да се отблагодарява предимно в натура — някоя бира, хамбургер или шоколад за в къщи. Първият милион го споходи към края на третия месец; след няколко седмици милионът близни и продължи да се размножава като живо същество. Йоргаки забрави каква беше някогашната му заплата като счетоводител, не си спомняше, че само два пъти месечно виждаше пари в себе си — на първо и шестнайсето число. Сега, в който и джоб да бръкнеше и по което и да е време на денонощието, можеше да извади тесте банкноти, стегнато с гумено ластиче. Купи си червен форд — корса — неговият любим цвят; представителството на фирмата от Софийския клон му я достави с пет процента отстъпка: беше при едно великденско намаление. Отмяната на крепостната наредба за жителството му даде възможност да купи на дъщеря си мезонет в квартала на Варненския университет, където той бе учил и където сега учеше тя. Нямаше да мине много време и новият милионер Йоргаки Цанев щеше да се насочи и към планината. Вилата на Лукови край Кенарския манастир щеше да стане негов недвижим имот. Овладял финансовите тънкости на лева, като един съвременен Буров, Йоргаки знаеше, че в тази държава парите трябва да се влагат само в недвижима собственост. Никакви банки, спестовни каси, сейфове или (върхът на глупостта!) буркани, това примитивно откритие на Андрешковците. Истината е в недвижимия имот, там е сигурността, спокойствието, богатството в реални граници. Затуй той нямаше да се поколебае нито минута, когато Стела щеше да му светне за вилата в Кенар; още на заранта щеше да скочи с форда, да я огледа и да я спазари.
Но това щеше да стане по-късно, през зимата, дотогава имаше време; сега бе още началото на лятото, наследничката на полковник Луков не подозираше, че ще й се наложи да продава наследството от баща си; Стела не знаеше, че води разговор със собственика на „Приста“ за този имот; дори Веса Марковска от Стари хан, надарена със сетива за паранормалното, не можеше да си представи в подробности как щяха да се развият събитията през следващите дни, седмици и месеци до зимата…
Засега бе ясно само едно, че Стела пътуваше в синия градски рейс с ниски стъпенки, който щеше да я остави на спирката, точно срещу „Приста“. А в дъното на „Приста“, в сепарето под транзистора в плексигласовия кафез трябваше да я чака радиобосът Жоро Евтимов.
Там беше. И я подхвана с очи като на дефиле от началото на пътеката до сепарето, променящ фокуса от чатала до гънката на тениската и пак обратно. Нямаше да се изненада, ако чуеше за трети път тая заран чалгата, възпяваща митичната сексуална мощ на днешния българин.
Не пропя, слава Богу, само се надигна и я млясна с устни, по които още лепнеше вкусът на сутрешното уиски. Той имаше бартерна сделка с Йоргаки: срещу безплатно излъчване на реклами за заведението да получава по едно двойно уиски на ден. В чашата му ледът се бе разтопил, на дъното като лъч при залез догаряше последната глътка от питието.
— Какво ще пиеш? — попита той. Имаше вече забележими полумесеци под очите и влажна лъскавина на носа, признак на плаки в кръвоносните съдове, както бе чела в таблоидите.
Момичето на Йоргаки донесе кафе и кола. Прибра чашите на рекламодателите, отнесе и пепелника с фасовете им. Евтимов изглеждаше леко потиснат от току-що завършилите преговори.
— Не изглеждаш весел — каза Стела. — Или умора на метала?
— Битки по пътя! — засмя се той пресилено. — С разни идиоти и непочтени партньори, за които няма морал, съвест и прочие нравствени добродетели.
Но той се сети, че не трябва да я посвещава в детайлите на своите неприятности, похлупи ръката й с дланта си, сякаш слагаше капак на темата. — Радвам се, че ми се обади! Повярвай ми!
— Вярвам ти. Макар че и миналия път се зарадва, когато ти се обадих.
— Кога беше то?
— Преди месец. И ми каза, че имаш нещо предвид. Спомена за телецентъра.
— Ще стане! Мога да те уверя, че ще стане, както съм споменал. Само не мога да кажа кога!
— Същия разговор водихме и тогава, ако си спомняш.
— Нищо не си спомням! — каза той, като бършеше високото си олисяло чело. Сякаш от това зависеше раздвижването на мозъчните му гънки. — Какво казах накрая?
— Накрая се появи господин Йоргаки и донесе един „Балънтайн“. Това беше.
— Ами ето го! Господин Йоргаки е отново тук! — извика Евтимов, забелязал, че зад барплота наистина бе се появил Йоргаки Цанев, с химикалка над ухото, като старите тишлери. — Едно питие за гостенката, маестро! Ти знаеш от кое!
Маестрото донесе чашата и се ръкува със Стела като стар познат. Беше над петдесетте, с гъсти мустаци на военен, които боядисваше, и с усмивката на мераклия.
— За какво става дума? — попита той. — Най-вероятно за любов, за какво друго може да мисли един мъж в присъствието на такава госпожица? Любов, всичко останало ще си го купим, както казват братята грузинци.
Той вече имаше репертоар за водене на разговор на маса, имаше самочувствието на човек с финансови възможности и ако не беше химикалката над ухото, по нищо не личеше, че е бил довчерашен счетоводител.
— Телевизията ще стане! — каза той, разбрал, че говорят за проектите на Евтимов за районна телевизионна програма. — Жорето ще я направи, в това не се съмнявам. И ще те вземе за първата говорителка, казвал ми го е и на мене.
— Стелчето си я обичам от ей такава! — каза Евтимов. — И ще я направя телезвезда, щом съм казал!
— Ако не те вземе той, ще те взема аз! — закани се Йоргаки. — Не съм казал, не съм те взел!
— За комуниста няма невъзможни неща! — засмя се Стела и забеляза как по лицето на бармана премина сянка.
— И ако не си седесарка, разбира се! — каза мрачно той.
— Ти да не излезеш предрешен комунист? — погледна го тя, все още мислейки, че продължава шеговитият им разговор, макар и безсмислен. Йоргаки продължаваше да потъва в мрачната сянка.
— Не обичам гаврата с един велик идеал — каза навъсено той.
— Човекът си има твърди убеждения и не отстъпва от тях — каза Жоро Евтимов с тон, в който вече нямаше следа от предишната несериозност.
— Вие ме разбихте! — Стела отпи от питието, едно ледено зърно звънна в зъбите й и охлади желанието й да продължава по-нататък. „Никога не спорете с комунисти“, казваше Сашо Градев, цитирайки едно от правилата на Калифорнийския университет, и беше прав. Барманът беше странен феномен в този триизмерен свят: капиталист по форма и комунист по съдържание. Какви ли не мутанти има под твоето небе, Господи, с какво да си обясним появяването им — с влиянието на планетите, с Чернобил или с озоновата дупка от неразумната употреба на аерозолни препарати?
Тя посегна за чантата, да плати сметката си, но Евтимов не й позволи, даде банкнота на момичето, тъй като Йоргаки бе се оттеглил в служебното помещение.
— Не трябваше да го дразниш — каза той навън, тръгнал да я изпрати.
— Ега ти откачалката! — ядоса се Стела. — Не е за вярване, че има и такива!
— Има всякакви и трябва да им вземем парите. Този обещава да финансира проекта.
— И ще иска всяка вечер да свършваш програмата с „Нас червеното знаме роди ни“.
— Ще му пускам каквото поиска. Знаеш ли колко струва една камера? А той е готов да я купи.
— „Нас червеното знаме… — затананика Стела, извърната към него. — Нас не ще ни уплаши смъртта… Ние сме на всеки километър…“
— Млъквай! — смръщи чело той.
— „Вас не ще ви уплаши смъртта… Вие сте на всеки километър…“
— Ще видиш студио през крив макарон.
— Окей! — каза тя, усетила, че към калифорнийските правила трябваше да се добави още едно: не се шегувай с хора без чувство за хумор. — Вземи ме в твоята деполитизирана телевизия, ще ти бъда послушна. И вечер, вместо лека нощ, ще казвам усмихната: „Само да ви гепна, драги зрители, дънките ви ще цепна…“ Така може ли?
— Маймуна! От кой клон слезе, да те вземе дяволът? — въздъхна радиобосът.
Лятото се случи сушаво, горещините, вместо през юли, подраниха със седмици. В гаража не можеше да се стои повече от час-два на ден, клиенти нямаше; обитателите на панелния квартал бяха се пръснали по
