на следственото…
Един ден Павлина му дойде на свиждане, донесе му баница от бутер — тесто и двулитрова бутилка кола. Беше горещ следобед, в коритата кипеше варното мляко и засилваше задухата между стените на сградите. Циганинът беше гол до кръста, по лъскавата му кожа имаше капки от варта.
— Как си, приятел? — попита Павлина.
— Чувствам се бял човек! — Това беше метафора, чута от Буйнезов, когато му възлагаше работата; Ачо я харесваше и я пробутваше като своя. Знаеше, че Павлина се впечатляваше от добрата полемика, „от дебат“, както казва телевизорът.
— Сам си го натресе! Кой те би по тиквата да плещиш пред ченгето врели-некипели?!
— Нищо бе, Павлинке, ще овладеем ситуацията! Аз от вар се не плаша, в Лясковец два вагона съм гасил, а тука има-няма половин вагон!
— Натопи и Луков, има заповед за задържане. Като разбра, не ще да се връща, крие се на Дунав — мост, не го е грижа, че ми предстои раждане. Питаш ли ме кво ми е?
— Спокойно, аз съм насреща! — Ромът обгръщаше с поглед фигурата й, станала по-привлекателна от деформациите на бременността, все по-апетитна за нарастващия му сексуален глад. — Павлинке, Луков е кофти човек, аз те поемам. Свършвам това тук, Буйнезов ме пуща и те вземам при мене. Знаеш, че винаги съм ти бил навит. Ти навита ли си?
— Ако не съм, кво правя тук? — каза тя и се сети за баницата, която носеше. — Баница съм ти направила от бутер — тесто, ти я обичаш; няма ли да я опиташ?
— После, после…
Варта кипеше в коритото; той усещаше, че кръвта му също почва да възвира в жилите му, да кипва от нетърпение и мерак. Наоколо нямаше жива душа, сержантът, който трябваше да го наблюдава от време на време, сигурно беше по капанчетата наоколо: беше ракиено време. Ачо захвърли бъркалката.
Новата постройка беше наблизо, още в кофражни платна и подпори, с купища чували с мозайка, гипс и перлит по закътаните места; той избра перлита, че беше мек и пружинираше под голите им тела, пулсираше ритмично, сладостно, все по-възбуждащо.
— По-леко бе, лудер! Съобразявай се с корема ми!
— Павлинке, ще ти купя един павилион до мраморния площад; ще продаваш маратонки…
— После, после…
— Джипситата имат пари, ще ми дадат заем. Договорили сме се с един авер…
— После… Млъкни! И по-леко, почва да ме боли! Ох!
Внезапно охкането й премина в стон, а сетне — в писък. Циганинът отскочи, усетил нещо, което му се случваше за пръв път. Целият беше мокър, но не беше от жегата, не беше обилна пот, избила през порите на телата им; порой бликаше като от катурната дамаджана и мокреше книжните перлитени торби.
— Водите ми изтекоха бе, идиото! Тичай за кола, какво ме гледаш!
Той хукна навън, като лъкатушеше между кофражните подпори, и на двора се сблъска със сержанта, който, воден от полицейската си интуиция за нещо, ставащо при варницата, идеше на проверка.
— Кво става тук? — попита сержантът с нужната строгост, като хвърли око на откритите слабини на Ачо. — Нуди-плаж ли си открил, мангал, що ли?
— Бате, човек се ражда! Да викаме „Спешно отделение“!
— Доктор Куин, искаш да кажеш! — Сержантът също обичаше да гледа телевизионните сериали през свободното си време.
По-късно щеше да се сети, че доктор Куин бе героиня от друг сериал, не беше от спешните лечители.
Веднъж между инженер Николай и послушника Евстати избухна кавга, която завърши с бой. Това стана в манастирската квартира на Евстати, в края на втория кат, една стая с нисък таван от букови дъски, педя широки и нутвани ръчно от незнаен резбар през миналия век. До иконата с кандилото имаше плакат с лика на Че Гевара, на масичката в ъгъла бяха струпани куп книги, на една от кориците гледаше Пако Рабан с остра прошарена брада и по рубашка без яка.
Когато пристигна с трабанта, Ники завари при послушника един кандидат-студент с ябълкови бузи и птичи пух над горната устна. Беше донесъл половинка водка, да изплаче мъката си от пропадането на изпита по български: „Мамка му, как се падна тоя Йовков, ред не съм чел от него!“
— Да беше чел! — Ники кипна на минутата. — Това е Йовков — най-големият! Щом и него не си чел, къде си тръгнал да харчиш парите на баща си!
— Първо, не ми говорете на „ти“, защото не се познаваме. — Ябълковите бузи станаха тъмноморави. — Второ, не съм го чел, защото миналата година пак Йовков се беше паднал! Затова!
— Ега си аргумента! — извика Ники; гейчето не му харесваше, трябваше да го разкара по някакъв начин и се заяждаше нарочно, дано тоя Пухчо се почувства излишен и се изпари. Евстати се мъчеше да ги сдобри.
По някое време по чардака се чуха стъпки и тътрене на старчески клепи и в килията надникна игуменът, отец Йоан. Държеше нож и тънка летва от липово дърво, дълга половин метър, която трябваше да се превърне в чесало. Отец Йоан, съученик на патриарх Максим, в края на осмото си десетилетие се беше пристрастил към изработването на чесала за почесване на недостъпните места от човешкия гръб. Той беше страдал с години от някаква кожна алергия и бе изпробвал всякакви способи и уреди за облекчаване на сърбежа, но само чесалото от липа му бе донесло известно облекчение. За пръв път бе видял това семпло, като Божа благодат, човешко изобретение при едно посещение по манастирите на Халкидика. Там монаси ги бичеха на малки банцши и ги продаваха като сувенири, твърде скъпо, тъй като липата се караше от далечните склонове на Родопите. Отец Йоан си донесе няколко бройки, а когато се изпочупиха поради крехката си, почти нематериална същност, премина към местното производство. Отначало се помъчи да обучи някой от по-младите монаси на поверения му манастир, но не попадна на сръчен човек, затова се принуди сам да вземе острото ножче. През времето, свободно от служба, той дялкаше в килията, дялкаше на чардака, където имаше собствена пейка, удобна и широка като кьошк. Липовото дърво е меко, дялаше се като масло, като тахан, наоколо летяха и лягаха беззвучно като перушинки белите тресчици — листенца от маргарита, откъснати от пръстите на девици, които гадаят бъдещето си: „Обича ме… Не ме обича…“ Пътят на отец Йоан по чардаци, стълбища и плочници бе осеян с хиляди такива тресчици, с милиони; дебилният манастирски храненик Дучо, изпълняващ функциите на слуга, не смогваше да премете, а монасите шепнеха зад гърба на отеца прякора, който му бяха прикачили, без той да знае: Чешалото.
— Тихо, Чешалото! — просъска и сега Евстати, когато се открехна вратата на килията. Отецът довършваше най-новото изделие, приглаждаше ръбовете му с гърба на ножката, накрая щеше да нанесе няколко прореза, кръстосани като решетка, които щяха да образуват своеобразни зъби — или нокти — фактическата част, която вършеше драпането по кожата.
— Чух, че събеседвате — каза светият отец. — Евстати, представи ме на приятелите си.
— Знаят те, ваше преподобие! Всички те познават отлично в радиус от сто километра — от Балкана чак до Дунав — мост! — отвърна послушникът и наля чаша водка на светлостта.
— Бог да ви благослови! — Отец Йоан изля питието през розовия ръб на долната устна, спусна и горната и преглътна с наслаждение. — И само добри да бъдат помислите ви!
— Смърт на всички дяволи! — извика пропадналият кандидат-студент.
— Не, чадо, не! — Отецът се намръщи. — Не споменавай рогатия, намираме се на свято място. Рогатият е нечиста сила.
— Извинявайте, ваша светлост! — каза Пухчо, още по-румен от водката. — Винаги съм се питал защо Всемогъщият е създал и дявола; не можеше ли да не си създава излишни грижи и ядове?
— Да не си вкарва таралеж в слиповете! — поясни Евстати.
— Бог е плуралист — включи се и Ники. — Знае, че трябва да има и опозиция. Не може да се разчита на самокритиката, както правеха комунистите, и накрая изтърваха властта.
— Изтървали са грънци! — възрази му Евстати. — Грешиш, дарлинг, властта е само преструктурирана. Позволи ми да знам някои неща малко по-добре от теб!
Точно това инженер Никсън не искаше да му позволи — да знае повече от него! Кой всъщност беше послушникът, откъде идеше тази негова напереност, това самочувствие? Дори негова светлост, прекият му
