снопове на фаровете, имаше прескачане на дувари, скърцане на вехти панти, стонове и вопли, както и мъчителни усилия при мъкненето на един труп, омотан в лепкаво — мазна изкуствена материя…
Леговището му беше дупка във варовиковата скала с размер персон и половина, ако се съдеше по стария тюфлек, който бе разстлал към дъното; намери го още същата заран, когато пристигна в речния пролом, изпран през пролетните дъждове, напълно изсъхнал от горещините на лятото и превърнат във вещ от първа необходимост за новото му жилище. Завивки нямаше и не му трябваха за топлите нощи, ако не се вземаше под внимание нуждата от нещо защитно срещу едрите дунавски комари; скоро той свикна с тънките им гласове, особено пронизителни преди разваляне на времето: изглежда, тогава трупаха запаси, затова смучеха кръв безогледно. Наоколо скалите бяха пълни с подобни квартири, от различни размери и на различна етажност от нивото на реката, долу в ниското. Някои бяха празни откъм обитатели, повечето бяха дали убежище на самотници като него, това бяха гарсониерите; но в една от пещерите, близо до брега, живееше многодетно семейство на кошничари, което освен кошници произвеждаше и предостатъчно врява през деня. За щастие това беше през първите дни, откакто се засели тук, после част от кошничарите тръгнаха по пазарите да продават стоката и в пещерата остана само старият кошничар, мъж около четирийсетте, надебелял около ханша от заседналия начин на живот. Ники прескачаше веднъж седмично при него, да изпушат по цигара, и циганинът му разказваше, че по стените на неговата пещера имало скални рисунки от праисторическо време, за които наскоро снимали филм от Националната телевизия и му платили по петдесет марки наем на снимачен ден. Той бе завършил училище по дърворезба в Трявна или Елена, слушаше портативен транзистор на батерии и много подробно разказваше как купил „въздуха“ на една съборетина на улица „Николаевска“, за да вдигнат етаж, но продавачът не му казал, че на мястото щели да строят бизнес център, и сега водели дела, и докато съдът не се произнесе, семейството му трябвало да изчака в праисторическото жилище. „Тромава съдебна система, драги мой! — казваше дебелият, с лъскави ивици пот и мазнина около носа. — Магистратите имат интерес да протакат системата; на тях им се плаща не на бройка, а почасово!“…
На втората — третата среща кошничарят стана досаден с филипиките си срещу магистратурата и Ники предпочиташе да се разхожда сам по пътеките под скалите, отъпкани от пешеходци като него, осеяни с боклуци от бита, с полянки, лъхащи на урина и импровизирани тоалетни, обслужвани от скитащите безстопанствени кучета. Ники слизаше понякога на километър по-нататък, при автобусната спирка на шосето, където имаше барака — бакалничка; купуваше хляб, рибни консерви, македонска наденица, веднъж взе плодова ракия и не я изпи докрай — мирисът на вкиснато затвърди решението му да откаже алкохола, взето на заранта след онази кошмарна нощ.
Като се прибираше една привечер от бакалничката, подире му тръгна котка и вървя, спазвайки дистанция, до скалите. Той й даде сандвич от собствения сос на сардината в консерва, който попи с къс от средата на хляба; котката го изяде някак си разсеяно и бавно, сякаш имаше други грижи в малката си кръгла глава. Котката бе светлокафява с тъмни ивици, които имаха зеленикав отблясък, придобит по законите на мимикрията от скитането между зелените храсти по крайбрежието. Очите й бяха лимоненожълти. Дойде при него без съпротива, остави се той да я гали и да се взира отблизо в зениците й, които ставаха все по-златисти с припадането на здрача. Беше топла и мека и се сви под мишницата му, когато стана време за лягане; той усещаше топлината й да прониква в неговото тяло и да слиза към слабините му. После заспа и в съня си усети по някое време как тя се измъкваше от прегръдката му, и му се стори, че го напуска, и когато се събуди, вече няма да е при него; това го уплаши и му стана жал и за пръв път му се случи нещо, което никога не бе му се случвало, откакто бе пораснал — заплака в съня си като дете. Но когато се събуди на заранта, видя, че котката е в края на дюшека, леко присвила очи, и четири котенца ровеха с муцунки в меката козина на корема й и търсеха цицките й.
Бе решил да не слиза в големия град, колкото можеше да издържи или докато се свършат парите, пришити в един кобур за пистолет, който носеше винаги под лявата си мишница. Но заради котетата отиде още същия ден до крайния квартал, Селяметя, където между циганските бидонвили откри магазинче с прозрачен хладилен шкаф за млечни продукти. Купи две опаковки германско пастьоризирано мляко, което издържало до седмица извън хладилник, както гласеше надписът на етикета му. Когато се връщаше, един мерцедес в люляков цвят премина край него и отвътре му се мярна широката усмивка на циганина Ачо от Каунци, селото на Лукови. Стори му се, че зад Ачо зърна за миг и Павлина, зълвата на Росица, и му стана неприятно, че го видяха и те и вече знаеха координатите му. С оттеглянето си в поречието на Лома той преследваше две цели: конкретната — да замете следите си след извършеното срещу нещастницата от планинската махала; и другата — да се опита да промени живота си на сто и осемдесет градуса, да скъса с пиенето и цигарите, да се подложи на физическо изпитание известно време и когато се завърне в обществото, да бъде приет като непознат и нов човек. Той бе чел, че японците имали подобна традиция: по средата на живота си човек променя името си, квартирата, облеклото и начина си на живеене и нататък кара, обогатен с опита, грешките и поуките от първия си, пробен житейски стаж. Не е ли лудост подобна идея, питаше се понякога, способен ли е всеки на отшелничество? И самият той, обвиняван от всички в слабохарактерност, ще има ли сили да издържи на такова свръхнатоварване? Времето щеше да покаже. Засега знаеше само, че имаше промяна единствено в образа му — брадата му надминаваше пет пръста; оглеждаше се по липса на огледало в едно карстово изворче под скалите; видя я по-добре и в стъклото на хладилния шкаф с млечните продукти…
Следващите дни минаха в залисия около котетата на неговата жълтоока приятелка. Той притопляше млякото им на припека, сипано в плитка емайлирана тавичка; наоколо в боклуците можеха да бъдат открити и пуснати във втора употреба домакински съдове, прибори и сечива от всякакъв вид! Котетата бяха още слепи, но останалите им сетива работеха безупречно. След ден-два вече можеха да ядат млечна попара, която той им дробеше в тавичката. Понякога котката идваше при него и плъзваше копринената си козина покрай бедрото му: тя се нуждаеше от паузи между кърменията. Нощем обаче оставаше при малките и онази първа нощ, която той помнеше със слабините си, вече не се повтори. Една нощ се събуди от странни звуци, които чуваше за първи път; разбра, че е мяукане на котараци, и като се надигна, видя в тъмното няколко чифта фосфорни очи, наредени пред пещерата. Скочи и ги разгони, като хвърляше в тъмното каквото напипаше с пръстите си. На утрото забеляза, че котката бе примъкнала рожбите си по-нагоре от края на дюшека, и като се взря отблизо в зениците й, видя тревога и молба за помощ. Той събра парчета от летви и сухи клони и спретна нещо като врата на гарсониерата, но когато се прибра надвечер от бакалницата, видя следите от боричкането, съборената преграда и изстиналото легло на котетата. Тогава усети, че изпитва мъка и жал по загубата на рошльовците — чувството, за което мислеше, че няма място в неговото сърце; идеше му да заплаче, но не посмя, макар че нямаше опасност някой да чуе плача му наоколо или да види лицето му, мокро от сълзи.
Слезе при кошничаря да му разкаже за изчезването на котетата.
— Котараците са им видели сметката, брато! — рече кошничарят, след като го изслуша. — Пречат им да въртят любов с мацката. Докато кърми, трябва да клечат отстрани и да чакат. А на никого не му се чака на тоя свят…
Ники се прибра в бърлогата и се изтегна на дюшека. Някъде откъм Дунав прозвуча сирената на шлеп и засили с тръбния си звук чувството на потиснатост, изпълнило гърдите му. По шосето зад зелената преграда на храсталаците глухо преминаваха автомобили; старият железопътен мост скърцаше с железните си кокали под тежестта на влаковите композиции. Животът някъде продължаваше да тече, макар и бавно, като зеленясалите води на Лома.
Много дни и нощи прекара той в усамотение и неподвижност, заслушан в звуците и шумовете на пролома. Очакваше да чуе тихите стъпки на котешки лапи, провлечено от разнеженост и стаена страст мъркане, да долови мекотата на копринена козина, пукаща от напиращо електричество. Но котката бе в стихията на нови любовни авантюри и повече не се върна при скалите.
Стаята, в която внесоха бебето и багажа, принадлежеше на ромското семейство Рошкови, познати и уважавани в Селяметя. Имаше железен креват, персон и половина, с месингови екстри на четирите ъгъла, на него щяха да спят Павлина и Касандричка, а за Ачо имаше туристическа кушетка, между вратата и гардероба, с надуваем дюшек. Единственият прозорец гледаше към дворчето, стеснено от тенекиени огради, кабели за пране и банкети от употребявани тухли за бъдещи строежи, съборени на някои места от играещи деца и кучета. Най-внушителен обаче си оставаше фототапетът на цялата стена отсреща, срещу прозореца,
