катета е по-голям от квадрата на хипотенузата… За чий бяс му е на човека Питагоровата теорема, когато всяко нормално създание вижда, като застане на площада, че хипотенузата е по-късият път от обикалянето по края! Петдесет години Просветното министерство водеше война с момчетата за късото подстригване! Той самият, като млад директор, е заставал с ножицата на входната врата и е кръцвал по кичур от главите на не изпълнилите министерската заповед. Защо? За да ги накараме после да оставят коси до раменете, да ги усукват на конски опашки, да ги плетат на плитки! Идиотска последица от предишна идиотска разпоредба! Ами зубренето за високи бележки, за отлични дипломи — та семестриални изпити, та колоквиуми, олимпиади, помощни групи, състезания, надпревари, съревнования — не училище, а стадион от пощръклели, оглупели и озверели същества, подгонени от неведоми сили час по-скоро да избягат от детството си и да се хвърлят в мътните води на големия живот…
Дълго време се утешаваше с мисълта, че децата на Градуил са добри, послушни, донякъде трудолюбиви — най-вече ранните набори, когато още имаше частни стопанства и бащите им ги водеха по ниви и градини да помагат през ваканциите. Премерено обаче с по-сериозния аршин, положението не беше розово: за половин век от Градуил не бе излязла нито една ярка личност, не бе се родил нито един учен, откривател, министър, прочут артист, певец или футболист в края на краищата, вдигач на щанги или имитатор на животински гласове като Христо Пилето. Имаше един Симеон Симеонов, който сега бил милионер в Щатите, известен физик, на когото дядо му всъщност е от Градуил; беше аптекар в селото преди Девети, по-късно го пратиха в Белене заради роднински връзки с Трифон Кунев, опозиционер от групата на Никола Петков. Та този внук на аптекаря, като студент в Политехниката, направил впечатление на професорите, надушват го военните и го изпращат на специализация на Запад, откъдето той вече не се връща и бива обявен за невъзвращенец, а името му — забранено за публикуване в българските медии. Наши българи бяха му ходили на гости, приел ги в имението си и се отнесъл вежливо с тях — споменал и за Градуил, родното място на дядо му; но бил обиден на България за затриването на целия му род и казал, че никога повече нямало да стъпи на българска земя.
Това го бе прочел с очите си в един вестник, донесен от Дами; помнеше как му стана тягостно на душата, сякаш бяха го заловили да краде в чужд бостан.
— Познаваш ли ги тия Симеонови? — попита го Дами, забелязал горчивата сянка, легнала на лицето му.
— Дядо му знам, аптекаря. Родът им беше от Гръцка Македония, избягал през Балканската. Бегълците им викаха. Бяха почнали от една ярмомелка на барата; после — дараци, чепкала, маслобойна… Трима братя, най-малкия бяха изучили за аптекар. Измряха за късо време, след национализацията: взеха им маслобойната! Срам ме е, като си спомня… Млад учител, ремсист, трябваше да правя протокол за наличното имущество… Пишех красиво и околийският комитет ме награди с романа „Чайка“…
— Продължавай! — Дами бе включил касетофона; конец се навиваше вътре, не лента, и бридаше бримка по бримка изминалото време.
— Да спрем по-добре, Даме! Какво да продължавам? Не ми олеква на душата, не ми става по-добре; ще излезе, че склерозата е по-доброто за човека, умно го е замислила природата! Забърсва от паметта ти преминалото, както бършех с гъба сюнгер тебешира от черната дъска…
— За индивида може да е полезна забравата — държеше на своето Дами, — но обществото трябва да помни и да знае, ако иска да живее и да се развива нататък. Продължавай!
— Откъде тръгнахме, къде стигнахме…
— За дарбата говорехме, за белязаните свише, които един ден стават личности; много ли са, малко ли са?
— И друг път ми е минавала мисъл такава: във всеки клас има едно-две будни деца — останалото е равна, инертна маса… Така е в първи клас, така е и в прогимназията. Същото съотношение се запазва в гимназията, в казармата, в цеха, в бригадата… Умножи го по мащабите на държавата, ще получиш същия процент будни мъже и жени. Не е ли малко за едно общество?
— Чакай, чакай! За какъв процент става дума?
— Да речем, четири — пет на сто?
Дами се разсмя.
— Малко е множко, татко! Малко е множко…
— Како Стелче!
Циганинът я викаше отсреща и като се засмя, тя го позна: Ачо от Каунци!
— Ти пък какво правиш тук, какиното?
— Калайджия съм! — Торба с инструменти висеше през рамото му. — Калаисвам бакър, правим улуци — бачкаме за марото!
Като гледаше изтънелите му уши и плоския корем, не беше злоупотребявал с марото. Тя носеше плик с четири банана, отчупи един и му го подаде.
— Аз банана ще взема — каза циганинът, — обаче ти ще черпиш за друго… Видях твоя инженер…
— Николай?
— Същия! Видях го в Селяметя; да пукна, ако лъжа!
Дръпнаха се настрани и той й описа в порой от излишни подробности мига, когато бе мярнал от мерцедеса изчезналия й съпруг. Нямало грешка, той бил, само имал брада и носел торба с покупки, значи живее в Селяметя; в Селяметя квартирите са жълти стотинки; ако го срещне пак, ще й обади, само да си остави номера на Джи Ес Ем-а.
— Нямам Джи Ес Ем — каза Стела.
— Тогава ще търсиш мен — тук съм денем, на Ротондата, бачкам редовна смяна!
Тя му даде дребна банкнота да се почерпи и взе автобуса за Профилакториума. На двора Луко бе вдигнал на бичмета задницата на ифата и с помощта на прахосмукачка връщаше километража.
— А, ти ли си, коте? — Той кимна към таблото. — Гледай на таблото дали превърта тая джаджа!
Спидометърът въртеше цифрите назад с бясна скорост. До довечера ифата щеше да изглежда на километри като новородена. Бяха решили да я продават и да купят два буса, по-маневрени и икономични на гориво.
Джими бе обзавел две стаи на горния етаж; тя имаше ключ за едната, прибра се, взе душ и полегна. Но не можа да заспи, развълнувана от известието за Ники. Жив беше, темерутът, не бе се хвърлил в Дунава, нито бе минавал на другия бряг… Скатал се е някъде в циганския квартал, където навалицата е предостатъчна, за да изчезнеш като зърно в чувал с къклица. В Селяметя няма домови книги, домоначалници, полицай не смее да замръкне, като в китайския квартал на Ню Йорк…
Към четири следобед се върна и Джими, пиха кафе на верандата, загледани към мръсния небосклон на Гюргево, и обсъждаха как да стане издирването на Никсън. Видя им се много калташки да тръгнат с аудито из сокаците на Селяметя и да търсят по сляпата система зрънцето Ники сред къклиците. Въпреки това тръгнаха.
И се прибраха по тъмно без никакъв резултат.
Няколко дни по-късно Луко бе ходил на Лома да бие толстолоб със саморъчно направена бомба и когато избирал удобен залив, минал предпазливо покрай скалите; сякаш някакъв извънземен глас му наредил да погледне в една маара — той наричаше пещерите маари. И като погледнал — видял негова милост да седи на дюшек, спуснал крака като от горно легло на спален вагон, и да се грее на есенното слънце.
После двамата хвърлили бомбата и сега носеха найлонова торба с един толстолоб и няколко по-дребни мрени и кленчета, улов, достатъчен за една сносна вечеря.
Вечеряха тримата — Джими бе заминал за Стари хан; погледаха телевизия, новините бяха тъпи, само около фиксинга на долара имаше раздвижване: от няколко дни зелената валута бе скочила от двайсет и два на двайсет и седем лева, което означаваше, че тръгва инфлация.
— Майната му! — каза Стела, изпила две чаши русенски димят, рекламна бройка, подарък от Йоргаки Цанев. — Да му мисли който има пари в дюшека… Никсън, в твоя пещерен дюшек имаше ли някоя пачка, да не си я забравил случайно?
Ники се усмихваше мълчаливо: той още не можеше да си възвърне начина на говорене в общество след цял месец, прекаран в безмълвие.
Стела имаше още гратиси от радиото: Евтимов наскоро бе открил пийпшоу в района на хотел „Рига“,
