надяваше да научи нещо по-конкретно за изчезналия инженер. Луко пък се опитваше да я склони да пренощуват в крилото за туристи, където сексфантазията му вече рисуваше, изпреварващо, картини от висшия пилотаж на удоволствията.
Стела го остави да я чака на двора при чешмата с водопроводната муфа вместо стубел от кована мед; сега, няколко месеца след венчавката, чешмата още продължаваше да изпълнява скромната си мисия — да утолява жаждата на миряните, — но муфата бе изчезнала.
Не се виждаше никакъв и послушникът Евстати. Тя надникна в празната черква; беше делничен ден, нямаше кръщавка, нито венчаване или опело; пластмасовият леген беше на обичайното си място в един ъгъл — Джими бе обещал да го подмени с бакърен и като истински съвременен бизнесмен бе забравил (или в по-добрия случай — бе отложил!) обещанието си.
На пейката под пруста седеше монах и дялкаше нещо с ножка; когато го наближи, видя, че това е самият отец Йоан, игуменът. Плочите под него бяха побелели от листенца на маргаритки, издялани от ножката му при направата на поредното липово чесало.
Стела го поздрави и попита за Евстати.
Чешалото я наблюдаваше иззад диоптрите и на свой ред се осведоми за господин Диамандиев: не беше забравил обещанието.
— Зает е, ваше преподобие, предстои му важен търг, но той ще изпълни думата си, уверявам ви! — каза Стела.
— От твоите уста в Божиите уши! — примирен и успокоен заключи старецът.
После я упъти как да мине покрай редицата чемшири и да слезе по наклона към дола под манастира, където имаше стопански постройки; там в момента се намирал Евстати.
Там беше. Монтираше шведска свещоливница с електрическо захранване и компютърно управление, без намеса на човешка ръка.
— Мини монетно дворче? — погледна го Стела, когато той й показа машината, прилична на фризер, хоризонтален тип — в единия край се слага суровината — восък, парафин, лой (!), на изхода падат пакетите със свещи.
— Бързо загряваш, Стела ви! — каза Евстати, вперил в нея зехтинен поглед. Още от уроците по английски при Веса Марковска бе съчинил този българо-френски каламбур и продължаваше да си го харесва. — Един ден, когато оглавя холдинг или картел, ще те взема за мениджър. Харесва ми рефлекса ти!
— Казвал си ми го и друг път. По-добре светни нещо за моя законен съпруг; няма го вече цял месец.
— Дано не е превъртял, клетият! Имаше някои признаци при последната ни среща.
— Кога беше това?
— Горе-долу по това време… Впрочем тогава изчезна и една баба стара от региона, при нея си пиехме ичкията. Баба Ружа. Зет й довел полицейски кучета, имало е тараш, може би и изнасилване на бабето; сега са хит изнасилванията на тия набори, горките. Докъде стигна българският мъж — да изнасилва стогодишни старици. Това Европа трудно ще го преглътне… Ела да ти демонстрирам как функционира шведското чудо; стигнал е шведът върха на сладоледа: с минимум материал — максимум резултати…
Тя си помисли, че от свещоливницата в манастира би могло да стане телевизионен репортаж за телецентър „Дунав — мост“ — вече бяха почнали пробните тренировки на двата екипа, които Евтимов подготвяше за есента. Ще прескочат с камерата, новината можеше да се стори любопитна за обществото, което следеше караниците между двата Синода точно за някаква столична барака за производство на свещи. Евстати отхвърли светкавично идеята й: не искал да се шуми около работите на манастира, пълен пас засега!
Тя седна върху куп кофражни платна, запали цигара и се запита има ли смисъл да му задава оня омръзнал въпрос, който бяха му задавали неведнъж и с Никсън: „Кой си ти всъщност, господин Евстати? Скатал си се вдън горите, зад маската на манастирски храненик, невинна манастирска мишка, която си купува БМВ — та или джипове «Чероки»? Само че манастирската мишка не е гладна като класическите, а отделя от закуските и строи печатница за стотинки с шведско оборудване! И прави планове за бъдещи холдинги и картели, демонстрира самочувствие на кувейтски шейх, собственик на нов петролен кладенец, бликнал в манастирския двор! Откъде тия мъни, сър? С извинение за безпокойството…“
Сър Евстати бе мръднал към дъното на пристройката и като се появи, в ръката му светеше с хладен блясък бутилка с тънък пласт питие на дъното; според мярката на пияндетата — дълбок „до мише коляно“.
— Черпихме се с монтажниците, но е останало символично количество — каза той. — Сливова със седемдесет и седем билки; от дълбокия резерв на отец Йоан!… Искаш ли да я опиташ? — Той протегна ръка. — Или да се кача горе, в офис — килията: ще се намери нещо по-квалитетно!
— Тръгвам си, сър! — Бе се отказала от въпроси, на които нямаше да получи отговор. Може би никога.
— Остани, Стела ви! Знаеш, че винаги съм се кефил с теб, само като те гледам… Ще пием по кафе, ще послушаме записи; имам готини хард — парчета!
— Сори, трябва да вървя; чакат ме.
— „Една жена търси своя съпруг“. Луиджи Пирандело, библиотека „Световни романи“. Моят съвет е да не си губиш времето, Стела ви! Имам чувството, че няма да го намериш твоя аутсайдер. Дунавските пирани вече са му видели сметката!
— Смяташ, че се е самоубил?
— Не изключвам тази версия.
— Нещо конкретно ли имаш предвид, или гадаеш?
— Вървя по логиката: нападение над изба с цел допиване. (В „Бавария“ ми казаха, че е бил изхвърлен по някое време!) Значи е имало мерак за допиване! В избата на бабата също получава известна съпротива. Следва боричкане, със съответната сексуална последица… (Недоказана впрочем, но неизключена!) После трупът на жертвата, не издържала физически и психически на насилието, бива откаран на Дунава — ей го къде е… Еква изстрел от оръжие, собствено производство. Трабантът с двата трупа отива на речното дъно!
— Елементарно, Уотсън!
— Се ла ви, Стела ви!
— Не ми се вярва Никсън да посегне на живота си, достатъчно е страхлив и слабохарактерен. Освен от свръхдоза гроздова.
— По принцип не се интересувам от другите, но тази връзка — твоята с Ники — си остава за мен енигма непонятна… Още на венчавката ставаше ясно, че е нещо временно… Не го ли виждаше, че е комплексар, на какво разчиташе? Че е прагматик, с техническа мисъл и ще балансира филологическите ти импулси?
— Не допускаш, че може да съм била влюбена?
Евстати се разсмя като в оперета.
— Любов? Къде си срещала такова животно, дарлинг? Ние още не сме способни да обичаме себе си, та ще отделим малко любов за другите!
Тя го погледна изучаващо.
— Абе и ти не си лесна плетка за заплитане!
Той прие поласкан думите й и за благодарност се наведе леко и целуна ръката й на изпроводяк.
— Аз съм един най-обикновен мирянин, коте, който не дърпа тревата да расте!
Денем Ники почти не напускаше леговището си, затулено от сочните широколистни ластари на лешниците. Беше чувал за целебните свойства на лешника; при фотосинтезата листата му излъчвали чист кислород, напоен с фитонциди, които имали силен бактерициден ефект, така че около един лешников храст живите същества живеели в обстановката на естествена стерилна камера. Заран той се събуждаше необикновено освежен, с прояснено съзнание, кошмарите в сънищата му отлитаха като мъглата в поречието на Лома, която се синееше на разсъмване и се губеше с първия слънчев лъч. Кошмарите нямаха точно определен образ, бяха някаква мозайка от безформени петна, но дори в съня си той знаеше, че това са спомени, мисли, картини от онази вечер в старинната махала на Кенар, когато играеха прожекторните
