„Класическата метафора за мост е връзката между две точки. Два полюса. Две противоположности, които си подават ръка. Емблема на диалогичността, на толерантността. «Полегнала Тодора» го побългарява: трябва да се снишиш, да пречупиш гръб, да се оставиш да минат по теб, ако искаш да ти се отвори парашутът.“ — „По-модерна трактовка! — засмя се той. — Признавам, че не съм мислил по темата. А твоето есе ме впечатли. Един ден, като станем холдинг, ще те взема за шеф на отдел «Виртуални есета». Дотогава ще станем и телецентър.“ Холдингът нещо се провлачи, като всяка нова идея от двете страни на Стара планина, но Евтимов даде проекта на график, а сетне отпечатаха хиляда тениски с емблемата и последния път, когато се отби при него, той й подари цяла гроса, да има и за приятелите.
Тя слезе по стълбището от горния етаж, изкърпено на места и боядисано с идиотски зелен латекс, смесван по различно време от синьо и жълто в нееднакви пропорции. Вчера Джими се скара с двамата бояджии пияндета, съкратени от фабриката за бои поради залежала продукция; но, изглежда, и поради неоткрития им далтонизъм, подхвърли тя, като имаше предвид оплесканото стълбище.
На партера беше офисът на Джими, с кашони от фризерите, подредени за бюро и миндери за преспиване. Снощната софра, на която ядоха пържена чига, закупена от заведението „Далас“ при Колелото, стоеше неразтребена, слънцето хвърляше отблясъци по изпитите бутилки бира. Каничката с кафе, сварено заранта, тъй стоеше неизпита — Джими бе излязъл да срещне работниците по строежа на оградата, после, увлечен в декофрирането, бе забравил за закуската. Както и за Стела.
Сепна се, като я видя да прекосява двора, с чантата през рамо. По навик погледна лявата си ръка, забравил, че часовникът му е още горе, в спалнята.
— Наближава девет — каза Стела. — Кафето ти изстина, чорбаджи!
— Замотах се с дюлгерите, извинявай! Свалят кофража през куп за грош и къртят ръбовете. Не е лоша оградата, нали, хваща окото?
Първите двайсетина метра вече имаха завършен вид: беше стена от кремави блокчета от дунавски пясък и цимент, почти без фуга, с бетонни колони от рендосан кофраж на всеки четири метра. Както изчисляваше Джими, оградата от този вид имаше няколко предимства пред металните — беше по-евтина, не се нуждаеше от допълнителна мазилка, не се поддаваше на корозия и ръжда. И най-важното, което той установи с внезапно прозрение, не можеше да бъде открадната в тия хайдушки времена. Той бе имал намерението да използва ламарина — неръждавейка от ЗАР, но бързо я замени с блокчетата и сега се надяваше, че ще бъде похвален за прозорливостта и практичния си ум.
— Много е гот! И ти си ми строител на съвременна България от третия том на Симеон Радев! — каза му Стела, като се доближи и допря устни до четината на бузата му.
Той долавяше, че в думите й имаше леко поднасяне, тънка интелигентна гавра с националните светини, твърде разпространена сред най-младите поколения, но искаше да вярва, че е добронамерено и че идва от някаква вътрешна необходимост да разведрява сивите тонове на живота. Не можеше да си представи човешките взаимоотношения без усмивка, без закачка и игра, сякаш природата бе създала човека точно заради играта, в противовес на скуката, монотонността и безразличието във вечния кръговрат на материята.
Беше му приятно нейното докосване и като я гледаше с късите панталонки и тениската, му се дощя да я задържи, да й попречи да излиза.
— И ти си супер! — каза той. — Като те гледам с тия шорти, знаеш ли какво си мисля?
— Знам! — каза тя. — „Само да те гепна…“
— Как позна?
— Всички мъже сте чалгаджии. Тоест — предсказуеми!
— Остани, ще идем да закусим някъде; Жоро Евтимов ще почака.
— Чао, строителю, не обичам да ме чакат!
И като се обърна, тръгна, слагайки крак пред крак, за да му създаде илюзията, че гледа модно дефиле.
Частното радио на Жоро Евтимов държеше етаж от сграда, прилична на Профилакториума, служила за база за отдих и рехабилитация на трудещи се, сега завладяна тихомълком от туристическа агенция, в която радиобосът имаше делово участие. Отдалече на покрива се виждаше „Полегнала Тодора“, в неонов вариант, и антената — леген на предавателя, обърната към града. Бодигард отвори вратичка — ниша, като в чейнджбюро, с блиндирано стъкло, погледна името й в бележника си и каза, че шефът имал спешна среща с рекламодатели и ще я чака в „Приста“, за което се извинява.
— Сори! — каза Стела и му се усмихна, също като на тъпака тая заран. Трябва да тренира по дисциплината европейско възпитание. Нашенецът ще го познаеш точно в тия реакции, в отношението му към нисшия персонал. Какво е виновен клетият човечец, който храни жена и деца, като изпълнява стриктно нарежданията на шефа? Да оголваш зъби насреща му само за да покажеш превъзходство и да смъкнеш стрелката на собственото си напрежение? Оставаш си ливада, ако не проумееш сам тия банални истини, и наистина ще ти трябват триста години, за да заприличаш на цивилизована английска ливада…
Слезе до Колелото, при бензиностанцията на Карадимови, да я вземе някой на автостоп до града, но й се видя много компаньонско: жриците на любовта от Дунав — мост кръжаха най-вече около тия пиаци. Един синкав автобус с ниски прагове спря наблизо, появил се тъкмо навреме. Важното е да стигнеш целта, не обръщай внимание на превозното средство!
С Жоро Евтимов се познаваха от Търново, беше партиен секретар на факултета, имаше нагласата и за ректор. „И за малко да стане, ако не беше се обърнала карта — казваше за него Сашо Градев. — Притежаваше първото условие за голяма партийна кариера: нямаше талант.“ По време на митингите, молебените за демокрация и стачките срещу член първи на Живковата конституция кандидатът за ректор се ската някъде. Казваха, че бил видян в родния му край, Благоевградско, където се говорело, че вече имало пари за американски университет; американски пари. Градев не беше прав: Жоро имаше таланта да надушва големите пари, както мухата месарка — тлъстата пържола. Изглежда, достъпът до гущерите не е бил толкова лесен, защото година по-късно го намираме на ново място, диагонално противоположно на Пиринския край — в района на Дунав — мост, вече съдружник на туристическа фирма и по време на единайсетмесечната синя власт — редовен посетител на „The Blue Cafe“ в центъра на крайдунавския град. При кабинета на Беров отново тихомълком — неговата добре отработена походка на снишаване от времето на перестройката, той зарязва оцветеното заведение, заменяйки го с неутрално шарената „Приста“, сепарето в дъното. В това сепаре, докато слушаше касетофона над главата си, сложен в плексигласов кафез срещу крадци, над чашата марково питие („Балънтайн“, „Тийчърс“, „Ред лейбъл“) се оформи замисълът му за частното радио с ограничен периметър на излъчване. Важна беше хрумката, светването за част от секундата в тунела, като посока, като цел; за средствата не се безпокоеше, знаеше как да ги намери…
Не можеше да му се отрече и талантът да надушва приятелите единомишленици. Достатъчно му бе да чуе някой да говори за единство на нацията, за разбирателство и национални интереси, против разрухата и прочие. Това бяха ключови думи, които му отваряха пътищата към кредити, разсрочки, погасяване на задължения, лихви, проценти, комисиони… „Не имей сто рублей, а имей сто друзей“, тананикаше си братската песничка и тя му служеше за девиз и ръководство за действие.
Собственикът на „Приста“ излезе съмишленик, възпитаник на финансово — счетоводния институт във Варна, с двайсетгодишен стаж като счетоводител на болница. Реституцията му върнала партера на наследствен имот, национализиран навремето и превърнат в общинска служба по озеленяване и парково строителство. Едно минаване с латекс и теракота на пода превърнаха невзрачното помещение на оживената улица в днешната „Приста“, известна и на децата от забавачниците на града. За отрицателно време счетоводителят Йоргаки Цанев (Йоргаки е разпространено име в крайдунавието и звучи сериозно), бившият счетоводител, станал барман, възвърна заемите от банката и приятелите, изплати взетите под наем кафе — машина, хладилни шкафове, фризери, кухненско обзавеждане и започна да печели. Печелеше от кафето и айрана, от бирата и безалкохолните, от дъвките, близалките и вафлите трепач, рекламирани по телевизията. Печелеше от ниските фабрично-заводски цени. Но най-вече от несъвършенствата на законите и разпоредбите, на които той като експерт виждаше дупките, страничните изходи и пролуки и умееше хладнокръвно да ги заобикаля и избягва. Практически не плащаше данъци, не можеше да бъде наречен данъкоплатец в класическия смисъл на думата. Доколкото отделяше някакви суми, наречени от него „хвърлени на вятъра“, те бяха за някои проверяващи данъчни служители и униформени, но и на тях гледаше
