положение. „Дунав — мост, обади се!“, викаше Джими настойчиво, докато чуха отзива: „Мост между партньори.“ Данмарк нареждаше да теглят направо в Профилакториума.
Джими се изправи на ръба на банкета, откъдето над гривата на върбите се откриваше панорамата към великата река. Нещата се подреждаха, макар бавно и незабележимо на пръв поглед, във вярната посока. Носеха се по течението на времето като вълните долу и нищо не можеше да ги спре. От теб се иска да водиш лодката си умело, нито в средата на талвега, в големия бързей, нито близо до опасните крайбрежни плитчини. Ако имаш късмет, око и усет за природата на нещата, няма начин да не успееш.
Една пътека, отъпкана от подметките на шофьорите, слизаше между храстите на малка тераса, надвесена над брега. Там стоеше Луков, загледан към силуета на града, зад който протягаше гръбнак Мостът, стъпил на другия бряг; утринните изпарения, осветени от слабото слънце, го правеха да изглежда призрачен. Само не и за Луко.
— Мамка му и желязо! — каза той. — Плаче за електрожен!
— Млъкни, дивако! — каза му Джими, като застана до него. — Стига вече сме рушили, събаряли. Време е да градим.
Двамата се закопчаваха в движение, докато се прибираха в кабината; стартерът зави настървено и машината отлепи колела от асфалта.
2. Първоначалното натрупване
Като се спусне от високото плато към реката, крайградската магистрала описва почти пълен кръг на Колелото и излъчва отклонения, като спици, в посоките към Тутракан и Силистра, Добрич и Варна, както и към близките лозя и вилните парцели наоколо. Районът, известен като Дунав — мост заради огромния мост, стъпил отсреща в Румъния, бе територия, още ненанесена в общинския кадастър, с неясна инфраструктура и временни постройки. Две бензиностанции изглеждаха по-солидни с бетонните си козирки и кетонените площадки; останалото бяха капанчета, бараки и бирарии от ламарина и азбестови плоскости; снекбар „Далас“ пък имаше покрив от тръстикови рогозки. Пейзажът около Колелото изглеждаше унил и хаотичен от купищата разнороден боклук, до който никога не бяха достигали колите на службите по чистотата. Разнообразяваха го тук-там цветните билбордове на „Кока-кола“, „Марлборо“ и сребристо синкавият изглед от далечна северна Карелия, рекламиращ гръцки цигари. Не се срещаха пътни знаци на височина човешки бой; оцелели бяха единствено надписите на български и латиница високо горе на жиците, опънати между стълбовете на магистралното осветление тип триглав питон.
Малко преди Колелото Джими даде знак на Луков да обере газта и да внимава да не задминат отклонението към Профилакториума. Минаха покрай охраняем паркинг за тирове и автовлакове и асфалтовата настилка скоро свърши, продължена от тревясали коловози, по които личеше, че не е имало сериозно движение напоследък. Скоро се показа и самият Профилакториум, двуетажна сграда с недовършен горен етаж, собственост на ловешки чугунолеярен завод, изпаднал във фалит след разпадането на Варшавския договор. Пред една метална врата на склад четеше вестник Данчо Марков, седнал напреки на предната седалка на своето БМВ.
— Трогвате ме с точността си! — каза той, когато паркираха ифата до него. — За всеки случай си бях взел два вестника с кръстословици, докато ви чакам.
— За теб сме готови и в Дунава да скочим! — каза Джими и двамата треснаха длани в гив ми файф, усвоено от времето, когато и двамата бяха играли в институтския отбор по баскетбол.
Пред снажния ръст на Джими митничарят нямаше вид на баскетболист: беше с тънки кости и бледа кожа на лицето, добре обръсната с фини бръснарски инструменти. Гълъбовите му очи, идеално отиващи на служебната габардинена униформа, гледаха леко уморено, което го правеше да изглежда към четирийсетте, макар да бе само година по-голям от Джими. Нямаше никакви пръстени, ланци или други златни украшения, каквито носеха по-непредпазливите и суетни митничари; Данмарк избягваше дори електронните часовници с пъстри циферблати и много екстри по тях, а носеше още ленинградския „Луч“, който бе купил в първи курс на следването си от продажбата на ксерографирани записки.
Поклонник на европейския стил за деловитост и пестене на време, той отвори незабавно склада и показа стоката. Бяха немски фризери, хоризонтални и вертикални, по четиринайсет от двата вида, със сменени агрегати; от вътрешната страна на вратата на всеки бе залепена гаранционна карта с указания за експлоатация на немски и български, която предизвика възхищението на Джими.
— Гледай го бе, немеца! Помислил за нашенския купувач! Евалла, евалла!
— Че как! — каза Данмарк. — Трябва да престанем да се учудваме. Когато прави нещо, европеецът или го прави както трябва, или не!
— Всъщност, като помислиш, разноските по това картонче са нищо — съгласи се Джими. — Все едно за визитка. Но се печели престиж.
— Западнякът е разбрал тайната на детайла — отбеляза Данмарк. — Вътрешно той си е като нас, с нищо не ни превъзхожда, но знае къде да сложи лустрото, да ти привлече окото с амбалажа. А ние сме си мърльовци, караме как да е и светът ни презира. „Добрият кон под съдран чувал се познава!“ Като чуя тая нашенска дивотия, направо побеснявам. Превеждал съм я на чужденци, те мигат като малоумни: „Варум?“ Къде си тръгнал на пазар със съдран чул? И са прави.
— Така е.
Прехвърлиха фризерите в търбуха на камиона и отпратиха Луков да ги чака на Колелото, в снекбара, а двамата тръгнаха да обходят двора на Профилакториума и да обмислят какво трябва да се направи в новата база. Незабавно според Данчо трябваше да намерят пазач, ако не искат да бъдат тарашени от бандюгите по два пъти на нощ. После да се огради мястото със солидна ограда, като тухлено — бетонните стени, които издигат сега баровците около имотите си, с алармени инсталации и скрити камери, колкото и да струва една подобна инвестиция. Трябва да се подменят вратите на долния етаж с блиндирани рулетки и друга охранителна техника.
— Но това са много пари! — възкликна Джими. — А ние още нямаме никакъв документ за собственост. Не се знае ловешкият завод дали няма някой ден да се размърда и да потърси имота си — все пак пари са хвърлили навремето, имот е това!
— По принцип си прав — каза митничарят. — Нищо не е сигурно в днешните времена. Каквото помислиш, възможно е да стане, както е възможно и да не стане. Играем фифти-фифти! Но аз съм човек на риска! Ако можех, щях да рискувам и да се хвърля, имот е това, както казваш, не е за изпускане. Лошото е, че съм под лупа, всяка моя крачка се следи. Затова разчитам на теб, приятелю, няма що да се лъжем! Мисля, че съм пределно ясен!
„Приказваш, защото всъщност не даваш нищо — помисли си Джими. — А само тая ограда ще ми струва едно пет хиляди марки. Освен ако не взема да я направя от щанцованата ламарина.“
Бе се сетил, че в механичния цех при матриците имаше няколко тона неръждавейка, шестмилиметрова, с размери хиляда и триста на хиляда и осемстотин, от която можеха да станат платна за ограда, обрамчени с трийсетмилиметров винкел.
Данмарк намери идеята му за приемлива. В края на краищата оградата не може да спре крадеца, но внушава уважение към чуждата собственост, има, така да се каже, възпиращо — възпитателна цел. Трябва да очертаят границите, нищо, че още няма кадастър; един ден все ще го има и тогава ще се съобразят със статуквото, законът дава предимство на солидно построеното, приема го най-накрая и го узаконява. Няма защо да се плашат от санкции, от глоби или закани, че ще пратят багери или фадроми да разчистват направеното без разрешение. Това са пропагандни трикове на чиновника. Да си видял някъде съборена незаконна постройка? Не си и няма и да видиш. Чиновникът мята гръм и мълнии не от вярна служба на закона, а за да си получи своето — това са правилата на бюрократичната държава.
— Говориш против чиновника, но и ти си чиновник! — засмя се Джими.
— Естествено! Нашето царство настъпи. Казвам го като констатация. И не искам да те отчайвам, но шансовете ти да станеш дребен капиталист поне засега са около нулата. Чиновникът няма никакъв интерес да те изпусне от ръцете си; да ти даде глътка въздух, та да стъпиш на краката си. Ще ти пречи да печелиш търгове, ще смъква по три кожи от гърба ти с данъци и лицензи, ще ти лепи мита и бандероли по стоките и ще се радва да чуе, че се предаваш, че напускаш играта.
— Така е. Милион пъти ми е идвало да се оттегля, да плюя на всичко и да заживея като обикновен
