началник, се долавяше, че го гледа с лека боязън, с респект — две напреднали фази на влюбеност. Като си помисли това, Никсън усети, че сърцето му също реагираше като влюбено сърце, че Евстати не му е безразличен, че го ревнува от старото Чешало и от розовото Пухче, от всичко живо наоколо…
Така започна кавгата им. Отец Йоан и малкият побързаха да се измъкнат по някое време; Евстати го обвини, че се държи хулигански спрямо приятелите му; Ники заяви, че ще удуши със собствените си ръце всеки, който се появи между тях двамата. Алкохолът бушуваше в мозъчните му полукълба, мълнии пускаха стрелите си в различни посоки. Евстати го плесна, сбиха се, паднаха на изкорубеното старо дюшеме. Ники придърпа шнура от кафеварката и се опита да го притегне около врата на послушника, но оня бе по-як физически, отскубна се и успя да върже ръцете на Ники със същия шнур и да го блъсне върху миндера, където инженерът заспа мигновено.
Събуди се надвечер от болки в китките. Успя със зъби да разхлаби шнура, освободи се и изскочи на чардака. Евстати не се виждаше никакъв, но в черквата трептяха пламъчета на свещи, вероятно отслужваха някаква вечерна служба. Той се спусна по стълбището, като се стараеше да не трополи, за да се измъкне незабелязано от манастирската обител. Бе твърдо решил повече да не стъпва тук, да не се вижда с послушника, това лигаво копеле, тази мъжка шафрантия, която не подбираше любовниците си по пол, възраст, вероизповедание, професия, есграон…
Трабантът го чакаше на паркинга с мокро предно стъкло, сякаш бе плакал: в планината вечер падаше роса. Запали с малко газ, за да заглуши пърпоренето, и се спусна към Кенар. Не му се връщаше вече при фрезата, при кучето Дики, което страдаше от прогресивна артроза и вече не излизаше от леговището си. Омръзна му това отшелничество, това заточение в замъка на полковник Луков. След внезапното посещение на Росица в ония дни настъпи пълен обрат и на връзката им; секнаха сеансите на пърхащата пеперуда, картонените кутии с неаполитанска пица, кашоните с „Болярка“. В цялата вила вече не можеше да се намери капка алкохол, какво можеше да го задържи повече там? Ще се обади на Джими да дойде да прибере последните бройки пищови — и без това легираната стомана е на привършване — и ще излезе на светло, преди да е станало късо някъде по веригата. Рано или късно провал щеше да има, той беше прагматик и знаеше, че след добра карта тръгва лоша; майсторлъкът е да спреш навреме, преди критичната точка. Досега беше спирал. В интернат „Златаров“ бе се увлякъл по цигарите с трева, един математик го усети, взе го под покровителството си и всъщност той го спря,
Показаха се покривите на Кенар, вдясно, някъде там бе махалата на Ружка — дружка; мисълта за едно студено питие на каменната маса под асмата със стогодишен отел напълни устата му със слюнка. Но пред „Бавария“ обра газта и паркира, неочаквано за самия себе си. Няколко часа по-късно, а и години по-нататък щеше да съжалява за тази минутка на малодушие, на помътняло съзнание или просто на мързел, когато не намери сили да подмине бирхалето и да стигне на три минути път оттук, при избата на старицата. Тогава може би по друг начин щяха да се развият събитията тази вечер, от които щеше да потръпва, щом се мернеха в съзнанието му; да съжалява и се разкайва. Да се самосъжалява.
Но това щеше да бъде по-нататък във Времето. Сега влезе в бирхалето, посрещнат от усмивката на глухара, който се усмихваше повече от необходимото, за да прикрива слуховия си недъг. Ники поръча мастика с мезе от кьопоолу и порция испански маслини с червена капия на мястото на костилката. Надяваше се, че по някое време не може да не слезе от манастира и Евстати, да се сдобрят, заедно да допият гръцкото питие — чудесно с кристалите си в чашата, но истинските му качества можеха да бъдат оценени само в компания от приятели. Към девет часа се сети, че Евстати имаше мобилен телефон, намери номера му в бележника си и накара глухия да го набере от апарата на „Бавария“. Евстати се обади, но като чу гласа на инженера, извика да върви да го чукат манафите на Моста и затвори. Ники побесня. Стори му се, че чу смеха на гейчето с черния мъх под носа; сигурно беше се върнало отново в килията, копеленцето скапано; това бе причината за мръсната клетва, не можеше да бъде друго. Проклинаше се, дето взе слушалката и му се обади, трябваше да накара глухия, но той не боравеше с телефон; за какъв бяс му беше този телефон, щом не можеше да борави с него заради скапаните си уши?
— За чий бяс ти е този телефон, скапаняк на скапаняците, хвърли го в дерето, докато не съм го хвърлил аз; в ушите да ти го начукам!
— Кротко, Никсън, кротко! — Кръчмарят бе чул от Евстати подигравателното прозвище въпреки глухотата си. А може би се преструваше на глух, мина му през ума, хитрува като някои българи, които в началото на запознанството се правят на дебили, докато претеглят на собствения си кантар събеседника си.
Изпитата мастика вече му позволяваше да му каже докрай какво мисли за него, за ушите му, за телефона му, за бирхалето и за тоя шибан Кенар, забутан на майната си. И още неща имаше да му казва, но глухарът нямаше намерение да го слуша — дори и да можеше; беше две глави над него, улови го за раменете и го повдигна, за да го отнесе до вратата, без влачене. Междувременно успя да му измъкне банкнота от джоба, доста повече от консумацията, но за ресто не остана време, пък и мястото на действие се смени: Никсън вече бе вън, натикан в трабанта.
Остана известно време там, загледан към гаснещите светлини на „Бавария“. Изглежда, бе вече късен час, щом не излезе никакъв посетител; появи се самият глухар, с кожено сако на раменете и железен кози крак, с който издърпа металната ролетка над входа и я заключи с катинар на долния праг. Сетне хвърли поглед към трабанта и си тръгна пеша. Ники пална фаровете и го освети на няколко крачки по-нататък. Освен желязото оня държеше и найлонов плик с дневния оборот — банкнотите се виждаха на пъстра топка в плика. Помисли си да припали и да го настигне — един удар в гърба, и ще го прати при свети Петър да му оправя тъпанчетата! Ако беше ден, номерът можеше да мине, но сега фаровете проваляха замисъла, ще отскочи встрани и като размаха тоя железен прът… „Върви си, глухар, няма да си цапам колата с карантиите ти! Върви си, живей и трупай дивиденти от недоизпитите бутилки на клиентите, кръчмарска маймуно!…“ Не можеше да му прости, че в схватката не можа да вземе бутилката, в която имаше най-малко четири пръста питие!
Но избата на баба Ружа бе на три минути път оттука. Ще потропа, ще я помоли най-учтиво да му подаде едно шише през пролуките на портата; няма да влиза изобщо, знае, че не е време за салтанати. Само чук и чао! Той се засмя на глас. Чук и чао? Девизът на сексманиаците, на бройкаджиите, които не подбират обекта на желанието, не се интересуват от есграона. Малко ли бабички бяха прегазени от бабосвалите… Той си спомни, че и Роси го бе иронизирала веднъж в ревността си: „Ники, ти бабосвал ли си станал?“ — „Не, не, кръстнице, не, пърхаща пеперудке! Не си познала! Не си познала!… Вашият Никсън не се интересува от перверзии и противоестествени блудства; той е по чистите изпълнения, по чистите линии върху пауса; по чистите питиета. Излез, бабо Ружо, по-точно — влез в зимника и подай шише чисто питие, аз съм Николай инженерът, фин механик; аз съм твой приятел, поклонник и фен!“
Машината се мъчеше услужливо да му помага: фаровете бършеха мрака от оградата, тежка зидария от дялан камък, с габъров пояс по средата, прадядото на бетонения. Порта с броня от ковани железа, пролуките — тесни, колкото бутилка да провреш. Над портата — извит покрив от турски керемиди, стил „възрожденска кобилица“. И невидими ключалки отвътре — сюрмета, мандала, брава — недостижима за ръката отвън.
Той побутна, наблегна, удари с юмрук: „Бабо Ружо!“ Но млъкна и като не чу никакъв отзвук, реши да не вика повече. Заспала е бабата непробудно; ако прекара колата по-плътно до оградата, ще стъпи и ще се прехвърли оттатък, колко му е! А до избата ще стигне и с вързани очи!
Не е зле наистина да върже някакъв парцал на образа си, професионалистите работят с качулки; намери кожената гюдерия на колата, превърза я над носа си, почти до очите; стига го е познал някой с тая мръсна маска, миришеща на прах и машинно масло.
И вратата на избата — под ключ! Изплаши се тоя народ от организирана и неорганизирана престъпност, забрави стародавната българска традиция на разтворените врати, пословичното гостоприемство на широката славянска душа! Бизнесът с катинари, секретни ключалки, блиндирани врати, решетки, капаци от непробиваеми сплави — единственият проспериращ бизнес — процъфтява.
Старият сух дъб и с топор не можеш го разби; и с тротилова шашка! Ключът е на връвчица, знае той, а връвчицата е на кръста на бабишкера, наплашен от престъпността. Дано го отвързва нощем и го мушка под възглавницата — единствената възможност за отваряне на дъбовия Сезам.
