свързан с него с асфалтово черния гъвкав кабел на акумулатора.
„Гирдап“ бе в ниската сграда недалеч; тя взе халба и седна на байцваната масичка в края, с лице към площада, където затихваше хепънингът, като… в залеза на гроздобера…
Тя помнеше дядовото лозе на високия дунавски бряг, редиците от циментени стълбове, между които я пускаха да щапа с едва проходили крачета… Зелената светлина, пронизваща ластарите, увисналите гроздове със зърна като потекли капки мед, около които се носеше „мъхнатото жужене“… От колибата от лозови пръчки се откриваше дълбоката гледка към надречното небе, трептящо, шаващо на вълнички, сякаш не то, а реката се оглеждаше във въздушното му огледало…
Бяха й казали, че лозето е „дядово“, дядо й го садил; тя не бе заварила дядото. Както не помнеше и баща си, чалгаджията от Цибрица, на двеста километра по-нагоре по Дунава; Сарасате на сини дунавски щрауси, унгарски чардаши и румънски чучулиги — по ироничните данни на майка й, зарязаната… По-късно тя щеше да зареже дъщерята деветокласничка и да се премести при новия си мъж в Ботунец, спалнята на кремиковския първенец на родната черна металургия. Малко преди спалнята нямаше да забрави да доведе някакви мъже от Ловешко и да им продаде без пазарлък петдекаровото лозе. Мъжете пък нямаше да забравят да изкоренят лозовите главини, да разчистят коловете и да палнат кибрита на колибата от сухи пръчки. На нейното място щяха да построят Профилакториума за реанимация на класата, строяща с ентусиазъм реалсоциализма.
Останаха в апартамента на „Г. Димитров“ 105 двете Параскеви — бабата и деветокласничката. Да се гледат, да живеят с пенсия и стипендия, да готвят вегетариански блюда; да шият бельо от хасе и американ (за бабата!); да дочакат абитуриентския бал в Дома на металурга, където в едно странично помещение същата нощ щеше да бъде извършен колективен обред: лишаване от девственост на всички девственички на класа (около дузина). Събитието стана без знанието и участието, естествено, на баба Параскевги, макар да събуди подозрението й… Година по-късно тя отнесе и подозрението, и всички ядове, болки, разочарования, радости и надежди през живота си в гроба, по-точно в урната, която бе сега в бетонната клетка край оградата на гробището в Малашевци, място злачно и заупокойно, отстоящо недалеч от Ботунец. Нямаше го вече двустайния апартамент на „Г. Димитров“, стопи се през тия шест-седем години за следването в Търново, за квартири, кафета, цигари, дънки, бикини, маратонки; за хапчета за помятане (само опаковка — две; каква глупост, Господи, какво безразсъдство!); за бутилката уиски за доктор Чавдаров, израждал Александър; бонбониерата „Моцарт“ за сестра Чернякова (бял ден да не види: тя доведе Кантарджиеви, осиновителите…). Тече реката на живота й и влачи детинство, топлия поглед на баба Параскебги, апартаменти, квартири, лозя, аудитории, натежали мъжки тела, сънища с летящи къщи, манастирски зидове, сини знамена, груби крака, тъпчещи книга върху жълти плочки; микрофони, касети, касетофони, камери „Бетакам“…
Едно кръгло стъклено око я гледаше отсреща, идеше към нея; тя се видя в зеницата му — микроскопична фигурка на фона на големия, светъл свят наоколо. Беше камерата на Ради Боб.
— В кадър си! Камера… микрофон — работи!… Действай, Стела ви!
Тя отпи от халбата, вдигна я енергично.
— Окей, момчета! Снимайте!… Хепънингът продължава! Ще бачкаме до залеза…
И чу дълбоко в себе си като ехо, като заглъхващ звук:
— … на гроздобера…
С идването на вечерта навалицата около Ротондата се увеличаваше; влаковете докарваха прибиращите се виладжии, берачите на ябълки и грозде, учениците и войниците, пуснати в домашна отпуска. Крушки и неонови тръби от надписи и рекламни пана засилваха светлините си; димяха скари за кебапчета; в процепа на малко дюкянче се въртеше апетитното вретено на дюнер — кебапа.
Квартет музиканти в лилави рубашки от изкуствена материя свиреше потпури от Горан Брегович; филмът „Ъндърграунд“ наскоро бе минал по екраните и балканската чалга бе подействала като мехлем за ранимата душа на българина.
Слязоха в подземието на подлеза и още на входа се натъкнаха на две момчета с оранжевите елеци на „Пътно строителство“, с каски на главите и очила за оксижен; замеряха се с празни бутилки от родното шампанско „Искра“. На плаката, залепен със скоч на фарфоровата облицовка, пишеше, че от „Искрата“ ще се разгори пламък.
Стела опита изправността на микрофона, кимна на Ради.
— Хващаш ги от крупен, до влизането ми в кадър!
Поднесе микрофона на по-близкия елек.
— Секунда, господине… Какъв смисъл влагате във вашата рефлексия? Зрителите на РТЦ „Дунав — мост“ ще са любопитни да узнаят…
Бъбреше повече, докато оня излезеше от естетическата наслада от жонглирането с бутилките.
— Нашата рефлексия ъъъъ — той събираше парчетата от мисли — … нашата е… атракция…
— Симулативна атракция върху съвременния акционизъм! — притича се на помощ елек номер две.
— Помислих, че трошите стъкления амбалаж, защото не го изкупуват във „Вторични суровини“! — подметна Стела и се изтегли. — Тенк ю за участието!
— Бай — бай! — извикаха елеците.
— Ега си идиотите! — шепнеше Ради Боб на ухото й. — Скивай тия с изварата…
— Снимай, после коментарите! — изсъска му тя.
Гол мъж с препаска на слабините, твърде захабена впрочем, седеше в позата на Шива и не смееше да пошавне, за да не разпилее кашкавалената извара (тя е леко кремава, Стела я различаваше от обикновената!) — изварата, посипана на раменете му като снежен кит, посипал се от докосната клонка. Млада дама в индийско сари, теменужено с оранжеви орнаменти, и с кафява точка от флумастер между веждите забеляза обектива и кимна предразполагащо. В едър план Ради Боб хвана ръката й, която отвори вратичка на кафез, измъкна отвътре живо пиле и го сложи върху рамото на медитиращия мъж. Пилето започна на секундата да кълве извара.
— Дресирано или просто гладно? — попита Стела.
— Попитайте него, госпожице! — отвърна Индира с точката менте; предразполагащата й усмивка бе угаснала — тя не обичаше профански въпроси.
Камерата забърса от край до край надписа над главата й: „Храненето с извара — процес на естетизация“.
— Не е ли твърде естетски вашият пърформанс? Извинете за директния въпрос!
— Това е само една реплика — каза дамата.
— Реплика на кого, на какво?
— На великата Марина Абрамович!
Блаже, немият свидетел по принцип, не се сдържа и прихна: „На майка му дивия!“…
На другия ден Стела монтира материала и повика Евтимов да хвърли едно око. Босът се забавляваше, особено много му харесаха момчето и момичето в кожени костюми, целите в синджири, катарами и синци, със стилизирани юзди в устата. В облаче над главите им, като в комикс, пишеше: „Като няма пари за изкуство, яжте фъшкии!“
