Дами кимна.
— Дедукцията работи! — Староханският Шерлок се засмя, доволен от попадението си. Беше от няколко години в града, познаваше жителите му, но някои му се изплъзваха — десетина хиляди са все пак.
— Защо не те знам тебе?
— Живея в Градуил — каза Дами. — Баща ми е зле, помагам му да се посъвземе.
— Да прескочим тогава, за твое успокоение. Виждаш при нас как са нещата, двама души сме с един колега — къде по-напред да идеш, слънце да си, не можеш всичко да огрееш. Престъпниците се прескачат като зайци, кого да заловиш по-напред? Ако го заловиш, съдиите го пускат под гаранция, играем си на котка и мишка… Абе майката си сексило, дето викат тийнейджърите. Аз например не съм длъжен да се занимавам с оперативна дейност, ами като оперативният е един и от три недели е на семинар? Какво да правим, питам те аз!
— Не знам — каза Дами.
— Не те питам, казвам, за да се знае.
Буйнезов заключи компютъра и го покри с мушамен калъф, превключи телефона на автоматичния секретар, облече шушляковото си яке. Беше едър мъж с наднормено тегло, натрупано в депа около кръста и седалището. Когато седна в ладата на Дами, регулиращото устройство на облегалото изтърва два зъба и едва задържа на третия от натиска на масивния гръб. Дъхът му миришеше на деликатесен шпек и препечени филии…
Това, което преди седмица бе приличало на свинеферма, сега вече имаше вид на случайно нахвърляни в полето корита, части от тараби, прокъсана покривна хартия, импрегнирана с асфалт. На тръгване камионът на крадците бе закачил дървената рамка на портата, сега тя лежеше с пречупен ъгъл, набит от гумите в земята. Нови крадци бяха минали по-късно и бяха отнесли оградната мрежа и здравите мертеци на навеса.
— Лунен пейзаж! — каза Буйнезов, застанал на границата на имота, без желание да пристъпва по- нататък. — Оставя ли се стока в тоя лунен пейзаж?
— Имаше един пазач, но въпреки това…
— Лъвове и тигри да сложиш пазачи, гаранции няма, драги, няма защо да се лъжем. Напразно си хвърлял грешни пари за частен бизнес. Там ти е грешката.
— Някога тук е била градината на дядо ми — каза Дами. — Имало е и кошари, и бъчви с вино е държал — имало е дълбок зимник, — и не се е чувало някога да е изчезвало нещо…
— Кога е било то? Ти си историк, по-добре знаеш от мен: преди новата ера! Други българи са били ония, някогашните, няма що да се лъжем; ние нямаме нищо общо с тях!
Буйнезов можеше още да излага мислите си на глас, но забеляза, че Диамандиев бе отишъл към дъното на двора, където стърчаха кофражните колони на бъдещ строеж; като гледаше в краката си, за да не си измърси кубинките, той се приближи до него.
— Модерна ферма, както виждам. За пет хиляди бройки, нали?
— Достатъчни са и стотина — каза Дами.
— Решил си да ставаш чифликчия. Да речем, че си прав: няма работа за историци, минаваш в аграрния сектор, добре. Но виждаш — цената на свинското пада, всяка вечер по телевизията го казват. Имаме по- голяма сметка да си го внесем, отколкото да се бъхтим като глухи петли!
— Е, какво? Да скръстим ръце и да чакаме всичко отвън? — Дами усети, че тия безсмислени разговори вече го изнервят.
— Не! Само казвам. То си е твой проблем.
— По-добре да видим за какво сме дошли — дръпна се Дами и се наведе над следите, оставени от грайферите на камиона. — Няма ли да заснемете все пак някакви следи, отпечатъци?
— Какви следи?
— На тия гуми. Тука са дошли с камион, грайферите още личат.
— Грайфери — много! Милион грайфери минават по пътищата, можеш ли да им уловиш края?
Дами съгледа аерозолната опаковка и я подаде на следователя, като я държеше за връхчето, за да не остави отпечатък от собствените си пръсти.
— Нервнопаралитичен газ — констатира Буйнезов, помириса бомбичката и я изхвърли. — С него действат напоследък. По-рано биеха със спринцовки, сега спреят излезе на мода.
— Вземете я за веществено доказателство.
Погледът на следователя говореше повече от красноречиво: за един камион прасета никой няма да се занимава с лаборатории, изследване на отпечатъци, ровене по картотеки; един ден престъпникът ще падне в капана и сам ще изпее всичко, тогава ще му се притурят и прасетата от Градуил; живеем във време на бум на престъпността, няма що да се лъжем. Населението претръпна, почна вече да не се жалва на следствените органи, приема го за нормално. Във вилната зона на Стари хан няма вила, необрана досега поне по пет пъти. Някои оставяли пари на масата и бележки за крадеца: вземи, почерпи се за наше здраве, но не я запалвай. Друг сложил капсул-детонатор с тротилова шашка в транзисторно радио, намериха едно цигане с откъснати китки, умряло от загуба на кръв. Осъдиха виладжията на година и половина и да плати кръвнина на ромското семейство три хиляди марки. Виличката не струваше и две хиляди…
Буйнезов се настани в колата, попълни данните в констативния протокол, повика Диамандиев да го подпише. Никой не можеше да санкционира следователя за незаловен крадец, но за неизряден протокол можеше да има неприятности с началството.
В три следобед имаше два автобуса от Търново за Стари хан — един изтощен „Чавдар“ на държавната автомобилна компания и рециклиран мерцедес на частната фирма „Златев“. Стела се настани в мерцедеса, другата кола замина, а Златев — или неговият шофьор — някъде се бавеше и малкото пътници започнаха да поглеждат часовниците си. Най-после се зададоха двама мъже, една жена в униформа на полицай и още една, с контрольорска лента на ръкава. Полицайката, яка селянка със седефено червило на устните, подкани пътниците да покажат билетите си. Нямаше човек без билет. Групата се извини за безпокойството и се оттегли, шофьорът притвори вратите и каза повече на себе си:
— До гуша ми дойде! До гуша ми дойде!
Стела се засмя: „До гуша ми дойде“ бе фразата, която доцент Градев обичаше да казва като рефрен към фактите и събитията на днешната действителност. Нейното начало имаше вече стогодишна история — през миналия век сръбският крал Милан подал оставката си, като казал само: „До гуша ми дойде!“ Представяш ли си — доцентът коментираше фразата широко усмихнат — какво му е било на краля, за да изтърси това простонародно откровение, тази метафора на пълното отчаяние! То са били интриги, нерви, загуби и поражения във войни, разочарования от близки, от жени и приятели, безсъния, гастрит и язва на дванадесетопръстника, кариеси и обложен език, хемороиди и гъбички в ушите — огромен куп от негативни емоции, през който монархът се е помъчил да промуши глава, за да поеме глътка въздух. „До гуша ми дойде! До гуша ми дойде!“
Доцент Градев прекарваше две трети от денонощието си над книгите по читални и библиотеки и с удоволствие преразказваше прочетеното, разиграваше комични епизоди, правеше съпоставки, наблягаше на някоя дума или израз, на жест или символ; в такива случаи той се преобразяваше в актьор, в увлекателен разказвач, нямащ нищо общо с представите за семиотика сухар, съставител на книжни текстове от изкълчени думи, най-вече от чужд произход. „Ти си бил само за ВИТИЗ — казваше му Стела, която сама бе правила безуспешен опит за Театралната академия. — Никой ли не те подсети, още в гимназията, че имаш артистични заложби?“ — „Не, не! — Доцентът възразяваше енергично, с лукави светлини в погледа. — Не съм толкова глупав, за да произнасям само чужди мисли.“ Тяхната връзка започна в часовете за упражнения, в междучасията на чашка разводнено кафе, по-нататък продължи в дълги разходки покрай коритото на реката, в проломи между варовиковите скали, където обикновено рядко имаше разхождащи се студенти, повечето предпочитаха изгледите от историческия Царевец. Семиотикът наближаваше четирийсетте, имаше две момчета, вече гимназисти; парите не му достигаха, бе отказал цигарите, пиеше рядко — малка гроздова, две-три кафета на ден. Девизът му беше странен, казваше, че го е прочел в една новела на Борис Априлов: „Далечината е в теб!“ „Далечината е в нас самите! — префасонираше го Сашо Градев за тях, за двамата. — Не навън, към хоризонтите на света, там е хаосът; навътре в душите; при равновесието, в сговор със самия себе си; не е ли там истината?“ Питаше и погледът му беше вдъхновен,
