повярва ли, че наистина правихме интервю; дори да му извъртя цялата лента, няма да повярва. Никой не вярва на лъжливите овчарчета…
Надвечер Дами я заведе на селската гара Градуил и изчака, докато дойде пътническият за Русе. Бяха пет вагона в потъмнели като жабуняк ламарини, с износени лагери, които караха каросериите да се люлеят и скърцат повече от допустимото. Купетата бяха празни; беше работен сезон, някой работеше все пак, не му беше до пътуване, помисли си Стела, когато жълтата гара се отдръпна назад и пусна да тече полето с изресилите царевици, люцерните и стърнищата, с младата, потискана доскоро от посева трева. Денят се отдръпваше с жегата и прахта, с гласовете на птиците в малкото стопанство на Дамян; с неговия глас, който носеше сега в торбата си и утре щеше да се мъчи да продаде на радиобоса Евтимов, най-вероятно срещу някой купон за „Приста“. Чувал жито срещу една брадва; затвореното натурално стопанство продължаваше да опъва платно по талвега на пазарната икономика; тя оставаше на палубата му, нямаше друг избор.
Или си мислеше, че няма избор? Иронизираше новия фермер, бивш историк, че искаше ръката й, макар да усещаше, че той е искрен. Оглеждаше се в очите му и виждаше, че я харесва, че му е приятно да бъдат заедно; какво повече може да иска една жена от един мъж? При тези минимум условия хиляди жени тръгват, без много да се замислят; женската природа не е максималистична, иначе ще се затрие родът. Можеше ли наистина, ако се стигнеше дотам, да тръгне с него, да заживеят в градуилската къща на Диамандиеви, да му помага във фермата и да му отгледа поне две Диамандиевчета? Защо не! Не изглеждаше чак толкова неосъществимо, все някоя ще бъде някой ден, сигурно е само, че няма да се казва Стела, в това е убедена, познава се добре. „Не съм добра майка“, казваше си тя, когато мислеше за Александър; сега не се виждаше и невеста. „Засукала съм самодивско мляко, Струна — невеста ми е орисницата!“ Освен песента за дъжда маргарит тя имаше още една песен от стария фолк, която караше сърцето й да замира, щом я прочетеше. Видял овчарят къпещи се самодиви, грабнал дрехите на Струна, отвел я у дома си, направил я невеста; родила му дете. Но не преставала да търси скритите си дрехи, самодивските. И когато един ден ги намерила, излетяла през комина като искра от семейното огнище… Облегнете се назад, ученици, и заедно да поразсъждаваме: какво е искал да изрази незнайният творец чрез образа на Струна? Какво е липсвало на самодивата, та дори майчиният инстинкт се оказва слаб, за да я задържи в семейното гнездо? „Телевизор, госпожице!“ Класният зевзек е готов с отговора, класът се кикоти, магията се топи във въздуха, изчезва. Бялата магия, извираща от дълбините на най-истинското чувство. Най-горещото. Най-дефицитното. Този народ страда от много недоимък, но най-много му липсва любов… Любов, малки простаци, които един ден ще станете големи!… Но има ли смисъл да… По-добре вървете при своите телевизори, касети, дискети. Излишно е да си губим времето!… Тя взема дневника и си тръгва, и като Струна — даскалица никога няма да се върне вече в клас. Добре, че са тия стажантски часове, за да се увери, че не става и за учителка…
„Не става! Не става! Не става!“ Тракат железните колела по ставите на релсовия път, вагонът се люлее, купетата са празни. Дори ромите ги няма, вечните пътници по днешните железници.
Но ето го един — с бакенбарди под ушите и мустаци тип „падащ фойерверк“; през рамото — кондукторска чанта, пълна с кочани и индиго. Заглежда се в краката й, стъпили на отсрещната седалка.
— Госпожице, тези крака са за мъжко рамо, не за седалката! — Това е негова смешка, на която сам не може да се насмее.
Подобна шега по европейските стандарти може да се квалифицира като сексуален тормоз.
Тя стъпва на пода, а той продължава да гледа с мераклийски блясък онова място, където левият крак преминава в десен, както каза наскоро в интервю депутатът доктор Калташки. Господи, простащината няма почивен ден, нито реални граници! Каква любов сред простаци, каква дълбочина на чувствата, каква магия?
Внезапно спирачките започват рязко стържене, желязото пищи оглушително; влакът се стъписва насред полето, вероятно пред червеното око на семафора.
— Защо спряхме? — Стела се досеща за причината, но пита и тутакси съжалява за глупавия въпрос, дал възможност на навлека отново да влезе в диалог.
— Не му бутат, госпожице! Не му бутат зелено… Хе-хе! — Той продължава да я гледа ухилен. — А ти, маце?… Свободна ли си тази вечер, да цапнем по едно питие?… Смяната ми свършва след половин час!
— Не бутам, господине!… Върви на майната си!
Каквото повикало, такова се обадило! Тя му обръща гръб, обляга се на сваления мурскурлив жп прозорец и гледа нататък, към края на равнината, дето под високия бряг тече Дунав, безкраен и необратим като Времето. Не го вижда, но го усеща по ритъма на сърцето си: родена е на този бряг, тук е вдишала за първи път въздуха, леко разреден от озона, излъчван от голямата вода, винаги обагрен от далечните отблясъци на дунавските изгреви и залези. Нейният бряг; тук свършва земята, сушата, при споменаването на думата „бряг“; нататък почва нещо друго, подвижно, бездънно, изкусително — примамливо, вълнуващо като сън. Контрапункт на нейния застинал в неподвижност и бездействие, корав като сух краешник сухоземен живот.
Докараха на следственото десет тона негасена вар и Буйнезов се видя в чудо. Не бе предвидил, че ще има нужда от спешна работна ръка, бе опразнил килиите за летен ремонт; останали бяха следствените с тежки провинения, на които законът не позволяваше да напускат ареста без специални разпоредби. А някой трябваше да угаси варта. Вече четвърта година градяха пристройка на три етажа към старата сграда, с помещения, съобразени с европейските конвенции за човешките права. Беше монтирана дограмата, оставаше измазването и Буйнезов си тананикаше като рефрен от съвременен хит: „Някой трябва да угаси варта…“ По някое време си спомни, че ставаше дума за вар в показанията на циганина Ачо от Каунци, разтвори преписката и въздъхна облекчен: следственият бе споменал, че при едно предишно задържане в ареста на Лясковец цял месец гасил вар, за което получил благодарност и преждевременно освобождаване. Буйнезов се разпореди и Ачо бе доведен от болницата, където още лекуваше раните си от сачмите на Луков. Но вече му нямаше нищо, беше се загладил от болничната разкладка, колкото да бе непълноценна откъм белтъчини в тези кризисни времена; настроението му беше циганско — оптимистично и само помръкна за малко, когато разбра, че приключилата преписка отново се раздвижва.
— Защо бе, гражданино следовател, нали си оттеглих молбата срещу Луков?
— Има някои неизяснени моменти — каза Буйнезов загадъчно. — За десетина дена ги изясняваме и те пускам! Обещавам ти! Ако свършим работа по-рано, може и по-рано…
Той имаше предвид варта, но за да не излезе, че действа директно, реши да прескочат до Каунци за един оглед на мястото на отстрела в оная пролетна вечер. Всъщност това щеше да бъде и първият оглед на обекта — когато прелистваше преписката, следователят видя, че това е липсваща съществена подробност, която можеше да му донесе някои неприятности при проверка, затова реши да я извърши допълнително.
Павлина, с корем в седмия месец, се зарадва на Ачо, направи им кафе, а за Луков съобщи оскъдни сведения: пътувал с камиона, може и по държавите да е, наскоро си заверявал чужбинския паспорт.
— А свинките? — попита Ачо, загледан към откачената порта на свинарника. Павлина реагира с енергичен жест: „Трай по тоя въпрос!“
Но Буйнезов имаше набито детективско око и никакви съмнителни жестове, знаци и движения не оставяше без съмнение, анализ и преценка.
— За какви свинки става дума? — попита той.
— За никакви! — засмя се Павлина пресилено и побърза да се скара на циганина: — Защо плещиш като задник, та караш човека да се съмнява, че сте крали свине?!
Буйнезов ликуваше от щастие: винаги бе вярвал в интуицията си на голям детектив, в наблюдателното си око и свръхчувствителния си слух! Най-вече в слуха! За него големият следовател трябваше да притежава преди всичко превъзходни уши, с които да улавя с прецизността на прилеп и най-тънките нюанси в речта на евентуалния престъпник. Защото всичко е там, в езика на човека, там се крие тайната на всяка улика, в неговите думи, запъвания, мънкания и премълчавания; единствено ухото е в състояние да отличи истината от ментето, от фалша и заблудата. Сега му трябваше само миг, за да усети зад думите на дебелата жена зле прикритата тайна и оттам да направи връзката с откраднатите прасета на Дамян Диамандиев. Нататък вече следваха рутинните процедури. След като огледа свинарника, той реши да издаде заповед за задържане на Луко Луков, а циганина — вече напълно с чиста съвест — прати да гаси варта в задния двор
