пролива пот в браздата или в работилницата. За пръв път един по-широк слой от населението се стремеше към властта, защото очакваше от нея да постигне печалби, каквито трудно се постигат с почтени средства и за кратко време. Затова стремежът към членство в партията не бе секнал повече от четири десетилетия: от осем милиона българи милион и половина редовно плащаха членския си внос, останалите членуваха в нейните ОФ, профсъюзни или комсомолски подразделения. Дами се опитваше да разбере основанията им: хората бяха лишени от частна собственост, не можеха да водят самостоятелно и независимо съществуване; те разчитаха само на единствения си работодател — партията — държава. Тя им даваше хляба и разрешителното за жителство, от нея зависеше в какво жилище ще живеят, какво образование ще получат децата им, каква кола ще карат или колко време ще чакат, докато си я купят. Срещу партийните добрини се искаше само да бъдат сплотени под знамето й, да ръкопляскат на вождовете й и по празниците да манифестират по мегданите с плакати и книжни цветя, а най-важното — нито за миг да не им минава през ума, че може да има и други пътища освен пътя, по който ги води партията — прав и гладък като мраморния площад насреща. Дами се усмихваше в себе си от гледката на мегдана. Някога тия пет-шест декара бяха постлани с полирани плочи, защото Стари хан трябваше да има площад като правешкия; по него време всяко по-голямо населено място се равняваше по родния град на човека от народа. Стари хан нямаше вода за пиене по половин година; нямаше канализация и улиците му бяха без настилка, учениците му учеха на три смени по липса на класни стаи, но партийната повеля бе изпълнена: надойдоха майстори — павьори от региона и от съседните окръзи и наредиха мрамора върху циментени възглавници с фуги от мозайка и зелена декоративна боя. По средата издигнаха паметник на незнайния покорител на Космоса — бронзов мъж с мотоциклетна каска, на когото дълго време староханчани викаха Буцата. (Фигурата от бронз бе стъпила върху чугунено земно кълбо в модерната геометрична форма декаедър; това десетостенно тяло повече приличаше на буца пръст, откъдето дойде името му, употребявано в разговорната реч на гражданството.) Но както гласи библейското правило, нетрайни са делата човешки. Сега мегданът отсреща имаше унил, невзрачен вид, плочите бяха разкъртени, почупени и надупчени от въздействието на природните стихии; по фугите растеше троскот и пача трева, а Буцата изчезна една нощ, заграбена от стоманената лъжица на незнайна фадрома. Тя бе апетитно парче цветен метал и не можеше да остане незабелязана от бизнесмените, които събираха медни и пиринчени суровини, изливаха ги на слитъци и ги прехвърляха през западната граница по посока на босненския военен театър, където се превръщаха в гилзи. На мястото на паметника тъмнееше плитък кратер, останал като след падането на мини — метеорит.
Дами допи кафето си и погледна към стряхата на общинската сграда. „Часовниковият механизъм“, както му викаше баща му, бе неподвижен: времето бе спряло за Стари хан, двете стрелки, верни на гравитационния закон, висяха надолу към цифрата 6…
Буйнезов се появи в коридорите на следственото някъде към осем и двайсет. Беше в добро настроение; от избръснатите му бузи полъхваше на доброкачествен мъжки парфюм.
— Агрономе, ще черпиш! — каза той, като видя Дами. — Заловихме го, твоя свински герой! Окафезихме го! След малко ще ви устроя една очна среща!
Дами не сметна за необходимо да опровергава, че не е агроном; изчака го да подреди бюрото си и да вземе ключа за арестантската килия. Мислеше, че ще тръгнат към мазето, но се изкачиха на таванския етаж; поради пренаселеност на подземните килии бяха открили няколко нови и на тавана. Буйнезов отключи и го пусна да влезе.
Един рус мъж с подпухнало лице и с херпеси на устните се надигна от пружинената кушетка и го повика по име:
— Даме, ти ли внесе гаранцията?
Беше Луков, братовият му шурей.
— Ама вие се познавате? — възкликна Буйнезов с радостна нотка в гласа. — Остава да излезете и роднини!
— Роднини сме — каза Дами. — Да няма грешка някаква!
— Идиотска грешка! — извика Луков. — Питай го, Буйнеза, защо ме държи в тоя гълъбарник! Питай го!
— Трай, Луков! Знам защо те държа, не ме предизвиквай.
— Вярваш на един мангал, затова ме държиш. Мангалът ме е натопил, но аз ще го линчувам, като излеза; ще го разфасовам!
— По-добре кажи къде косна свинете — каза следователят и поясни на Дами: — Изтъргувал ги е, преди да го окафезим. При обиска не намерихме нищо.
— Защото не ги е имало, не слушай мангала! — Началната ярост на Луко Луков постепенно заглъхваше; той беше спокоен — преди да го арестуват, бе успял да натовари прасетата и да ги продаде в една частна кланица, беше им взел парите, сега можеше да отрича всичко, в което го обвиняваше следователят, усетил, че единствената улика срещу него бяха показанията на циганина Ачо.
— Е добре — каза Дами, — какво правя аз тука? Прасетата ги няма, моят роднина отрича да има нещо общо с тях; за какво ме повика?
— Повиках те да видиш с какви шибани работи се занимаваме — каза Буйнезов и стрелна с пръст арестанта. — Той ги е свил от свинарника ти, в това съм хиляди пъти сигурен. Въпросът е, че на оня свидетел не може да му се вярва, а други доказателства нямам. И нямам време за нови доказателства, сега ще се появи брат ти, ще внесе гаранцията и ще ми го зачука квадратен!
— Да ти го зачука! — обади се Луков. — Заслужаваш си го, като не вярваш на българин, а играеш по гайдата на един мингянин. Кажи му бе, Даме, и пушката да ми върне. Пушката ми отмъкнаха тия боклуци, ще ми я съсипят!
— Млъквай!
Всичко се завърташе отначало; Дами се дръпна назад и излезе в коридора. Възможно ли бе наистина роднината на брат му да е извършил кражбата, не беше ли станала грешка със задържането му, или Буйнезов разчиташе на вярната си интуиция? Познаваше бегло Луков, помнеше го от сватбата на Джими навремето, чувал беше за женитбите и разводите му, за объркания му живот. Но само той ли беше такъв? И ако той беше крадецът, дали е знаел чии са прасетата, или пък бе толкова нагъл, че е посегнал на роднинската собственост, без да му мигне окото? Буйнезов имаше право: в тая дяволска бъркотия никак не е лесно да напипаш вярната следа, да се добереш до истината; до обективната истина, ако все още съществуваше такова животно…
Неприятното чувство, с което бе започнал деня, продължаваше да го гнети. Още един ден на празен ход, на безсмислен, неефективен труд; не минаваше ли така времето на хиляди българи като него, вече толкова години! Бе чувал за пестенето на всяка минута в богатите държави, за това, че дори изпушването на една цигара е изчислено и калкулирано в цената на общонародния продукт. А при нас минават месеци, години, цели десетилетия в разтакаване, в протакане и отлагане, в преливане от пусто в празно и на всичко отгоре сме сърдити и обидени, че ни смятат за бедни, че „ония“ ни мразят и не искат да ни помагат. Това бе толкова широко разпространено мнение всред членовете на бащината му партия, което винаги го разсмиваше: те презираха богатия капитализъм, ругаеха го и го кълняха и в същото време се сърдеха, че не им помагал. Защо да им помага? Война ли бе минала, катаклизъм или опустошителен мор? Или богатият по някакво компенсативно правило бе длъжен да помага на некадърния; правило, измислено, естествено, от некадърника. По силата на това правило срещу можещия се обединяваха всички неможещи, срещу даровития въставаха всички посредствени, срещу имащия — съюзът на нямащите. Много пъти си бе мислил, съзнаващ, че това е същият наивитет, наследен от стария Диамандиев, колко е трудно на кадърния човек в малката, бедна държава. И че цяло нещастие е да си белязан с Божията дарба, да си талантлив. Бездарието ще те преследва през целия ти живот, ще изправя прегради по пътя ти, ще пречи да разкриеш способностите си докрай. Законите, създадени от посредствени чиновници, също са в полза на посредствеността. Защо, да речем, ако си построиш къща, ще бъдеш обложен с данък — сгради, а този, който живее под наем и чака някой друг да му построи жилището, се измъква сух от водата? Защо не се поощрява трудолюбието, пестеливостта, трезвеността, способността, а се насърчава мързелът, безволието, егоизмът и безотговорността? Каква справедливост имаше в партийните лозунги за социална справедливост, за равенство, за какво зовеше тръбата пролетариите от всички страни да се обединяват и съединяват, срещу кого? Срещу имащия, можещия и знаещия, срещу този, който вече бе направил нещо по пътя на човешкия прогрес…
