на който бяха заснети от хеликоптер Скалистите планини на Америка. Когато се събуди първата сутрин и погледна към кушетката, величественият пейзаж бе осветен от слънчевите лъчи и се открояваше в неизмерима дълбочина, каквато той усещаше в душата си при любенето с Павлинка. След многобройните събуждания през нощта, свързани с бебето, Павлина бе заспала на разсъмване и промърмори недоволно, щом го усети да се присламчва на железния креват. „Мирясай бе, ненаситнико! Казаха ти хората — четирсет дни ще клечиш отстрани и ще чакаш!“ — „Може да клеча, Павлинке, ама не можем да чакам!“ Тя изпитваше неудобство от сбръчкания си корем, обръснат и изгорен от йодните тампони на санитарите, затова го допусна, като му обърна гръб. Възседнал мустанга на циганския си мерак, Ачо препускаше по безкрайните пространства на Скалистите планини, мержелеещи се пред премрежения му поглед като на видеоекран…
Към девет изпод вратата проникна сладката миризма на пържено олио; Рошковица правеше мекици за закуска, а когато седнаха край пластмасовата маса под козирката отвън, Рошков извади от хладилник „Бош“ по бира, марка „Хайнекен“, в зелена кутия. Беше от крайдунавските джипсита, но презираше дребното кокошкарство. Предпочиташе да не избързва, да премисля всяка акция с няколко хода напред, за да бъде ударът сигурен и резултатен. През деветдесета година, когато в страната влизаха първите тирове с помощи от европейските страни, той бе успял да отклони тир със сухо мляко от Швейцария и да го прехвърли по канала Силистра — Калараш на черния пазар в Одеса. С парите от печалбата потегна къщата в Селяметя и купи лозе на сина във вилната зона на Дунав — мост, където всъщност смяташе да построи бъдещото имение на фамилия Рошкови. Част от проектите му вече бяха осъществени: в лозето имаше триетажна сграда със завършен първи етаж, където наскоро бе се прехвърлило да живее семейството на сина му, а стаята им с фототапета бе дадена под наем на пришълците от Стари хан.
Стоил Рошков подкрепяше пазарната икономика, не въздишаше по татовото време като повечето роми след десети ноември; не бе гласувал досега и с червената бюлетина. Но бавният ход на демократичните реформи вече почваше да го безпокои. Особено невървежът на частния бизнес. Каквато и работа да подхванеше, на другия ден се изпречваше чиновник от общината, вадеше кочан, режеше квитанция, налагаше глоби, забрани, отнемаше разрешителни. И го гледаше непрекъснато в ръцете с едно все по- засилващо се желание: „Дай!…“
Беше отворил пункт за хотдог недалече от плаващия ресторант „Есперанца“, извървяха се всички полицаи, служители на ХЕИ-то, инкасатори по тока и водата, че и един еколог по крайбрежната околна среда — всеки вземе питката с кренвирша, яде и забравя да плати! Не можа да издържи на нахалството на гьонсуратите и на втората седмица предприятието му фалира. Сега пренасочваше капитала си към Ротондата при гарата, смяташе да купи подлеза с всичките му разклонения и входове и да развие там всякакъв вид дребни услуги в полза на населението — от продажбата на вестници и пуканки до търговия с картини в позлатени рамки, гоблени, икони и изделия от дунавска ракита и камъш. Но му трябваха верни хора от неговия етнос, най-вече на българи не искаше да разчита: българинът е мързелив и разглезен, мисли се за по-висше същество, сякаш е хванал на техния господ шишарките, с извинение.
— Молим ти се, защо ще се извиняваш! — възрази му Ачо. — То си е точно, както се изрази, не ни обичат те нас, не ни признават за малцинство.
— Обаче ще се обърне карта и ще се види тогава кой е малцинство и кой не знам какъв си. То отсега си личи по едно нещо и ще ти кажа по какво! — Стоил вдигна показалец на височината на носа си, сякаш приемаше като с антена откритието, което го бе озарило в тоя момент. — То се познава по децата! По колко деца има българинът, питам те аз? Най-много едно, рядко — две! Че както е тръгнало, какво ще остане от България след тебе, след мене? На кого ще оставим децата и внуците, питам те аз?
Стоил Рошков се развълнува искрено, клепачите му набъбнаха от сълзи; той изпи бирата си и доста време остана замислен, заслушан някъде навътре в себе си или към вътрешността на жилището, откъдето се дочу бебешки плач.
— Касандричка! — скочи Павлина.
Ачо я изчака да влезе и кимна след нея.
— А нейният Луков й погоди номер: ската се някъде, кога дойде време да ражда, и требе да е вече по Канадите и разните Америки. Българска му работа!
— А, не! — Рошков му възрази. — Не съм съгласен, защото аз какъв съм? Не съм ли българин? Не живея ли в България?
— Живееш…
— Щом живея в България, и аз съм българин. Първичен българин, дето вика Боян ченгето. Одеялото ми — без чаршаф, гардеробът ми — без врати! Аз съм кристал — българин!
Изпиха още по бира, наближи пладне, Стоил Рошков погледна своя „Ролекс“.
— Да ставаме, брато, работа ни чака! Къде ти е торбата с чукалата?
Ачо я донесе. Бяха чукала за калайдисване на бакър: поялник, бучка нишадър, киселина, сипана в шише от мастило „Пеликан“, пръчка калай, потъмняла от примеса на олово. Имаше и опушена бензинова лампа, но Рошков я отстрани — беше обемиста, правеше торбата тежка и неудобна за носене. Защото истинско калайдисване нямаше да има — чукалата бяха за прикритие на дейността, която Ачо трябваше да върши.
Опелът на Рошков ги откара на гарата. Паркираха в северната й сянка, до пиацата на градските таксита, и отидоха да пият кафе в „Лилия“. Точно в дванайсет се появиха двете кючеклийки, както ги представи Рошков на калайджията — шестнайсет — седемнайсетгодишни момичета, наскоро станали от сън, ако се съдеше по влажните им прически.
— Тони и Сони! — представи ги Рошков с работните им имена. — Като ги гледаш, стават ли за оправяне?
— Уха! — Ачо оголи розови венци.
— Обаче само с гледане! — предупреди го Стоил. — А си пипнал, а съм потрошил лапата ти! Защото ти ще им бъдеш гард! Ясен ли съм!
— Разбрано, батко!
— Ще се навърташ край Ротондата и ще питаш има ли мераклии за калайдисване. А с едно око ще гледаш Тонито и Сонито. Опита ли се някой да ги закачи, хвърляш се като тигър — саблезъб!
— Като лъв!
— Лъвът е тромав, тигърът е за предпочитане, а саблезъб значи, че оная му работа е винаги под четирсет и пет градуса наклон — каза Рошков, доволен от шегата си, предназначена за повдигане на настроението на момичетата. Сони и Тони се разсмяха.
Изчакаха ги да изпият капучиното и тръгнаха: Рошков към Боксониерата — една стая наблизо, която бе наел за бизнеса с млада плът; а ромът и момичетата слязоха в подлеза, облицован с порцелановобели плочки преди осемдесет години.
Преметнал торбата през рамо, корясала и пробита на места от киселината, ромът се разхождаше напред-назад, докато събере кураж и извика:
— Калайджиятаа! Лъска, джули… джам прай!… Калайджията!
Край него шумеше пътникопотокът на пристигащото и заминаващо население.
Населението се интересуваше от разписания на влаковете, от коловози и перони, от закуски и разхладителни питиета, от вестници и кръстословици и от присвоителите на чужда собственост; но отминаваше с пълно равнодушие предложението за калайдисване на бакърени съдове.
С приближаването на есента заетостта на Дами в птичата ферма се увеличаваше и все по-малко време им оставаше да сядат под лозницата и да записват на касетофона размишленията на стария учител по педагогическите проблеми. И на самия Петър Диамандиев тия мемоари почваха да опротивяват: съзнаваше, че един селски даскал, участвал цял живот в професията като практик, едва ли има да каже кой знае какви нови неща, та да смае читателите. След като изприказва сантименталните спомени от младите си години, постепенно усещаше, че го обхващаше доста груб скептицизъм: какво бе правил всъщност през този половин век? Беше получавал заплата от бюджета на държавата, тоест от данъкоплатците! За да забавлява по няколко часа от деня децата им, да ги предпазва от празно скиторене по улици, по реки, блата, гори. Това е донякъде ползата от училището, но достатъчно ли е? Или безсмислените часове, прекарани пред черната дъска в изписване на формулите хаш две о, три цяло и четиринайсет, квадратът от сбора на двата
