диша възможно най-дълго време, Магнъс сви краката си и се зарови още по-дълбоко в отвратителната смърдяща купчина боклук. Преди да си поеме дъх, той направи малка дупчица в сметта, за да диша малко по-чист въздух. Костваше му доста усилия да не запуши отново носа си…
Двама войника спряха колата и всеки от тях пъхна меча си в миризливата купчина боклук. Но те бързо се отдръпнаха и махнаха на коларя да продължава, като здраво стискаха носове.
Колата се заклатушка покрай стените на замъка и се насочи към предната му част. Точно преди да подмине главния вход, гръмнаха тръби. Високите порти, обковани с желязо, се отвориха със силно скърцане и от тях изскочиха няколко конника, които се пръснаха във всички посоки след подвижната вертикална решетка на крепостната врата.
Някакъв човек се показа след тях и застана на най-горното стъпало. Той беше едър широкоплещест мъж, облечен в черни дрехи, а в гъстата му черна коса светлееше само един прошарен кичур. Лицето му се бе сгърчило от гняв, а мощният му глас прозвуча дрезгаво, когато извика на подчинените си. Тропна с крак по най-горното стъпало, размахвайки сабята си и бълвайки ругатни.
— Намерете го, да ви вземат дяволите! Ще опека живи тези, които го оставиха да избяга. Ако искате и вас да ви сполети същата участ, оставете затворника да се измъкне. Искам да го доведете жив!
Ревящият му глас изплаши гарваните на кулата и те заграчиха ядосано, кръжейки над замъка, а тяхната лъскава черна перушина заблестя на слънцето.
Магнъс очакваше някой пак да спре колата за проверка, но никой не се доближи до нея. Само няколко свирепи погледа проследиха боклукчията и неговия клатушкащ се вонящ товар.
Докато каруцата се изнизваше през главния вход, Магнъс мислеше за отколешния си враг. От много години се съмняваше, че подлият барон на Нортумбрия е причина за смъртта на родителите му. В душата му се надигна омраза, която измести на заден план всичко останало, и дори отрупалият го боклук не му се струваше тъй миризлив.
От две години не беше виждал барон Урдрик Килдър, най-силния военачалник на крал Тостиг, но той не бе се променил много. Широкото му лице бе жестоко насечено от саблени удари, но белезите се бяха врязали в плоските му черти. Очите му бяха винаги силно присвити, сякаш подозираха целия свят. За злословниците бе зъл, за привържениците си — също. Магнъс го презираше, но не с хладнокръвието, с което човек се отнася към врага си, а с изгаряща омраза, която го караше да се измъчва.
Както повечето хора, Магнъс също знаеше за порочните влечения на барона към малки момчета и момичета, които изчезваха безследно, след като им се наситеше.
Страстта му да измъчва другите бе известна на всички. Особено му допадаше смъртта чрез удушване, когато свързваха краката на жертвата с примката около врата така, че всяко движение би я стегнало. Тази смърт беше изключително мъчителна и бавна. Урдрик често проявяваше жестокостта си, тъй като изтезанията бяха обичайният начин за получаване на сведения. Но баронът предпочиташе да измъчва деца. Говореше се, че обичал да се храни, наблюдавайки ужасната смърт на някой клетник. Военачалниците му също бяха смъртно опасни. Магнъс съзнаваше това. Но той ненавиждаше Урдрик, защото се гавреше с невинните.
Когато колата зави след подвижния мост, замъкът и хората в него изчезнаха. Все още се чуваха викове и тропот на тичащи мъже, но никой не се приближи до каруцата.
Магнъс се подготви за едно противно, смрадливо пътуване.
Нито Магнъс, нито подчинените на барон Урдрик забелязаха продавача на коне, който обръщаше повече внимание на обстановката, отколкото на коняря, който му плащаше в злато за двата жребеца. Никой не предполагаше, че този мъж е викинг, тъй като косата му бе боядисана с въглен, а и лицето му беше почернено.
Но когато конярят се обърна, за да каже на търговеца, че ще купи още от неговите прекрасни коне, онзи вече беше изчезнал. Той сви рамене в почуда. Беше направил изгодна сделка и затова не се ядоса. Този продавач можеше да се появи отново.
Викингът се затича презглава към коня, който бе вързал в гъстата гора, недалеч от замъка на барона. Приведен плътно до жребеца, той го сръга в хълбоците и препусна в галоп към морето.
След повече от час този конник чу познатия писък на речна рибарка и се успокои. Сигналът беше даден от поста на викингите.
Изглежда, той не се боеше, че може да счупи собствения си врат или този на коня, тъй като се спусна по почти отвесната скала надолу към брега. Животното едва-едва успяваше да се задържи на крака.
Един викингски кораб се люлееше в дълбоки води далеч от скалите, докато предната му част във вид на щит го пазеше от шибащия вятър и от вълните на огромното Северно море. Бяха се осмелили да дойдат доста на юг в своето издирване. Натоварени с богата плячка, те очакваха само последния член от екипажа е парите от продажбата на конете, които той беше откраднал от някакъв васал на барон Килдър.
Една малка лодка дойде да вземе мъжа от брега. След като се качи на борда на кораба, той веднага отиде при капитана.
Айнър отвърна на поздрава му, изненадан от неговото явно вълнение.
— Е?
— Нося новини, лорд Айнър. За Магнъс Синклер.
Магнъс остана в миризливата каруца, докато тя стигна до сметището. Него всъщност не го интересуваше къде се намира — достатъчно беше, че не се вижда замъкът на омразния барон.
Когато каруцата забави ход, обонянието му вече бе станало безчувствено към вонята и цялото му тяло тънеше в мръсотия. Той така гореше от нетърпение да се освободи и да се върне в земите на Синклер, че не забелязваше почти нищо около себе си. Щом каруцата спря, върху лицето му се изсипа още по- отвратителна помия, затова затаи дъх. Нямаше никакво намерение да убива коларя, но ако се наложеше, щеше да го стори. Наоколо цареше тишина. Зачака с наострен слух. Разтревожи се, че мъжът не изхвърли товара си веднага. Дали не беше разкрит?
Слънцето сипеше жарките си лъчи и от боклука започна да се вдига пара. След като най-после реши, че коларя го няма, Магнъс се измъкна от миризливото си убежище. Пред очите му се откри един ров, над който се издигаше истинска планина от кал. Ето къде щеше да бъде изхвърлен, след като коларят изправи колата. Не! Беше преживял достатъчно.
След като подаде едното си рамо, той заизвива тялото си така, че стъпалата му се смъкнаха от открития край на каруцата. За миг се спря и огледа внимателно околността. На вонящото сметище не се виждаше жива душа. Продължи да извива тялото си напред-назад и наклони колата надолу. Голяма част от товара се плъзна заедно с него и отново го покри. Замръзна на място, когато крантата, която теглеше каруцата, затропа с копита, но пак не се появи никой.
Стори му се, че е изминала цяла вечност, когато отново се размърда и лазейки по корем, стигна до другия край на каруцата, след което прибяга към една рядка горичка. Когато се скри сред дърветата, Магнъс се спря, за да се огледа наоколо. Вдиша някаква позната щипеща миризма. Наблизо имаше работилница за щавене на кожи. Не бе никак чудно, че имаха сметище точно на това място. Нито един човек, който цял ден работи със сурови кожи, не би почувствал задушаващите миризми. Но тук някъде трябваше да има вода. Всеки кожар се нуждаеше от вода и огън.
Приклекнал ниско, Магнъс разгледа околността. Вляво, на немного голямо разстояние от него, се виждаше някаква паянтова колиба е чимов покрив и каменни стени, а грубо изработената врата бе счупена
