човек.
— Като обикновен дембелин, рожба на социализма? — засмя се митничарят. Беше запалил тънка кафява цигара от ароматен тютюн, който се усещаше дори в широкия двор; нямаше вятър и димът се виеше около двамата и ги забулваше в едва забележимия си тюл.
— Не, драги — продължи Данчо. — Ние не сме обикновени човеци, ние с теб сме белязани със знака на успеха.
— И аз тъй приказвам, когато има кой да ме слуша, но вътрешно си знам, че…
— По-умни сме от другите — това е началният ни капитал. Останалото е въпрос на воля и самодисциплина. Аз имам вече две дузини касети от пленарната зала и като остана свободен, си ги пускам и наблюдавам внимателно. Жена ми побеснява и бяга в другата стая, но аз наблюдавам. Трябва да ти кажа, че пленарната зала ме зарежда с положителна енергия!
— Хайде бе! — Джими прихна, развеселен. — Там няма и пет човека свестни!
— Съотношението е като навсякъде. Аз гледам останалите. Пълен боклук, случайно попаднал откъде ли не. В политиката няма случайности, но гъмжи от случайни хора. С какво ни превъзхождат — теб и мен? С нищо. Случайно попаднали на гребена на вълната.
— Данка, ти ме разби! Депутат ли си намислил да ставаш?
— Един ден — може би! Засега да бъдем реалисти, да не се хвърляме нависоко, а да градим основите.
— Първоначалното натрупване…
— Цел! И воля към целта! Ако не сме глупаци, трябва да мобилизираме енергията си и да не се занимаваме с нищо друго. Ясен ли съм?
— Превзе ме без бой! — каза Джими и разтърси енергично лакътя на митничаря. Имаше нещо наистина природно заложено в тия мъже с ръста на Наполеон, психолозите са прави. Данчо Марков бе незабележим в първите семестри на следването, един от сивата маса, а завърши като най-богатия и авторитетен абсолвент и неформален лидер на випуска. Беше роден в едно от никополските села, потомък на селски род, чието начало се губеше поколения назад в черноземните крайдунавски бразди. Никой вече не можеше да каже откъде се бяха взели тази амбиция и воля за преуспяване у слабото, с бледа кожа момче, което страдаше от студова алергия и не пропускаше нито една грипна вълна. Забелязаха го най-напред на купоните по студентските квартири, когато с лекота припечелваше по една-две стипендии на вечер от победите на бридж-белот. После почнаха да го викат на по-избрани сбирки на покер при доцентите и професорите от института, за да достигне накрая до екипа на партийния шеф на окръга. Понякога го разбуждаха посред нощ, мерцедес го чакаше пред квартирата и го отнасяше в резиденцията в Липника; шефът беше със силно обтегнати нерви, не можеше да спи и до разсъмване искаше да играе белот, най-елементарен белот, и се радваше като дете, щом спечелеше. Данчо и другите двама от карето обикновено се сговаряха с погледи и докарваха играта дотам, че винаги оня да спечели; това им осигуряваше обилни топли закуски в ранните часове на деня и питиета по желание. Няколко пъти остана да преспи в резиденцията. През деня хората от персонала му сервираха в стаята, той се излежаваше в чаршафосаните одеяла от камилска вълна или отвън, в шезлонга на терасата, откъдето се виждаше зеленото кадифе на гората, пробито от покривите на вилите от престижната вилна зона. „Един ден тук ще бъде и моята вила, мислеше си Данчо Марков още в онова време. С какво ме превъзхожда тоя инфантилен шишко, който иска винаги да печели и си вярва на победите? По какъв път бе вървял, за да стигне до тази луксозна сграда, където живееше на държавна издръжка, а покрай него живееха и неговите роднини и приятели? Дали притежаваше лични способности, дарби или свръх умения, или само партийното послушание го бе изнесло на гребена на вълната?“ Бяха вече годините на Горбачовата перестройка, когато недосегаемият прашец от крилцата на партийните пеперуди започна да се рони и отдолу да избива непривлекателната им същност. Свършено бе с досегашната политическа система, това ставаше ясно на всеки мислещ мозък, пък бил той и далеч от активната политика; идеха други времена, с тях щяха да дойдат и други хора. „Аз ще постигна същите цели с други средства, казваше си Данчо Марков, комунистите разчитаха на връзкарството, моята сила ще бъдат парите.“ И когато се дипломира, отказа асистентското място, отхвърли и други предложения за научна кариера. Избра митницата. Имаше вече достатъчно пари, за да плати избора си, каквато беше практиката. И ето, вече десетина години се изнизаха, откакто носеше гълъбовата униформа, имаше вече солидна сметка в австрийска банка, притежаваше и мечтаната вила в Липника, недалече от старата партийна резиденция. Но той не бе глупав и знаеше, че в Българско е некрасиво да притежаваш, да си богат и това да ти личи. Затова живееше като скромен чиновник в панелен апартамент на комплекса „Чародейка“, не посещаваше луксозни заведения и коктейли, носеше стария часовник с проста кожена каишка и караше невзрачно БМВ, модел осемдесет и пета година…
БМВ-то ги смъкна до Колелото. Ифата бе паркирана близо до „Далас“, в прашния буренак, но от Луков нямаше и следа. Джими остана да го чака под тръстиковия навес, като предложи на митничаря да хапнат нещо, отдавна минаваше обяд. Данмарк отказа: не сядал в заведенията на района, не се знаело колко скрити камери го дебнат да попадне в полезрението им. Отпраши по отбивката към Моста.
Джими си поръча пица с филе и бира „Хайнекен“ в кутия, обикновено не си позволяваше тоя разкош, но след напрежението напоследък се нуждаеше от малко отпускане, от релаксация. Изцеди кутията до капка и я изпи бавно, а Луков още не се появяваше. Дано не се е запило някъде говедото, започваше вече да се безпокои. Извади мобифона и реши да го повика с пейджъра. Набра ядосан текст: „Говедо къде блееш чакам.“ И се засмя на екстравагантното съчетание между едрото рогато и овцата.
По това време Луко Луков бе в бинго залата до Пантеона на възрожденците. Надяваше се да довърши линия, но пейджърът му попречи. „Побарал съм ви майката“, каза той срещу всички зли сили, които непрекъснато се бъркаха в живота му, но след като помисли, напусна залата, влезе в едно такси и пое към „Далас“.
Седмица след кражбата на прасетата Дамян Диамандиев отиде при следователя Буйнезов да провери за резултата. Молбата му стоеше на същото място в папката, където Буйнезов я беше оставил.
— Поне прочетохте ли я? — попита Дами, като се мъчеше да сдържи раздразнението си. Но чувствителното ухо на следователя, обучено да долавя и най-тънките нюанси на критика към институцията, го регистрира.
— Какво искаш да кажеш, че получаваме заплата, за да си чешем таратанците? Още една жертва на медиите! Скапаните медии ви внушиха, че органите са длъжни за нула време да откриват и залавят престъпника! Че това и по времето на Шерлок Холмс е ставало за сума време! Вие искате с магическа пръчка да… Ама нямаме магически пръчки. За съжаление.
— Искаме да видим поне, че нещо се прави — каза Дами.
— Прави се! Ето: ако разбираш от файлове, ще разбереш, че се прави!
Той изтрака на клавишите файла на молбата и Дамян видя на монитора шрифта на пишещата си машина. Екранът светеше с цвета на застояла вода в канцеларска гарафа, по рамката му от графитна пластмаса личеше, че отдавна не е минавала меката кърпа на чистачката.
Стана ясно, че оглед на мястото не бе извършван, колите на полицията били малко, бензинът — под лимит, който свършвал още в първата десетдневка на месеца, приоритет на следствените органи били престъпления, свързани с пряко нарушение на правата на личността, тоест убийство или телесна повреда, останалите чакали реда си. Но молбата бе въведена в компютър и имаше файл.
— Колата ми е отвън, да прескочим за час, ако няма полза, няма да има и вреда — предложи миролюбиво Дами.
Буйнезов пренавиваше ролка в следователския касетофон, пъхна я в картонения калъф и я надписа с флумастер, като не забрави да нанесе файла в съответните квадратчета. Вършеше рутинни действия, докато съобразяваше какво да отговори на предложението на Диамандиев. Не го познаваше, но нещо познато звучеше във фамилното му име, току-виж, че излезе някоя важна птица или нещо подобно, трябва да се мисли с няколко хода напред, днешните мътни времена го изискваха. Диамандиев, Диамандиев… Не беше ли Диамандиев оня, дето иска да купи ЗАР за един долар и се върти из Координационния съвет на СДС, да го благословят един ден, като се стигне до търговете? Джими Диамандиев, дето има една яка булка, която държи пицарията на Овчи пазар, ами да! Джими трябва да му е брат, приличат си…
— Джими брат ли ти е? — попита Буйнезов.
