Входната врата на къщата се оказа подключена с хлабав райбер, който поддаде веднага. Но пантите на собата спалня свиреха като спирачките на Шумахер от „формула — едно“. Ружа се надигна и се разсъни за миг…
— Кой е?… Кой си?
Той не посмя да каже нещо успокоително — в смисъл, че търси само ключа на връвчицата; боеше се, че тя познава гласа му. Пипаше в тъмното за купчината дрехи, провираше пръсти под коравата възглавница; само да го грабне — и изчезва навън, изпарява се!
Силен писък го отхвърли назад като взривна вълна. Имаше чувството, че покривът помръдна нагоре. Той посегна да запуши с длан старческата муцуна, която денем изглеждаше темерутски мълчалива, а сега виеше като сирена. Сборичкаха се; гюдерията падна от лицето му. Месец ли светеше отвън, звезди ли — не беше забелязал, но имаше някакъв отблясък отвън, тя го позна, извика името му:
— Николай! Николай!… Познах те!… Божичко, какво…
Той нямаше време да чуе докрай въпроса й към всемирния свидетел; други свидетели нямаше. Затисна с възглавницата викащата уста, както бе виждал да правят милион пъти колегите от екшъните на „Туентиът сенчъри фокс“; държа я, докато се увери, че слабото старческо телце отдолу вече не можеше да се съпротивява…
Беше леко и удобно за носене, тежеше колкото торба цимент. Лесно го намести на задната седалка, покри го с одеялото от целволе; с такива одеяла се завиваха в интерната „Златаров“ и заран се събуждаха с бради и мустаци от полепналия мъх на изкуствената материя.
Върна се за малко да потърси гюдерията, с нея да изтрие отпечатъците от пръсти, но собата тънеше в мрак и неразбория след боричкането, а да пали лампа, не се реши.
Потегли с трабанта по инерция, само на фарове; улицата имаше лек наклон, можеше да кара до края на махалата, без да я разбуди с нервния шум на двутактовия звяр. Макар че, като се замисли, едва ли имаше жива душа наоколо за разбуждане. Повечето къщи бяха празни, стопаните наследници се мяркаха от дъжд на вятър; махалата живуркаше досега покрай Ружината изба; отсега нататък и пътеката към избата щеше да обрасне в треви и бурен…
Звездите избледняваха, когато стигна брега на Дунав. Спря на едно място, което му се видя равно и отъпкано от спирали коли. Слезе, без да поглежда към задната седалка, потръпваше, вече напълно изтрезнял, от мисълта за нещастницата под одеялото. Не изпитваше жал; той никога не бе живял със стари хора, не беше имал баби и дядовци около себе си; към тази възрастова група бе изпитвал безразличие, понякога отегчение или неприятно чувство, близко до погнуса.
Разтвори двете врати, да проветри спарения дъх, който дишаше през целия път; по асфалта наблизо нямаше никакво движение в ранния час; можеше да мине; набързо по брега и да потърси удобно място за последните метри път на колата, които й оставаха. Тя бе родена като Дунав, някъде там по земите на Средна Европа, писано й било да потъне във водите на своя побратим, да легне на дъното и се слее с гънките и подмолите, сама превърнала се в пластмасово убежище за живия подводен свят. Инженер Никсън си представяше бъдещата участ на трабанта и се питаше дали усеща жал от раздялата, но в сърцето му нямаше жал той си даваше сметка, че не изпитва такова чувство — нито към живи, нито към неодушевени предмети от заобикалящата го действителност.
На десетина метра под краката му могъщата река влачеше водите си, също равнодушна и безразлична към брегове, върби, папури, мостове, които се мъчеха да се оглеждат в подвижното й огледало и поне да я заговорят, ако не могат да се сприятелят с нея. Тя отминаваше високомерно, защото бе единствена, независима и силна; защото бе призната за велика.
Като намери подходящото място, инженерът изтегли смукача, даде контакт и включи на първа. Синята черупка потегли храбро към ръба на пропастта, предницата й за част от секундата продължи напред и след ръба, сякаш се опъваше на всесилната гравитация; сетне се примири със съдбата си и се гмурна надолу. Потъна за отрицателно време.
Ники взе сака с нещата си и тръгна към Профилакториума.
Когато пристигна, Стела бе станала и вареше кафе на газов котлон, конфискуван от Данмарк от нелегално преминаващи кюрди, скрити в хладилен тир. Беше седем без пет и на екрана на телевизора „Филипс“ вървяха рекламите преди началото на утринната програма. Двама души, неизвестно защо, бутаха кола към ръба на пропастта и накрая успяха в начинанието си. Демонстрираха необикновени сили, придобити от консумирането на вафла — трепач.
Ники гледаше отвън, през разтворените прозорци на общото помещение, служещо за офис, за спалня и за трапезария. В ъгъла имаше стенно огледало, пред което Стела довършваше утринния си тоалет. Тя не видя съпруга си.
Ники се изтегли незабелязано назад и не й се обади.
Отиде в поречието на Лома, на няколко километра далече от Профилакториума, където живя в една пещера в скалите цял месец.
Росица бе намислила да проведе нещо като наказателна акция срещу Никсън, да поиграе на сърдита поне седмица заради заиграването му с Евстати, манастирската пенюга. (Тя не знаеше точно какво значи тази дума, макар че я употребяваше често; Стела щеше да й я обясни един ден: гъба, която паразитира върху пън. Но това щеше да стане нататък, през есента.) Та този зализан Евстати, който сигурно крадеше от милостинята на богомолците, оставяна пред иконите в черквата, беше се вмъкнал между тях двамата с цялата си наглост и нахалство и заплашваше да взриви техния душевен и сексуален комфорт. Разбира се, и Ники имаше вина в случая — със своята слабохарактерност той бе го допуснал твърде близо до себе си, което можеше да има непредвидени последици не само за инженера, но и за цялото обкръжение около него. Тя изтръпваше при мисълта, че манастирският послушник може вече да е видял фрезата и да е разбрал какво прави Ники в подземието на вилата. Обратните поначало са с лабилна психика, няма да му мигне окото да сигнализира където трябва в даден момент. Или, като истински рекетьор, да държи тайната като коз, с който ще ги надцака всички, когато си поиска… Какви неочаквани усложнения възникват в тоя шибан живот! Можеха да направят венчавката и на друго място, защо й трябваше да предлага Кенарския манастир — защото идеята беше нейна, в интерес на истината! Наоколо е пълно с църкви и манастири, параклисчета никнат (като пенюги!) дори край бензиностанциите, как уцелиха тая съборетина, та стана фаталното запознаване с тоя перверзник!… Наскоро беше го мярнала на мраморния площад, мотаеше се около Обединената банка. Каква работа можеше да има един пройдоха с банката? Или пък го подценяваше, като си мислеше, че посяга към стотинките на манастира — тия гейове живеят на братства, поддържат се, имат лобита навсякъде; кой да ти каже!… Тя го проследи отдалече и видя, че влезе в едно БМВ, паркирано срещу стария дет маг, сега бинго зала; вярно — старо БМВ, рециклирано, с ръжда на праговете, но откъде един послушник ще кара западна кола, като се размисли човек?! Откъде тия марки? Тия пфениги? Стана й смешно. Тия пфениги-пенюги! Мама му стара, някой се бъхти без сън, без покой, прави комбинации, впуска се в рисковани операции, гълта алмагел, лексотан, побърква се от изпълнения, а друг клати кадилницата, сякаш клати дядовите си черясла, и накрая — БМВ, личен сейф в банката и резерве в рая! Ало, драги зрители, къде дават така?
Тя пресмяташе запасите на Ники на вилата — вече са на привършване; като огладнее съвсем, ще се сети, че е редно да се покае, да поиска прошка, и тогава това, което бе живнало между тях, току-виж, припламне отново. Във времена на икономически кризи и стагнации, казваше си, и отношенията между един мъж и една жена изпадат в стагнация, след което следва период на подем и дългосрочна стабилизация в края на краищата…
Добре, ще му приложи икономическа блокада, ембарго, така да се каже, но ако заседнеше в „Бавария“ или тръгнеше по избите на бабите по махалите — нямаше ли да се получи обратният резултат? И още нещо, извънредно важно: някой трябваше да храни и пои кучето Дики! Като си помисли това, ледената кора на мъст и злорадство, която бе обвила сърцато й, изведнъж се стопи, влага напълни очите й; тя набързо спретна кашона с храна и напитки и се метна в пикапа.
Дики познаваше звука на пикапа и почваше да лае още като го чуеше на половин километър от портата. Този път тя не чу гласа му и си помисли светкавично: дано да е жив! Жив беше, размърда артритните си крайници, но беше съвсем отпаднал, нямаше сили за лаене. Тя му даде парче от пица, той я взе с лапа, остави я пред себе си и я погледна с очи, в които имаше и болка, и тъга, и извинение. Само дето не каза:
