лошо не мога да кажа, така беше. Ако няма кой да те сложи в списъка, ония горе откъде да те знаят заслужил ли си, прослужил ли си; така беше. Найден Стаевски, кой го знае и него къде е по света; при сина си, казват, бил, синът му завърши „Международни отношения“ и взе дъщерята на Бутански, председател на окръжния народен; посланик някъде трябва да е, консул…
— Найден Стаевски, помня, и за включването в блока се обади, имаше усложнения някакви?
— Големи. Не разрешаваха два апартамента на плоча, но като се обади Найчо, къде ще идат: тогава партията каквото кажеше, смей да й излезеш насреща! Твоите прасета, откраднатите, ако беше тогава, за двайсет и четири, не, за дванайсет часа щяха да бъдат открити, щом партията удари по масата; така е думата де… И тогава се крадеше, кога не се е крало? Какво казва Бисмарк за племето, още миналия век: конекрадците от Долния Дунав… Сега правнуците от Долния Дунав крадат коли, по липса на коне… Отплеснах се.
— Стигнахме до шофьора на Стаевски…
— „Влизай в колата — вика шофьорът, — наредено ми е и прочие.“ Пък майка ти ме гледа и по лицето й минават вълни: бяла, сива, червена; много притеснителна беше, горката, нищо не казва, ама на гледците й изписано: за добро ли те вика или за лошо?… Спокойно, казвам, Найчо няма да трака служебна кола за нещо лошо и незначително. И тръгвам. По пътя опипвам отдалеч ситуацията, задавам отвлечени въпроси на момчето, но то се гъне, не казва. И да знае, казали са му да пази партийната тайна; те подписват и декларация при постъпване, като в милицията: доживотна. От такъв човек не чакай да седне пред твоя апарат и да ти разправя преживелиците си. Затуй нямаме като по другите държави записки на шофьора на еди-кой си или дневник някакъв, страхът ги парализира още като сложат подписа си и — край, губят си паметта като след катастрофа; амнезия се казва, да не дава Господ! По-лошо от склероза… Та задавам си аз въпроси, но момчето няма желание за диалог, прави се, че не знае нищо. По-сетне се разбра, че не се правело, наистина не му било казано нищо по въпроса. Шофьор е все пак, друга социална група, по-нисш персонал от партийната стълба; перестройката не се отнасяла за техническия персонал. Обаче аз не се водех към техническия персонал, аз бях в друг списък. И още като влязох при Стаевски, той нареди никой да не ни безпокои и пусна радиото — вземаше мерки да не ни подслушват. И почна направо, без кафета и коняци, както правеше друг път: явно му беше напечено. „Извиках те, бай Петре, по една задача, която иска светкавично решение: може да я решим още сега или най-късно до утре по това време.“ — „Бре, Найчо, режи изкъсо, че ще дигна кръвното от твоите загадки!“ Той измъкна от бюрото найлон, а в найлона — надиплени пачки двайсетачки, ей толкова дебели, до ръба на каничката. „Тук са пет милиона, вземаш ги, без да задаваш въпроси, твои са от тоя момент и кончено дело!“ По-късно разбрах, че ако някой кажел: къде да сложа подпис, или нещо от тоя род, магията се разваляла: „Извинявай, станала е грешка, как ти беше името? Не се отнася за теб!“ — и прочие и многоточие… А пък на мен направо ми се схвана челюстта, не мога да я отворя, само мигам на парцали — бре, ще ме тресне някой инфаркт или инсулт! Взе Найден шише швепс, наля ми да пийна, отведе ме до вратата и вика: „Утре по това време ще пратя шофьора да те доведе, помислете дотогава вкъщи, утре чакам отговора ти!“ — „Бре, Найчо, туй са много пари!“ — „Много за душманите, бай Петре!“ — „Какво да ги правя, нямам идея?“ — „Търговийка завърти, имоти купи, изяжте ги с бабата, ако можете — твои са, партията смята, че си достоен да вземеш участие в първоначалното натрупване. Точка. Край.“ И прибра найлона с бързината на фокусника Мистър Сенко… На другия ден се качих на рейса… Не, преди туй — нощта! Кошмарна нощ. Двамата с майка ти направо щяхме да откачим. Да ги вземем? Да ги откажем?… Какви са тия пари и защо на мен? Аз съм прост даскал. Бил съм директор, вярно, на прогимназията, ама тя почна да запада по липса на ученици и я закрихме накрая. Не по моя вина, исторически неизбежно. Градуил западна от остаряване на местното население, явлението е повсеместно, не само при нас. „Не си виновен — вика Русана, майка ти, — хората не те упрекват; ако те упрекваха, нямаше да те викат в комитета…“ — „Шт, тихо! — правя й знаци. — Само ти знаеш, че са ме викали. И за какво. И на момчетата не трябва да казваме. Хайде, Дами го няма, но Джимито да не разбере, че от малко си пада по паричките, ще рече: «Вземи ги, тате, да не си луд да ги отказваш!»… Не, Русано, отказвам ги! Вземам рейса още в шест, няма да чакам японската кола. И ще му кажа, че не е за мен на тия години да ставам търговец или капиталист някакъв, капитал ми не трябва. Цял живот ни учеха, че капиталът е потосмукач на народите; цял живот и аз съм учил учениците да стават гробокопачи на капитала, сега какво? Той се оказва жив и здрав, аз ли да скачам в изкопаното?“ — „Мълчи, Петре, не предизвиквай съдбата — дума майка ти, — ще си докараш някой инфаркт, няма да издържи сърцето ти.“ И вярно: после доктор Атанасов бая се чуди: „Ти си изкарал микроинфаркт, за малко да ти се пръсне аортата; трябва нещо да си преживял?“ Не му казах. Как да му кажа? Никой не приказва по тоя въпрос, ако си забелязал, заглъхна всичко — все едно, че не го е имало Стаевски, градския комитет на мраморния площад; площадът стои, ама в комитета сега е пълно с фирми, щанд за конфекция има, некролози печатат на принтер… Както и да е. Не заспахме до заранта. Главата ми — като тъпан: дум-дум, чувам си пулса, по някое време от носа ми закапа кръв, капиляр се пукна и по-добре, че в носа, можеше да е в мозъка; бушонът те е спасил, вика после Атанасов, докторът. Посред нощ излизам на помпата, не бях я зазимил още, подлагам се на струята, дигам фенера като бойлер малко преди да се взриви; миг незабравим. „Русано, ами ако това е нашият звезден миг в живота; всеки човек, казват, през живота си имал един-единствен миг на късмет, когато птицата на щастието каца на рамото му; ако най-подир е кацнала и на нашето рамо, да я оставим ли да изплющи с криле и да отлети веднъж и завинаги?“ — „Не знам, Петре, чувала съм за такваз птица, ама не мога да знам дали е възможна, ти по знаеш; туй, което зная с простия си акъл, е, че имаме две момчета и че бяхме им отворили спестовни книжки още като се родиха, а после всичките им парички ги глътна блокът и сега нямат книжки, ни лев бели пари за черни дни, и трябваше да питаш Стаевски на влог можеш ли да ги туриш и ако можеш, ги тури.“ — „Не, Русано, не! Никъде няма да ги туря, не мъчени пари, от дядо ми съм чувал, са грозни пари, отровни пари, мъка ще дочакаш някой ден от тях, добро няма да видиш. Не! Не!“ На заранта слизам от рейса, пия едно кафе до мраморния площад, там правят еспресо с италианска машина; пия, но не му усещам ни вкуса, ни аромата, горчеше като виетнамското. И съм застанал пред един джам — витрина, насреща се бялнал мраморът, още е рано и никой не се мярка по него, само гълъби, дето мътят горе при часовниковия механизъм. По едно време дойде колата, докара Найден Стаевски; той ме не види, че съм зад джама, но аз го проследих стъпка по стъпка. И — през площада, по него, по него, той влиза в кабинета, още си сваля пардесюто, аз отварям вратата, подавам глава и викам, та цял се треса: „Не! Не! Не, Найчо, чуваш ли?“… Тряс вратата, затварям, изтеглям се назад, навън съм вече, на площадката, и усещам как се свлича товар от раменете ми, как ми олеква, криле ми растат, ще полетя нагоре, над мраморния площад, високо към часовниковия механизъм…
3. Без задръжки
Най-сетне дойде вест от следователя Буйнезов и Дами Диамандиев тръгна за Стари хан. Тръгна една заран с ранния автобус, който обираше пътниците от селата между Градуил и града; беше препълнен със сънен народ, останал без поминък на село и поел да си търси късмета в по-голямото селище — без надежди за голям успех, ако се съдеше по лицата на мъжете и жените, полюшващи се безмълвни в утринната дрезгавина. С тягостно чувство в душата Дами пристигна при мраморния площад, където бяха градските служби и учреждения; имаше повече от час до работното време на чиновниците, той си купи вестник и влезе в кафе „Бруклин“. Това бе кафето, от което преди време баща му бе дебнал партийното началство, за да изтърчи и му извика своето открито „Не“ — неговият първи публичен жест срещу партията, която бе подкрепял още от младите си години. Като мислеше за тази случка, Дами се улавяше, че ту му ставаше смешно от детинско — трогателния наивитет на стария, ту го обземаше внезапна жал като към един несретник, жестоко изигран от съдбата в залеза на живота си. Имаше и такива партийци като баща му, разочаровани след провала на идеала им, подир който бяха вървели десетилетия с послушанието на деца, водени за ръка от учителя, на когото бяха вярвали във всичко, но според Дами те бяха единици. Повечето още носеха червените си билети в портфейлите или ги заключваха в чекмеджетата с вярата, че ще им потрябват отново някой ден. Те гласуваха по изборите с червената бюлетина, защото искаха да продължат да живеят, както бяха живели досега: партията — държава да се грижи за тях, да решава съдбите им вместо тях, да мисли вместо тях. Те бяха станали партийци не от порива към вечна правда, братство и справедливост или от състрадание към бедните си братя, а за да станат богати самите те. Бяха проумели с хитроумна и алчна пресметливост, че бе дошло времето, когато можеше да се живее добре и без да се
