шума, като заповяда на глухаря да не пипа повече транзистора, докато двамата си изпият бирата.
— Ти си нещо като почетен клиент на заведението — отбеляза Ники.
— Кръстник! — каза послушникът. — Аз я измислих тая „Бавария“ и бай Минко ме послуша. От баварска кръчма, му казах, е почнал триумфът на лудия ефрейтор, който разбуни Европа; действай и ти като ницшеанец, ако искаш простаците да те слушат и да те уважават. И всичко вървеше добре; тук вечер нямаше място къде да паркират колите на клиентите от целия регион наоколо. Но инсултът обърна нещата. Глухарят сега ме гледа като натрапник, не признава заслугите ми на идеен вдъхновител, затуй вече идвам по-рядко; открил съм една бабичка с разкошна изба — някой път ще те заведа да дегустираме продукцията й.
Бе пристигнал преди малко от града с автобуса, носеше сак от естествена кожа, подарък от Минко Дачев, и като го разтвори, извади стек цигари. С дългия нокът на кутрето си разкъса целофана, измъкна пакет, а от пакета — цигара.
— Това е комисионното — каза той и плъзна стека към Ники. — Останалото е за теб, Стела ти го праща.
— Как мина урокът? — попита Ники.
— Напредваме. За радост на мисис Марковска. Всъщност аз си го опреснявам и трупам речников фонд. А истинското учене ще бъде там, на самия терен.
— В Англия?
— Кипър, сър! Държим връзка с един манастир, православен като нашия. Шест месеца специализация, до година. Ако не ми мине котка път, наесен ще пея на кипърския плаж: „Я кажи ми, облаче ле бяло…“ Абе защо се наливаме с тая бира; трябва да пием мастика. Какво узо ме чака в кипърските таверни!
— Трябва да вървя — каза Ники. Денят беше дълъг, имаше още няколко часа до мръкването, можеше да поработи.
— Всъщност ти какво правиш във вилата на Луков? — погледна го Евстати. — Роман ли пишеш? Или работиш мадам Роси с големия бюст? Нямаш вид на цицоман. Дано само не се боцкаш… Я запретни ръкавчето.
— Глупости — каза Ники.
— Значи, стабилизираш нервите. Всички се нуждаем от релаксация, преходът ни изнерви, докара ни до ръба. Щом и младоженците не могат докрай да изкарат медения си месец, нацията трябва да се замисли; кризата е тотална.
Глухарът донесе бутилка мастика, отпиха по глътка направо, без чаши, послушникът я запуши и я прибра в сака.
— Какво съм взел да те разпитвам като на „Развигор“: кой си, що си? Като че има някакво значение миналото на личността. Нацията трябва да знае миналото си, личността — не! Бердяев, ако не си го чел. Ще ме изпратиш ли до светата обител?
— Друг път — каза Ники.
Те се разделиха при моста, откъдето се отклоняваше пътят за манастира. Евстати метна сака на рамо и се отправи с леката крачка на местните жители, свикнали да вземат разстоянията пеша, без да се оплакват. Малко преди да се скрие зад завоя, го настигна кола, отвори врата и го прие като свой човек. Явно беше популярна фигура в региона.
„Той се интересува кой съм аз — помисли си инженер Ники, — а трябваше да го попитам кой е той всъщност? Какво знам за него? И не е ли от ония, които знаят всичко за теб или близките ти, а ти не знаеш нищо за тях, нито имената им, нито как изглеждат?“
И докато вървеше към вилата, пред очите му дълго стоеше образът на Евстати: пъргави, неспокойни очи с маслинен блясък, сочни устни, наситени с кръвоносни съдове; на едното ухо — сребърна обичка със синьо камъче…
Няколко дни по-късно Евстати го заведе в избата с най-добрите напитки, домашно производство. Беше в края на малка махала от четири-пет къщи, строени като че едновременно и от един майстор. Имаха еднакви плочести покриви с дълги стрехи и огради почти два човешки боя, трудно преодолими за непрофесионални нападатели. Портите им бяха от тъмни дъски с изпъкнали жили, щедро обковани с цигански пирони, плочки и розетки, ръчно изработени от ковашкия чук. Беше трудно да се проникне в тесните дворчета, ако някой не ти издърпа сюрметата и лостовете отвътре.
Отвори им стопанката на избата подир настойчивото им хлопане. Беше над седемдесетте, с издължено лице, жълто като тютюнев лист. Казваше се Ружа. Тя изслуша равнодушно залпа от приветствени думи на Евстати, не протегна и ръка на новия клиент, който й бе довел. Макар че я нарече няколко пъти Ружка — дружка, за да я предразположи, в жълтеникавите й очи се четеше сдържана неприязън: „Още едно пиянде!“
После бабата се раздвижи, като леко залиташе от болките в единия крак, обут и през лятото във вълнен калцун. Заведе ги пред входа на избата, където имаше каменна маса и две пластмасови табуретки. През открехнатата врата на избата се виждаха подредени рафтове с бурета и дамаджани в предпазни кошове от чембер. Личеше, че някой млад човек се грижеше за избата, за подредбата и зареждането й, а баба Ружа бе само по обслужването на клиентите. И чашките, в които им наля по петдесет грама джиброва, имаха съвременен дизайн — бяха без никакви украси по стъклото и се виждаше как ракията „прави синджир“ — гаранция за качеството на питието. Платиха почти наполовина от цената, която им вземаше глухарят от „Бавария“, и от този ден вече забравиха пътя към бирхалето. Срещаха се при баба Ружа два-три пъти седмично или си купуваха бутилка от джибровата и си я пиеха с много салати, които Евстати умееше да майстори. Веднъж ги завари Росица, тъкмо замезваха с „пачи крак“ с чесън, зехтин и ябълков оцет — специална владишка рецепта.
Дики познаваше звука на пикапа, който се приближаваше отвън, джафна и тръгна към портата.
— Някой кацна отвън — каза Евстати, наострил уши като кучето. — Ако е чорбаджийката, моментално се телепортирам!
Той имаше спомен още от венчавката за тази жена с яка фигура и недобър поглед, както му се стори тогава. Щом има привличане от пръв поглед между индивидите, защо да няма обратното явление; не искаше да прави сцени от това свое откритие, предпочиташе да се изтегли, преди да е светнала искрата между тях. Но за всеки случай я срещна, станал на крака, наведе се и целуна свободната й ръка, защото с другата тя крепеше пазарска чанта с бира и кашонче с пица от заведението си.
— Моите почитания, мадам! — каза послушникът, загледан отблизо в очите й; бяха същите, както тогава, и дори още по-наситена изглеждаше женската й ненавист към него, колкото да се мъчеше да бъде сдържана. — Може би ме помните от сватбения обред: Евстати Кацаров, родом от Русчук, за протокола!
— Познаваме се — каза Роси. — Но защо станахте и двамата? Нося нещо апетитно за след аперитива. Както виждам… и салатка сте си направили, гъбки, нали?
— Ефо я донесе! — обади се най-сетне Ники. — Нещо по техните рецепти, много е гот!
— Специалитет на владиката Григорий, от него съм я записал. Имам вече цял тефтер манастирски рецепти, ще взема да ги издам като София Лорен, ако намеря спонсор.
— Роси ще ти бъде спонсорът! — засмя се Ники, с тайното намерение да провери дали имат основания страховете на Евстати от хазайката.
— Колко му е — каза тя някак разсеяно и се зае да разтоварва чантата си.
Евстати използва паузата и си замина безшумно.
— Този няма да ми го влачиш тук! — каза Росица и избута чинията му гнусливо. — Спонсор! Драйфа ми се от него; ще му ставам спонсор!
— Е, хайде и ти! Кво му е толкова? Интелигентен е, имал „Енциклопедия Британика“ на касети…
— Боже, касети! — Тя посегна и гаврътна ракията, която Ники й бе налял. — Може да има сто касети, но си е педал! Не го ли виждам!
— Господ да му бере греха!
— Къде го намери, да те пита човек? — каза тя, още възбудена въпреки упойката на алкохола. — Уж си усамотен в тоя кафез и бачкаш, а се оказва, че миткаш по махалите!
— Аз? Миткам? Няма такова нещо, Роси, не си в час!
— Ти не си в час, умнико! Миткал си по бабичките за пиене, имам информация. Или си тръгнал да
